...Inner Purple...

Понякога и шоколад

2012-02-09T10:56:00.001+02:00

Понякога ми става тъжно безпричинно.

Познай какво. Понякога и най-сладките лакомства са непоносимо горчиви за небцето. Получавам писмо от готварски сайт за това как да избера перфектния шоколад за половинката си. Ако можех да подаря нещо, то би било много по-трайно от смесица на масло, мляко и какаов прах. За сметка на това мисля да си подаря сладострастие в кутия. Такова каквото не го продават в магазин.

Понякога в старанието си да обичаме някой друг, забравяме как да обичаме истински себе си. А после на свой ред ни заявяват, че не сме това, което бяхме.

Не. Не сме.

Имам хронична непоносимост към романтични комедии и лигави филми. Обръща ми се стомаха само при мисълта да седна да ги гледам, камо ли да служат за любовно обяснение. Клишетата са най-големият страстоубиец. Заведи ме да тичам в боровите гори на Пирин, не ме затваряй в застоялия въздух на примирението си. Изхвърлям стари писма и обяснения и обмислям да напиша едно ново.

Ей-така. За разнообразие.

Като за сбогом

2012-02-05T23:36:00.002+02:00

Аз идвам тук при тебе цяла-целеничка
Като за сбогом, ще правя най-нежната любов
За няколко минути ще бъда по-лирична
Любов се прави само, ако си готов.

Надигам се и бавно в котешка извивка
Гръбнакът ми рисува телесен цвят дъги
Опитвам се едва сега да те докосна
А пръстите покорни твои са слуги

Ще потрепервам в унисон със дисхармонии
Създадени от дихание и оплетени тела
Да обичаш би могло да бъде и агония,
Ако несподелени останем ний сега.

Аз искам силно и мога да те взема
Част от теб ще заживее в мен, нали така?
Останалото ще бъде топъл шоколад и зима,
Любов зад едва притворена врата

Преди те галих с фини женски пръсти
Сега ще милвам душата ти със слова
Показах ти и най-съкровените ми ласки
Като за сбогом, нима не искаше това?

Let it rain

2012-02-05T18:19:00.000+02:00

Навън вали. Капките тупкат по покрива, монотонно барабанене, което ме приспива успешно в ръцете ти. Ти дори не помръдваш, замислен зяпаш към прозрачната равнина на стъклото над главата ти. Мълчим си и тишината ни обгръща давайки на дъжда главната роля в общуването ни.

Утре си тръгвам. Знаем го и двамата и ужасното е, че сме го приели. Както винаги.

Утре ти оставаш. Отново. Квартирата ще е пуста без мен. Знам го, повтарял си го много пъти.

Изровихме скелетите от гардеробите си, за да ги погребем окончателно в градината. По-голямо спокойствие от това няма на света и аз се отпускам тотално в ръцете ти. Представям си, че е малко по-различно този път и не. Не плача. По навик пръстите ти обхождат гръбнака ми и правят внимателни кръгчета около прешлените. Малко повече натиск на едно-две места би разрешил много дилеми. Малко повече сила, докато притискаш врата ми към възглавниците, без звук, за да се спасим един от друг и край на терзанията. Железни пръсти и захват се стягат около кожата ми. Ще останат синини за показване. Маркираш ме като своя, нищо че не принадлежим никому. Доверявам ти се и се оставям на загубените глътки въздух. Има ли смисъл да ме убиваш сега, при условие, че така или иначе и двамата умираме? Ти, който никога не си ме наранявал, би ли събрал сили?

Едва ли.

Поглеждам те въпросително. Ти се усмихваш и очите ти греят с лека зачервеност, която контрастира на цвета им, само за да ги направи още по-ярки и запомнящи се. Устните ти произнасят името ми, но не излиза никакъв звук. Изсъскваш и рязко ставаш повличайки тялото ми със своето. Към пода и драскотините по паркета, за да го разглобиш. Към разярено довиждане, защото теб те боли, а мен не. Към физическа саморазправа на клетъчно ниво в опит да ме накараш да те запомня за идните месеци, въпреки че е невъзможно.

Караш ме да се извивам в опит да се изплъзна и почти ме задушаваш с тежестта си. Ритам и хапя. Бивам ухапана в отговор точно над бемките-близначки над лявата ми гръд и викам. Дера гърба ти със свободната си ръка и след малко и тя се оказва прикована към пода. Прося си да ме озаптиш както само ти можеш, защото си наясно как да се справиш с мен. Без строги погледи, а с несвяст. Под барабаненето на дъжда разкъсването на парчето плат, което разделя плътта ни една от друга, определя кога ще се слеем. Прекъснатият ми вик и дишането ми маркират точния момент. Досущ като черно-бял филм, в който ние сме главните актьори и всичко върви към липса на щастлив край. Френетично движение и трескави тела под изстиващия покрив, изпарения и гняв на музикален фон от хиляди сълзи.

И едно "..." произнесено през стиснатите ти зъби до ухото ми.

Non-Material, Non-Ethereal

2012-02-05T12:45:00.001+02:00

Споделяме се един друг. Телом, не духом. Не сме дорасли за второто и не претендираме за това. Обичаме си различностите и сме влюбени в еднаквостите, които не са много и точно това му е хубавото. Шегуваме се, че в една друга реалност, аз бих била момичето с високомерния поглед, а ти накърнения принц с ниско самочувствие. В нашата сме любимите диванета на всички. Ти програмист-барабанист-бохем, а аз сериозно „разхайтено” лошо момиче. Ни един от двамата нормален.

Ставаме по обед и ядем на крак от разхвърляните наоколо мръсни чинии, размотаваме се около бара и си сипваме по едно малко още от сега. За отскок и събуждане, защото докато предната вечер останалите се надпиваха, ние имахме други занимавки. Време е за кратка почивка, не е ли? Пускаме си джаз, ей-така индиферентно за фон. Декадентска музика в студена Германия. Ще танцуваме под покрива като аз ще облегна глава на гърдите ти, а ти ще се свираш да подушиш косата ми. Ще се смеем на настъпванията си, поради липсата на каквато и да е координация в крайниците ни. Ще се целуваме изпод съпровода на дрезгави гласове. А после ще играем карти с разсъбличане и аз ще губя планирано както винаги до момента, в който не ти издържат нервите и не ми се нахвърлиш.

Лежа гушната в теб след това и играем на въпроси и отговори. Знаем ги всичките, но не ни е омръзнало да ги задаваме всеки път отначало. Кожата ми мирише на споделеност, почти лепне. Ръцете ти са увити около гърдите ми и ми служат за дреха. Джазът се разстила около нас и се надипля около душите ни, за да придаде емоционалност на ситуацията. Напълно излишна, но няма да го спрем.

Излишностите са неизменен съпровод на битието ни. Казваш, че съм най-нематериалният човек на света в отговор на недоизречените ми мисли и аз възразявам, защото всъщност знам каква глезла съм. Как и доколко завися от всичко, което ме заобикаля. Отвръщаш, че никога не ми е пукало кой какво притежава и това ти е любимата ми черта. Парадокс. Разсейваш ме с докосванията си и не мога да кажа нищо, само примижавам и отмятам глава назад, за да срещна погледа ти. „Всичко е пари.” промърморвам накрая „Идването ми дотук е пари, престоят ми е пари, свободата ми е пари. А парите на свой ред са усилия…”

Глупости. Лежа в ръцете на най-невероятния човек и мисля за глупости. Разсмивам се сама на себе си и се извъртам в прегръдката му. Целувам костта между гърдите му и се отърквам в кожата му. Искам да танцуваме легнали. И нека да е rock & roll.

Positives

2012-02-02T23:57:00.007+02:00

Съквартирантът ти се прибира. Йохан. Внимателното му почукване на касата на вратата е в момента, в който обличам произволна твоя тениска, която ми стои почти като рокличка. Кимвам му и той ми се усмихва както винаги и вдига торбите с покупките за вечеря за поздрав преди да прекрачи в стаята. Ти от твоя страна продължаваш да се излежаваш полу-не-дозавит на леглото и дори не си правиш труда да помръднеш. Знам, че идните дни ще изкараме точно така. В леглото, на почивки, несъобразявайки се с останалите обитатели на къщата.

Йохан ще готви. Той винаги готви за мен, когато съм ти на гости, изтъква на глас, че и за него трябва да има и положителни страни от моето пребиваване. Аз съм опитното зайче на кулинарните му търсения. Отрицателните са ясни на всички, не сме от най-дискретните помежду си и никога не намерихме смисъл да се крием.

Промъквам се отново при теб между завивките, чиста проба мързел в тези следобедни часове. Чувам съсредоточеното кълцане на подправките откъм бара, усещам как пръстите ти тактуват по кръста ми в същия този ритъм и почти ми идва да се разсмея на глас каква безумна симбиоза сме си създали. Вдигам глава към твоята и прочитам в усмивката ти хищното животно, което обожавам, макар че знам, че съм твърде уморена, за да се боря с него точно в момента. Теб това не те интересува, за това преглъщам оплакванията си наум. Времето ти с мен е ограничено и както винаги искаш да си го уплътниш на максимум.

„Долу. Сега.” произнасяш отчетливо и ставаш повличайки ме със себе си към дървеното стълбище-библиотека, което води към долния етаж. Не стигаме до края му. Бивам затисната между стената и теб моментално. Някъде между Мария-Ремарк и тялото ти разбирам, че поезия може да се пише и без думи, гърди в гръб, кожа в кожа, с дъх на хартия и стари корици. Стига да я носиш отвътре. Косата ми е пораснала достатъчно, че да се увие около китката ти преди да усетя пръстите ти впити в скалпа ми. Няма време за разкази и обяснения. Тук и сега, всичко се свършва в няколко строфи.

Лягам на стъпалата, искам аз да съм отгоре ти, но няма как да те преместя. Сега не му е момента на словоизлиянията. Не заспиваме обичайки се. Отдавна сме съблекли този театър на сенките, за да се радваме на истинските си Аз.

Поне докато можем.

Легло под небето

2012-02-02T11:22:00.008+02:00

Леглото ти е под наклонен прозорец, който гледа към небето. Обърнато е наопаки, заради мен и това, че ненавиждам да спя от вътрешната страна. Не че има някакво значение, защото когато сме един до друг не съществува различно място за мен от обятията ти. Татуирани ръце, които не ме пускат дори за миг независимо от въртенето ми нощем.

Предната вечер заспахме в малките часове, докато си наваксваме с приказките неизказани за тези години. Прекрасна смесица от езиците, които владеем, наш собствен диалект неразбираем за останалите. После ме научи отново да викам и да сътворявам музика с гласа си, онази която в последните месеци бе тотално изчезнала от мен. Изкусен учител по солфеж с вещи пръсти, които да дирижират концертното ми състояние.

Отоплението нарочно е изключено, отново заради мен. Жест изграден с годините на нашето познанство. Знаеш, че сухият въздух дразни гърлото ми. Опитвам се да се измъкна от леглото, но всичко е безуспешно, защото само затягаш ръце около мен и с пробуждането ти чувам неразбираеми слова на немски да се усукват. Почти заповедни, изискващи както винаги. Сутрин трудно превключваме езиците, но има ли значение, щом наизуст знам какво искаш да направиш. Одеялото ти служи за окови. Оплакваш се, че ти ръбя заради изпъкналите ми плешки, но това не те спира да продължиш изучаващо, почти изпиващо. На светло цветята ми греят ярко и те чувам как възкликваш от удоволствие, защото съм те изненадала с решението си. Не се опитвам да ти обясня смисъла, чудесно познаваш всички символи на смъртта, които ме красят вече. Преброени дни за доизживяване на максимум, в които аз съм главно действащо лице.

„Къде ми е тъжната Лена сега, а?” мърмориш под носа си и трасираш гръбначна извивка, която завършва с трапчинки. Потрепервам. Винаги ти треперя като лист. Съсредоточавам се в една точка преди да ме накараш да примижа и да загубя сетивност. И тогава мислите ми да се слеят в едно ахколкодобрезнаешкакдапипаш.

Обикновено ставам първа, за да ти направя кафе. Истинско силно и черно, а не нес, което пиеш с пълномаслено мляко и задължително без две лъжички захар. За разлика от моето, което е подсладено. Днес не мога да се вдигна от слабост, разглобил си ме до последната частичка и лежа там на леглото под светлината на наклонения прозорец, само с небето за завивка, а ти ми се усмихваш от кухненската част иззад бара. Надигам се едва-едва, за да ти направя място да седнеш до мен и получавам чаша ароматно прераждане. Целуваш пръстите ми и ги засмукваш един по един, за да вкусиш соленост и плът.

„Носиш всички аромати на света, момиче!”

Кафето ще изстине и тази сутрин.

Munchen и ветровете му

2012-02-02T00:27:00.001+02:00

Баварската столица винаги ме посреща с ледените си ветрове, а ти с гореща прегръдка. Очаквам и двете с нетърпение.

Тичаме по улицата към квартирата ти в онова прекрасно таванско помещение, което носи много младежки спомени от студени зими преди години. Ром, цигарен дим и въргаляне по пухени килими. Толкова бързаме, че забравяме да спазим благоприличието и вдигаме шум за цяла компания посред нощ. Обажда се твоята френска черта в престорения акцент, който винаги използваш, за да ме разсмееш, щом се замисля.

„Много мислиш, Лена” промърморваш на ухото ми и го захапваш преди да влезем във входа. Прав си, разбира се, но нали си тук, за да ме разсейваш. Бузите ми поруменяват, когато се присетя за методите ти.

Целуваме се пред вратата ти най-нахално в тъмното, докато без да искам не опирам с длан звънеца на съседите. Подкачам стреснато само за секунда, когато стъпките приближават от другата страна. Открехват вратата и я затварят прибързано. Очевидно възмутени от поведението ни, но и твърде запознати с него, за да си правят труда да критикуват. Навеждам се да търся ключовете из дамската си чанта, само за да чуя изръмжаването зад гърба ми и проблясването на твоят чифт в ръката ти. Отново с една крачка по-напред.

Прекрачвам прага и първото, за което си мисля е как да сваля ярко сините си ботуши от премръзналите си крака. Уви, грешно съм преценила твоите намерения и се озовавам на пода, върху хвърленото ти яке. Изритвам ботушите с последни сили, а ти затапваш устата ми с длан. Хапя те силно, почти до кръв, а ти ми се смееш. Оголваш врата ми и отъркваш наболата си брада в него за наказание, а аз се гърча в ръцете ти. Как мразя да го правиш и колко обичам да съм точно толкова беззащитна под теб. Точно толкова обездвижена.

„Добре дошла, Лена, както винаги.” и една ледено студена ръка, която намира бавно пътя си измежду слоевете дрехи, за да изрисува нежни картини от настръхналост по кожата ми и да ги приглади грижливо след това. Копчетата ми се поддават на твоето обаяние без да издадат звук. Следват ги циповете с премерено съскане. Оприличаваш ме на внимателно опакован сладкиш, докато слой по слой ме разголваш до кадифено състояние. Намираш някакви секунди, за да съблечеш блузата си, докато разглеждаш новите попълнения по тялото ми в сумрака. Пресни още, недовършени. Пръстите ти се плъзгат по ребрата ми, точно под сърцето и описват ръбовете на съцветията там, за да се впият секунди по-късно в хълбока ми. Простенвам.

Мюнхен и ветровете му, които ни пригласят изпод входната врата.

Да...

2012-01-31T15:21:00.000+02:00

...благодаря на онези, които бяха до мен, както и на онези, които не бяха. На тези, които избягаха от работа, за да видят кулминацията на шест годишен труд в лицето на моето дипломиране без да съм им казвала датата. На тези, които не дойдоха, защото се успаха, забравиха и ги нямаше, но после се обадиха посред нощ крещейки от радост, защото са разбрали. Както и на онези, които не казаха нищо. Благодаря на всички, които вярваха в мен малко или много и нито веднъж не поставиха възможностите ми под съмнение, на преподавателите ми, които дойдоха да ме видят след толкова години, на момчетата от печатницата за свършената работа и мъжката ръка в пренасянето на огромните табла. Мерси, момчета!

... благодаря на душата си, на крилатата и нейната принцеса и на онази малка тумба хора в залата, които чрез аплодисментите си ме накараха да съм най-самодоволното същество на земята за следващите часове.

...благодаря Ин и Ян за часовете подкрепа, когато не ми се занимаваше повече с трупове и ковчези и просто исках някой да ми разкаже деня си.

...благодаря за домашното посрещане, за тортата и за букета с лалетата, който ме чакаше в стаята ми. Благодаря, мило ми семейство!

...и благодаря на един специален човек, който се погрижи да си прекарам добре вечерта, за масажа на уморените ми рамене и смеха през сълзи над чаша вино.

Благодаря за свободата си и личния триумф, а и за многото нови възможности, които смятам да пропилея тази година, защото може да си нямам утре, а днес отминава безусловно.

...още веднъж благодаря за всичко.

Разводнености и почерци

2012-01-10T17:25:00.000+02:00

Говорим си с красиви думи. Отнасям се по текста, който пиша, за да сътворя още една частичка от магичния си свят. Чета по няколко книги наведнъж, мисля в множества и разнопосочност. Не ми пречи. Изследвам за себе си всички варианти и възможности, за да създам пълната картинка в главата си, където мога да я разглеждам как е спряла на спокойствие. Все едно се намирам в музей на абстрактното изкуство, където творбите са а ла Малевич.

Прекрасната ми червенокоска е загубила музите си, а сега не смее да си ги поиска обратно. Защото написаното на белия лист е прекрасно, но процесите зад него са болезнени. Най-нежни слова се раждат в агонията, защото са мехлем за душата ни.

Портокалово-архитектурно

2012-01-06T23:14:00.007+02:00

Ще запаля свещ с мирис на портокалови цветчета тази вечер, защото обичам да гледам как трепти пламъка. В движение, топъл, истински. Разтоварва ме и ме кара да се замислям без да бръчкам вежди. Напомня ми за редиците от винаги зелени корони с оранжеви плодови топки и непрестатен дъжд от нежни съцветия. Независимо то това, че всички лампи ще светят наоколо, може да се пренесем за кратко в сумрака на онази далечна стая преди толкова време и да си полежим върху голямото легло. Иска споделеност.

Мога да разкажа за плановете ми, фасадите и разрезите, които определят моя живот и да ти позволя да ги направиш малко по-цветни. Евентуално. Един тон по-зелени. С портокалови дървета. За да усетиш какво е пространството и как то се заражда от белия лист изпод молива ми. Линия след линия, която гради среда и формира личности, създава впечатления и съкрушава характери.

Разбира се, това е нещо така чуждо и далечно за теб, че не съм и очаквала да проявиш интерес. Архитектурата е почти като вивисекция. Сградите са мъртви, но пространството, което режеш и оформяш е живо. Диша, расте, смалява се, остарява.

Замълчавам, за да помисля върху детайл, който е непотребен извън моето съзнание. Мога да създам къщата на мечтите си и да я бутна колкото пъти е нужно, докато не зазвучи в хармония с мен и да си създам дом. Гледам в пламъка, който се клатушка и осъждам наум стилово ужасяващо грозния полилей, който днес висеше заплашително над главата ми, докато чаках ред за документи. Отново наум се съгласявам сама със себе си, че всеки има право на мнение и то грешно такова, но това означава ли, че трябва да го приемаме безропотно? Едва ли. Захапвам парче плод и то ме опръсква със сока си, оставям го да се стича по брадичката ми. Просто така. Чувам я как се смее до мен и ми става весело, защото винаги съм можела да бъда просто Аз до нея. Без преструвки, без високопарности, без сдържаност.

Говорим си, че възприемането на средата за нас е различно, защото не е необходимо да сме били някъде, за да можем да си създадем точна представа за мястото. Малко като в Inception, където представата и реалността се контролираха от съзнанието на едно крехко момиче-архитект от Сорбоната. Можеш да я сгънеш, насложиш, прекопираш и нарисуваш със затворени очи, но останалите ще трябва да я обитават. Моят преподавател повтаряше, че си способен да създадеш цяло поколение луди с правилната обстановка. Затвори ги в неприветливи помещения с определени пропорции и си отгледай психопати. Понякога се чудя дали няма съблазнили се от идеята колеги впредвид шизофреничната вълна, която се е надигнала из моите познати.

Споменавам портокаловите градини в арабските замъци, които обикаляхме толкова години назад, защото ароматът на свеща събужда спомени. Нарича ме портокалово момиче, защото още тогава не съм се сдържала и съм си откъснала един от стройната редица. Оранжево кълбо щастие. Един портокал на стойност петстотин евро във вид на глоба.

-Носеше го като най-голямото съкровище на света.- смее се тя.

-Той струваше цяло съкровище.- контрирам аз на шега.

-Тогава не ти пукаше особенно много. Сега би ли го повторила, да си откъснеш един?

-И питаш! Без да се замислям. Може би два даже. И без това глобата е една и съща. Единият ще ти го дам на теб после. Да си имаш.

-Непоправима си. Непоправима.

Седем шест

2012-01-06T09:43:00.000+02:00

Държим си ръцете на спирката, докато чакаме да дойде автобуса. Обича да я изпращат, а за мен тези няколко мига в повече с нея и допира и са всичко, което ме крепи цяла и реална. Колко е по-лесно, когато държат сърцето ти добре скрито и на топло, когато виждаш истинската загриженост в лешниковите очи срещу твоите.

Пристига със скърцане. Седем шест. Колко такива пътувания до другия край на града правех и аз в миналото с надеждата да зарадвам човек, който не умее да е щастлив. Часове и часове загубено невъзвратимо време по спирките, в студа, в жегата, в дъжда. Прибиране посред стръмните улички на квартала загърната сама около себе си, докато се молех да не ме срещне отново някой в тъмното. Жертви и реверанси.

Крача в снега и през главата ми прехвърчат забравени отдавна картини. Моето съзнание е визуално насочено, макар отлично да умея мимикрията и да се преструвам на това, което не съм. Трябват ми стимули, за да продължавам да проявявам интерес. Хората ми омръзват и стават просто част от фона наоколо. Уморяват ме многоточията и празните реплики, които се разменят безлично. От друга страна си струва да положиш усилие, за да намериш някой "нов" в старата черупка и да го разплетеш на слоеве и нишки, нали? Екзистенциалности. Въпроси. Побутване по склона, за да усетиш доколко си приличате и дали изобщо си струва. Всичко опира до споделеност в този живот. Когато не е физическа, душевната възтържествува. Или поне така ни се иска да си мислим.

Друго си е да може едно същество да те доведе до ръба, да те бутне в пропастта на тоталното забвение и удоволствие с едно прокарване на език по устни. А после да те върне, за да разстели вътрешностите си пред теб, да ти повери себе си и да ти е интересно да го разглеждаш с часове. Ала магически реализъм със забавено тиктакане на стенния часовник в хармония с бавно потрепващи мигли и премълчани преглъщания.

А аз искам пълнокръвност. Не мечтая за нея, изисквам я. Като това да те изпратят на спирката с целувка по бузата и да проверят стигнал ли си у дома. Като една целувка на рождения ти ден. Като цвете без повод. Като гушкане на дивана, докато вали. Като масаж, който те залепя за леглото след скапващите те работни срещи. Като това да не ти заспиват всяка нощ посред разговора, защото просто не ги интересува достатъчно какво имаш да кажеш, за да смотолевят после ”Да. Ти май спомена.” Цялостно изпълване от край до край, на нано и микро нивата на душевността ми, която е незавършен лабиринт от случки и усещания. Залепващо нежно за порите на кожата ми от вътре, но без пеперудите в стомаха ми, които хапят до кръв преди да се избият една друга стръвнишки.

Седем шест. Оранжев, мръсен и грозен символ на обичта и бездните между нас.

Червено ли?

2012-01-05T09:47:00.003+02:00

Дай да се опишем в думи, звук, картини, лепкавост и сладко от къпини. Прокарай наум ръце по гърба и и открадни от него нежността на кожата и, за да помилваш после празните чаршафи до себе си и да се сетиш за кой ли път за нея и междубедрието и. Няма да я има повече, нито него. Мъртвите не се връщат.

Увий се в скъсаното си одеало, за да завреш глава под възглавницата, право в матрака си напомнящ за хилядите женски тела минали през него. Не ти е до тях, нито до аромата им, нито до гънките им, нито до влагата им, нито до пълнежите, нито до оголените кокалчета на тазовете им, които се опират в теб нощем и не ти дават да спиш. Най-малкото ти е до себе си, до празнината, до забравата, до загубата и до безметежните часове чакане. Кога отново ще си по-млад? Невъзможно е, знаем.

Ще станеш, за да смениш чаршафите, да се захвършиш на стола с чаша в ръка и поредната цигара. Пламъчето ще проблесне в тъмнината, за да освети призраците населили стаята. Не можеш да ги изгониш, а те не могат да се приютят в пустинята на душата ти, но ще замлъкнат за кратко. Не помниш и това ти служи за крепост, иззад чиито стени замеряш останалите с кал и мерзост.

Докато други майстори на любовната лирика са стреляли с истински куршуми по обичните си, за да осмислят ревността си. Ала на теб са ти непознати тези чувства предполагам.

Аналогично на нея след време, момиче с кърваво червено на цвят бельо ще се разсъблича бавно, за да покаже прелестите си. Дантелите не прикриват много, но извайват желания и в това им е силата. И тя ще умее да разпознава звуците на тангото в диханията и да танцува опряна буза в буза с теб, докато не се свърши в ръцете ти притисната в ъгъла. Както и ти в нейните колкото и да не ти се иска. Защото краят идва и за двамата.

За да разбереш, че не е същото.

Всичко избледнява за теб в момента, в който го притежаваш. Цветовете ще се размият и разводнят в медено-кафявия нюанс на уискито. На сутринта ще имаш само усещанията и един червен сутиен оставен небрежно на стола ти.

Сувенир.

Кристалната

2012-01-03T23:46:00.026+02:00

Гледам я и си мисля. Препсувам наум, защото пред нея никога не губя контрол. Прегръщаме се на тръгване и се обичаме по начин необясним за останалите. Аз съм нейния пристан, а тя е моят кораб обикалящ световните и вселенски океани.

Говорим си за секс, за храна и за кучетата ни, докато разискваме политика под кестеновите дървета на езерото с лилиите в Борисова. Смеем се на глас, а после прикриваме устите си леко небрежно, когато минувачите се зазяпат в оплетените ни тела.

Красива е. Текст със зелени очи и устни с перфектно ръбче. Обичам и всичко. От пръстите на ръцете до високо обръснатия и врат. Шеметна. Дантелена. Мога да и хвана намеците, твърдеците, дирекностите и премълчаванията. Мога да я слушам, докато пее, когато ни готви и прави поредната чаша чай, както и да я разбирам изцяло и усещам истинска дори да не сме се виждали с години.

Кристалната е танц, динамика, нощно къпане в Атлантика, тичане голи по плажа, снимки и хвърчила, сови и хъскита, фадо и крайните квартали на града. Тя е представителна дори по пижама сутрин с разрошена коса измъкнала се от леглото току-що, когато прави кафе. Има навика да прехапва устна, когато се замисли. Повдига учудено вежди и се възмущава на перфектен английски с британски акцент. Цитираме си Purple и сънуваме рок. Ядем шоколад от онзи най-горчивия, който залепва за небцето и го вкусваш с часове. Тя е любов от пръв поглед, едно кимане и красиво изписаните ми стихове, гол гръб с перфектна извивка, дантелено бельо и муранско стъкло. Обича Лем и Айзимов. С нея мечтаем вселени и пресъздаваме космически пътувания лежейки на дивана в хола.

Животът ни е записан на страниците в кожени тефтери с писалките ни измежду мастилени петна предизвикани от смяната на нялягането в самолетите. Тичаме между терминалите, четем английски вестници и обичаме съобщенията по мегафоните. Аз ненавиждам Шарл дьо Гол, но пък обожавам Франкфурт. Тя, сигурна съм, познава Лондонските Лутън, Гетуик и Хийтроу наизуст. Двете сме въздушни течения в симбиоза. Дъжд и летни бури. Дъга и тичане под пръските на фонтаните на НДК. Тя е космополитна, каре и Лондон. Аз бяла дантела, трапчинки и навсякъде.

Минало-бешало-несбъднато

2012-01-03T20:42:00.000+02:00

Чета Маркес. В оригинал. Другак ми звучи постно.

Обичам му двусмислията, интонацията, усещането. Непревземаем.

Пипам книгата и усещам парфюма по страниците да се разстила между възглавничките на пръстите ми. Кожена подвързия със златен кант, която мога да погаля на отваряне и на затваряне, триста мига душевно удоволствие.

Планирам пътуване по стъпките на главния му герой, но с крайна дестинация Бразилия. Той ще завърши в ковчег. Предвидимо за един генерал без армия. Но в края на краищата всички умираме, но не всеки е Симон Боливар.

Харесвам му жените. Липсата на ласкавост в тях е затрогваща. Прекрасни, плътни, ароматни жени. Стоят будни, мокри и в калта, за да издиша онзи в ръцете им последния си дъх. Не плачат, перат белите си ризи и яздат най-отпред в редиците. Вземи този топъл женски образ.

Описание на неговия боен кон в продължение на две страници. Съществуват ли толкова синоними на сребърно на друг език? Едва ли. Проза, която звучи и се лее, като поезия. Напомня ми за гимназията и безкрайните тетрадки-речници дебели като тухли, за рисунките ми в празните графи, за състезанията и скандалите в почивките, за словото, което залепва за теб и те омагьосва за цял живот. Казват, че разбираш колко добре владееш един език, когато можеш да напсуваш някого на него, така както би го сторил на родния си. Цветно, рязко, без замисляне.

Минало-бешало-несбъднато. Съществува, в Маркес.

Мозък

2011-12-29T14:17:00.001+02:00

Трасирам поредния план в главата си. Импулсите вървят по нервонната мрежа из гънките ми и карат пръстите ми да потрепват едва-едва. Познаваш това потрепване, знам. То е като инстинктивното сгъване на пръстите ми в онези сюблимни моменти. Гърч. Няма да има повторение. На екрана всичко е забавен каданс. В живота трае някакви секунди.

Аз си лягам с интелекта ти, не с тялото. Ха! Обичам я тази реплика. Тела бол, мили мой. Потни и мръсни, овъргаляни в соковете си. Черупки. Покажи какво крие кортекса ти и това ще успее да ме докара до ръба и тогава ще викам. Знаеш. Удововолствието при жените се заражда наум. Някъде измежду най-тъмните желания и благоприличието. Граница, която прескачат набързо и се връщат. Пак наум. За да поруменеят и да извърнат глава настрани. Смутени.

След снощи, когато си направих един страхотен интелектуален гъдел за пръв път от много време насам, преди всичко останало, се присещам за любимата му думичка. Напушва ме смях. Безпричинно. Как беше "за мен жените са просто парче месо, което чукам". Псевдо-не-емоционален bullshit, който се разраства в любов? Ахам. Това ще да е. А пък сексът е мръсна занимавка, все някой се изцапва накрая. Разказва за бара и онзи пич, който си завлякъл и двете мадами у дома. Него също го харесвали, с лопата да ги ринеш тези жени, ама той не можел така, бил сериозен. Псевдо-емоционален bullshit. Вземи си избери накрая едно от двете, че в средата те чака мантинелата. Но пък нотката на чиста завист се прокрадна, пък било то и само за секунда. Мечтаем си за тройка, май? Скука.

Разлюбваме и обичаме с мозъците си, с представата за "нещото" отсреща. Наричай черното бяло и за теб всички цветове ще са обърнати. Химия и страст почти не съществуват в свят пренаситен от голотия, а когато ги има, е трудно за преглъщане. Не можеш да го отречеш, защото тече на заден фон в главата ти през цялото време. Дай да не се събличаме тази вечер за разнообразие, какво ще кажеш? Мълчи и не ме занимавай с душевност.

Хората са различни и са скроени с тесни чували на главите си. Сестра му спи в леглото му. Чудно ми още ли го прави? Това е едно от най-сбърканите съзнания, които съм срещала. Аха, аха... и почти инцест. Мозък получаващ удоволствие да спи в "техните чаршафи", представи си, който на мен ми чете лекция за благопристойност. Баща му не си пада да го гледа как целува приятелката си пред него. Моят не се свени да целува майка ми пред всички. Кое е приличното? Пука ми. Аз съм расла свободна с поразвързан език и съзнание. Очевидно е, че са ми спестени завоелираностите на играта на дама между двама души. Дръжте си ги, мерси!

Разкрепостени, та чак развързани мозъци. Интелекти подчинени на задоволяването на една потребност: да не са сами и тази вечер. На кого му дреме, питам се аз, важното е да не сме си безразлични. А това, че не помниш името на поредната и я наричаш с произволно, докато спиш, ще го броим за нормално.

Четвъртък е и не, пак не стига навреме. Не защото е опитал нещо различно топло вместо кафето си тази сутрин. Умряла работа. За кой ли път в главата ми се връщат чатове изпълнени с вулгарности и то такива, че да не може да стане от бюрото си или поне така твърдеше. На мен не ми личи, а и не ми влияе да си призная. Как и къде точно, коя част са празни думи. Пък и в писмен вид, от другата страна на монитора, всеки може да си позволи да е точно толкова дълбок, многопластов, разкрепостен и интересен, за колкото си мечтае.

Ела ми в ръцете, за да започнат оправданията.

Чакам.

Неприлично. Непривично. По-различно.

2011-12-28T23:37:00.001+02:00

Чета Ин и ми идва да плюя на всичко, което крия през метафорите си. Шегуваме се, че виждаме от двете страни на границата и опознаваме света по различен начин. Тя-бунтарката, която ще ти размаже физиономията, а аз онази тихата, която би ти направила живота Ад, но парченце по парченце. Стига да ме интересуваше достатъчно, де. Никога не ме интересува достатъчно. Твърде лесно си намирам новости.

Издивявам. Разбивам се. Лежа на малинено червения кожен диван и си тананикам редом с Otis. Думите ми стават порой, а една муцунка стои облегната на коляното ми и си проси внимание, докато пръстите ми шумолят по клавиатурата на лаптопа. Кога виртуалното измества реалното? Плътта се свежда до битовете и малкото по-неприлични пози, в които си заснел разчекнато тяло красящи десктопа ти, нали? Семеен спомен за дечицата предполагам.

Представяш ли си да изоставим красивите завоалирани слова и да заговорим на по-разбираем език. На просташкото, неграмотно, грубо и опростено звучене с фрази-клишета и размисли на тема "незнамкъде се намирам". Да спрем да пишем за естетиката, защото тя отдавна е загинала и да се отдадем на проникванията, насилствените оползотворявания на човешкото същество от друга страна. Какво ще кажем да си поговорим за порното в главите ни, садо-мазо и смсите намекващи латексови костюми? Извратеност от-до. Какво ли ще кажат патриархалните родители за съзнанието, което са създали?

Както и да е, си казвам, защото следващата година може и да е последната от живота ни. Всъщност утре може да е последното от живота ни. Замислям се. Защо да не живеем както си поискаме? Сещаш се? Безсънни нощи, танци до зори, разбиване и натискане по баровете като разюздани студенти, така му се казваше нали? Мъже, жени, но на кого му дреме. Никой не подбира в днешно време, мислим си всички заедно преди да се втурнем към поредната лудост. Макар нашите да са по-различни, признавам. Тип "Безсмъртни в Испания".

Обичам хората с истории богати като нашите. Колко ли е неприятно да си нямаш какво да разкажеш? Или да нямаш стотиците белези, всеки от които кара езика ти да се развърже и да се приплъзне в невероятните спомени. Мирис, звук и усещане за допир, които се преплитат. Все така ярки както в мига на създаването им.

Споделяме поезия. Къде тъжна, къде изпълнена с алюзии за сексуални пиршества. Умеем ги, какво да се прави. Директен маркетинг. За хората над, под и до кожата ни. Ала двадесет и четири по седем. Завинаги. Носим си призраци в джобовете на дънките. Обичаме приятелите си. Не ги членуваме. Буквално и преносно. Фингърингът не ни е страст. За сметка на това си падаме по запетайки. Размерът няма значение, споменава едно яко бейби. Има ли?

Забраниха пушенето на обществени места и ето на, почти пропуших отново. Заплашват ме с бой, рак на гърлото и али бали. А всъщност винаги съм обожавала мириса на тютюна по връхчетата на пръстите си, докато завивам цигара. Колко мейнстрийм. Почти като опушените задимени нощи по клубовете, които предстоят.

Говоря с крилатата и с едно много секси червенокосо маце за трети лица в нашите отношения. Триъгълници. Любимата ми фигура. Редовно се оказва, че някой от ъглите е тъп. А като сме тръгнали да се занимаваме с геометрия, нека споделим мнението си за прекрасните успоредни линии. Онези същите, които гледат в една посока, но не се пресичат. Еднаквости. Различности. Равенство. Геометрия и цигари. Фракталност. Сещам се за тройното правило на пламъчето по време на война. Третият винаги си го отнася.

Псува ми се. Фаза четири казват. Идва след момента, в който искаш да си блъскаш главата в монитора, за да наместиш един по-специален ковчег в повече на чертежа или да си сметнеш машиносмените, докато обсъждаш мускулести коли от 69-та. Извратени хора в извратен свят, а можеше да ходя да пия шампанско на Витоша и да наблюдавам мизерията долу. Да се повъргаляме, а?

Всички минаваме за лошите герои в нашите истории. Старите, бити кучета изпълзяли за стотен път от дъното до върха на планината. Пак ще паднем и го знаем, но какво толкова. Бъркате ни породата, струва ми се. Чудя се колко сила е необходима, за да счупи всички кости в едно човешко тяло? Иска ми се да изпробвам какво усещането на хрущенето отново, но се овладявам, за да се засиля от дивана към шкафа с алкохола, където ме чака едно Джони със специален етикет. Балансирам чашата върху клавиатурата, наблъсквам лед. Противопоказно е, знам, но малките неща ми създават атмосферата. Така е било, така и ще остане.

Остават някакви си десет дена, който ще изтекат като пясък измежду пръстите ми. След което още седмица-две и чао скъпа ми Алма Матер. После немски отначало, парапланер и пейтбол в полувоенни условия из гората. Какво ти трябва повече?

Огън, за да гориш.

От онези, които...

2011-12-28T19:26:00.000+02:00

Денят започва с ритуал. От онези, които свързват какаовия аромат на маслото за тяло с кожата. Мека и гладка. Протяга се и се извива като котка, за да разроши косата си, която не реше освен с пръсти и се заиграва с кичури. Махагонова, копринена. Удоволствия за сетивата. От онези, които не можеш да откажеш.

Плътта е топла, отвътре и отвън. Закача се. Дразни. Теб, тълпата и себе си. Запленява и или я обичаш от първия миг, или я заклеймяваш. Емоционално и физическо торнадо. От онези, които променят живота ти.

Гледа мръсни филми посред нощ. От онези, които извикват възмутени викове в благоприличните дами, а нея я карат да огладнява. В подсъзнанието и има демони и ангели. От онези, които не разпускаш да тичат свободно във вечерите си. Контрол.

Перверзна елегантност като бельото свалено на две на три в краката и в коридора. Знае как да прави посещения. Очаквани и неочаквани. От онези, които карат колената ти да треперят с дни след това, а синките да избледняват по-бавно от обикновено.

Знае и как да се докосва сама себе си, а още по-добре как и къде да докосне другимо. Лежи на една страна и създава извивка като на пясъчен часовник. Може да предизвиква да докосваш. Предоставя най-добрата гледка, перфектния ъгъл независимо от светлината или мрака. От онези, които се запечатват като дамга в съзнанието.

Отгоре, отдолу, на колене, изправена на стената в банята, на кухненския плот умее да е също толкова прекрасна. Пълнокръвна. От онези, които дават смисъл на съществуването и носят повече живот в себе си отколкото може да понесеш.

От онези.

Leather dream

2011-12-28T12:53:00.000+02:00

Отвън съм гладка до блясък и сатенена. Идеален цвят и форма. Да докосне моята повърхност може всеки, да ме има само един. В мен и с мен е тясно. Толкова, че може да ти прималее. Изненадващо. Може да нахълташ несдържано или да си проправиш път внимателно. Усещането ще е припадащо от началото до края, обещавам. Усукващо, притискащо, докосващо. Почти увивно. Отвътре е горещо. Пъкъл. Ад. Достатъчно, че да сгее всичко в теб.

Можеш да ме пробваш всякак. Обърната наопаки дори. Тяснотата само ще стане повече, а жегата непоносима. Ще ти се прииска още, по-отвътре, по-дълбоко, до края на физическите възможности, че и отвъд тях. Колкото те държат силите, а после постигнал целта си ще се отпуснеш, нали?

Имам сложна изработка, ювелирна. Толкова детайл, че не може да го погълнеш с поглед. Правена съм по мярка. Плъзгам се по теб като нищо друго на този свят, знаеш. Идеално съвпадаща с всяка извивка от върха до основата. Уникално неповторима, но притежавам сестра-близнак. Колкото мен, толкова различна.

Лентата

2011-12-26T22:59:00.001+02:00

Обичам черно-бели фотографии. Не заради ефекта на сребърните зрънца в Т-формата им, а в усещането за истинско, плътно, реално съществувание, което се затваря в тъмната стаичка. Фотографията е магия, почти като алхимия. Усещането да видиш изплуващата снимка на любимото ти лице изпод червените лампи е неописуемо. Невероятно.

Тази година за пръв път се запознах с магията да проявиш собствената си лента, с това да си с някой друг в абсолютно тъмната кабинка, да му се скараш за светещия часовник. Той да се разсмее и на теб да ти иде да го фраснеш по муцуната, но да държиш ролка, лента, ножица и кутия едновременно на място, където си напълно сляп. А после да търсиш ръцете му в тъмното, за да му покажеш какво трябва да направи. Нищо, че и на теб ти е за първи път. Неопетнено.

После я споделих. Посветих другимо. Изрезки с потъмняването на пробите. Алегория за 18 процентовото сиво и скалите от чисто черно до чисто бяло.

Днес ми подариха обща рамка за снимки. Неочаквано. Нямам кадри, които да сложа вътре. Кадрите ми избягаха от мен. А тези, които имах от изминалата година изтрих, защото ми се оказват болезнени. Във фотоапарата ми има лента все още. Черно-бяла. Недоснимана.

Може би трябва да я извадя и така. Макар и недовършена.

Двадесет и един

2011-12-26T16:11:00.000+02:00

По ирония на съдбата, а може би като подтвърждение, че някъде има по-виша сила от нас, дипломната ми работа в УАСГ, специалност Архитектура, е Траурен дом за граждански ритуали. Противоположно нему стои Радостен дом. Сватби и погребения.

А ако ли не ти се занимава с емоционалната страна на нещата винаги може да правиш мол. Като не се шегувам изобщо, защото заданията ни са точно такива.

А от мен се искат идеи. Да изстискам от преуморения си, макар и млад, мозък някакво алегорично значение от смъртта. Каква алегория, питам? Смъртта е занимание самотно като по Бредбъри. За мъртвия всичко приключва в момента, в който изчезнат онези двадесет и един грама душа, нали? Но всъщност не можем да бъдем сигурни дори и в това, защото няма как да попитаме.

Тази година починаха четирима мои по-близки познати и приятели. Някои познавах повече, някои по-малко. Все ми се ще да им бях обърнала повече внимание и грижа, докато бяха тук. Всички си отидоха рязко от живота през прекрасния есенен месец Октомври и оставиха да зеят ями в душите на хората, които се бяха докосвали до тях. Нито един не беше над тридесет години, което е стряскащо само по себе си.

Казват и са прави: мъката е егоистично чувство. Както всяка човешка емоция, защото се поражда в нас за самите нас.

Начупеност и разтрошаване. Това ми е усещането за тази тема. Заиграване със светлина и стъкло до момента на пръсването и краят на всичко, което съставя света ти. Има ли значение какво усеща публиката? Ритуалът е за нея, нали? Как да я превърнеш в нещо обикновенно и тривиално, когато със смъртта не можеш да свикнеш независимо дали си на пет, на двадесет и пет или на сто.

Претръпваш.

Преживяваш го отвътре. Затворено. Стаено. Тровещо те.

Носиш тъга в очите си. Необяснимо. Просто там отвътре зад клепките ти тупти нещо. Депресия.

Денем всичко ти бледнее, а мислите се гонят на купчинки из главата ти. От време на време губиш усещане за датите, за месеците, за годините. Не можеш да работиш нощем, но и не можеш да заспиш. Разхождаш се наум из едно несъздадено пространство, за да опознаеш усещане, което не искаш да имаш никога, за да пролееш сълзи, които стягат гърлото ти.

Остава съвсем малко до края. Някакви дни, вероятно по-малко от месец... а аз още не знам от къде да тръгна. Тревожа се. Как да накарам гласа ми да не трепери, докато се опитвам да обясня какво мисля?

Посреднощно

2011-12-25T22:00:00.000+02:00

Препрочетох дневниците си. Всичките им варианти: дигитални и книжни. Открих съмненията и вътрешното знание, за това какво става и се стреснах колко съм сляпа всъщност. Снощи се събудих в два през нощта с две тънки сини линийки пред очите ми в бяла опаковка. Един стреснат поглед с ужасно недоверие и несигурност, мълчание и отказ. Иди се успокоявай, че всичко е наред и, че да сънищата са до известна степен забравени спомени. Дежа вю, което точно сега се прокрадва едва-едва. Март- Декември.

Представи си по изписаните страници колко много съм споделила, колко съм се отворила истински, до безплътност през тази година. Колко много неща загубих, колко болка понесох и какво спечелих за времето, което подарих другиму. Отдалечавам се до точка в мъглата, само за да се върна със засилка и да уцеля точно между навъсените вежди. Куршум.

Аз съм сойка-присмехулка точно като в книгата, символ на промяна отвътре-навън. Намирам себе си в безброй текстове, за да се загубя в мълчанието си. Не съм влюбена, никога не съм била. Зная само как да обичам безкрайностите.

Изпитвам желание да преподредя света и да дам няколко шанса повече.

Въртейки се в леглото безспирно се сетих, че не съм си пожелала нищо лично в Коледната нощ. Малко късно е в момента, нали? Прехапвам си устната и завирам глава във възглавницата, защото знам, че само аз изпитвам и нося терзанията си. Студено ми е. Студено. Студено. Студено. Не ми дава да заспя отново и да забравя поне за момент какво се случва.

Пръстите ме сърбят и искам да си запаля цигара...

Коледно-не-подаръчно

2011-12-25T10:57:00.000+02:00

Коледа настъпи по план и ще отмине тихомълком. Хората ще се смеят по трапезите и днес все едно за пръв път се събират, но отвътре ще знаят, че би било прекрасно, ако това се случва по-често и без специален повод. Утре животът ще си продължи сив и опушен като ненужна буца сняг избутана встрани от пътя.

Обикновенно всички свързват този ден с подаръците. Деца, малки и големи. Не е ли малко материален дори този факт? Но все пак това е част от еуфорията, нали?

Тази Коледа имах много замислени, но неосъществени подаръци. Понякога наистина се случва и подаръците да се озоват без човек, който да им се радва. А има ли смисъл да вложиш сърцето и душата си в нещо, което някой просто ще стовари върху гардероба си измежду всичките ненужни други боклуци там? Заслужава ли си да сътвориш уникалното?

Тази Коледа така излезе, че можеше да подаря едно живо същество на друго живо същество, за да го отгледаме заедно. Отговорна задача, която не е по силите на всеки. Живите неща не могат да стоят само върху шкафа ти. Заличаването, надявам се, не ще остави видими следи върху мен, освен задраскването на едно име. Неродено още в зачатък. Непомислено. Непоискано.

За сметка на това две прекрасни мои приятелки ще съумеят да го направят.

Тази Коледа направих всичко възможно да изпълня едно желание. Да дам верен и обичлив приятел. Много разговори, много търсене, много време и много средства отидоха за едно черно-бяло, ненамируемо на територията на нашата родина куче. Бордър коли. Но кучетата имат нужда от дом, заради което това се озова в чужди ръце накрая, нищо че бе идеалното, избрано специално за целта. Предполагам, че там поне ще го обичат толкова, колкото го обикнах и аз.

Същото се случи и с планирана стена с рамки за снимки.

С едно стихотворение.

Една книга. Сега са две еднакви в библиотеката.

Едно далечно пътуване.

Едно евентуално бъдещо време с план за къща.

Коледата може да бъде много неподаръчна. Това не се случва на онези, които ще подскачат в материално удолетворение тази сутрин, а на онези, които са искали да дадат. В крайна сметка хората умеят да са егоисти дори, когато става дума да получат нещо.

Сняг и страст

2011-12-23T14:03:00.000+02:00

От вчера зимата настъпи официално и донесе така искания сняг точно преди Коледа. София се скри под бялата пухена завивка и за няколко часа бе много красива и чиста. Обичам снега дори и в градски условия, макар да предпочитам зимните вечери горе на Балкана, където преспите са по три метра високи, а дядо ми и брат ми копаеха тунели в тях, за да можем да стигнем до площада. Пък слизането до дефилето става само със ски.

Все пак София е прекрасна снежна. От стаята виждам перфектно склоновете на Витоша, която ми е буквално на един хвърлей, а ако ида в другата част наблюдавам зъберите на Стара Планина. Някак инстинктивно винаги свързвам зимата с планините, а не с равнината или морския бряг. С нетърпение чакам походите и ски-ходенето с весела компания на онова специално място, където се събират Родопите, Пирин и Рила.

Остава ми съвсем малко до пълното ми възстановяване, някакви си 2 месеца и после ще грабна сноуборда отново и хайде по планинските склонове. А може би и ските или зимните кънки. Зимни спортове, моя страст. Няма нещо по-хубаво от това да седнеш да изпиеш един топъл чай в близката хижа с тумбата луди след като сте се разбили от каране цял ден.

Ще е време за снежните ни човеци с морковени носове и специално подбрани съчки в задния ни двор и в близкия парк, за замъци построени за войни със снежни топки, за спускания с шейни по онези стръмни и неопознати пътеки в гората, време за ангели на чисто белите поляни, за игра с кучетата ми в снега до припадък, за гоненици и футболни мачове в Южния парк, както и целенасочено хлъзгане по заледените тротоари под капчуците. Време за всички онези малки неща, които те карат да запомниш дните си и носят истории със себе си. Няма да е необходимо да си спомняме какво е да сме деца, защото продължаваме да сме същите пъстри и ярки същества отвътре. Можем да си позволим да сме истински и несериозни дори и да е само за няколко часа, защото пламъчетата ги има винаги в очите ни.

Обичам студа и това как той разлива руменина по бузите ми. Харесва ми да наблюдавам снежинките през прозореца привечер. Преходни и така нежни. А после да рисувам по стъклата с пръст послания, които ще изчезнат. Виелици и бури, както и ясно синьо небе. Разопаковане на три ката дрехи, когато прекрачиш прага на дома си. Всичко това е зимата за мен. Сняг и страст.

Сладки

2011-12-21T22:31:00.000+02:00

Днес е ден за печене на коледни сладки у дома. Магичен ден. Къщата мирише умопомрачително на всички най-прекрасни аромати на този свят. Обичам да готвя, да пробвам нови неща. Винаги има нещо ново, което да погъделичка небцето ми.

Започва се с приготовления още преди седмица. Ядките се мелят на ръка, специално избирани. Какаото е белгийско. Ароматите са истински, някои от тях правени от майка ми. Брашното е най-финното на пазара, маслото е по-така от обикновенно. Не е тайна, че маслото е много важно за печивата. Цели пет стари рецепти, едната, от които е на повече от 200 години донесена от австро-унгарка с благороден произход. Пазена в нейния род още от преди това, подарена на майка ми, защото рецептите трябва да се пазят от хора със златни ръце. Сладкарството е майсторлък. Трябва да обичаш продуктите, а и да си добър химик и да разбираш хранителните процеси. Формичките са най-различни. Имаме звезди, елхи, ботушчета, комети, еленчета, камбани... някои са по-стари от мен, а други са изнамерени и измайсторени по специална поръчка като ръчно направен крокодил с коледна шапка.

Започва се с ванилени рогчета, които се оформят на ръка. После следват 3 вида маслени сладки с различни глазури, бадемови сладки с марципан, ореховки, а последни са любимите ми меденки, които са толкова твърди след опичане, че се изчаква седмица преди да се ядат. Аз ги украсявам на ръка, буквално рисувам отгоре им, за да също толкова красиви, колкото вкусни.

Тази година ще раздам сладки на близките ми хора както винаги заедно с малки подаръчета правени на ръка. Аз самата не мога да ги ям за момента, тъй като все още ми е забранено, но това не пречи да споделя едно от малкото останали ми любими неща и да се порадвам на усмивките им.

Писмо до Д. К.

2011-12-21T11:40:00.002+02:00

В последните дни изписах хиляди постове наум, но нямах сили да ги напиша тук. Коледа е след 3 дни. Както всяка година е време за писмо. Едно единствено. Към Лапландия или там, където живее добрия старец. Не знам дали ги чете, твърде рядко изпълнява желанията ми, макар те да са съвсем простички и нематериални, но все пак пиша всеки път. Та...

Мили Дядо Коледа или там, която и да си вселенска сила на добрата воля,

Подаръци не искам, но това предполагам не те учудва. На този свят хиляди хора са без подаръци цял живот. Миналата година си пожелах лично щастие с един определен човек и здраве за семейството ми. Пазиш ли някъде ръчно правената хартия надписана с перодръжка? Старомодно знам, но и Коледата е за старомодни хора, не мислиш ли? За онези, които все пак вярват малко в нещо по-добро и не я свеждат до голямо плюскане три дни в годината.

Та да си дойда на думата. Искам смисъл, Дядо Коледа. Друго не ми трябва, защото мога и сама да си го съградя. Искам смисъл от онзи, който кара всяка фибра в тялото ти да трепери, такъв, че да заспиваш скапан от работа, но безкрайно доволен, такъв, че да се усмихвам без причина и да танцувам под дъжда. Виждаш ли, за мен безсмислието на живота, който водим, такъв ден за ден е смазващо.

Останалите неща, които си пожелавам са за хората около мен. На половината ми душа дай спокойствие и увереност, защото и предстоят важни решения. На прекрасната ми червенокоса красавица прати някой, който да накара сърцето и да пее, защото се е смръзнало в ъгъла. На онази, което е повече змей от всичко друго, сбъдни част от невъзможностите и най-сетне махни вътрешната и неизразена тъга. А на онази, която има таланта да направи всичко трагедия, дай някой нов и различен, който да я изненада истински. На него дай успехи. На големия дребен в моя живот, дай благодат. На прекрасната химичка-сладкарка здраве и разбирателство. А на гения на светлината в моя живот вече си му дал Африка и мисля, че още Африка е всичко, от което се нуждае. На нея дай собственото и име, защото радост е достатъчна понякога.

И още нещо, което макар последно е също така важно. Донеси истини. Много и за всички. Прегръщам те от разстояние, Аз.

Споделено

2011-12-18T11:38:00.002+02:00

Тази нощ не спах особенно добре. Въртях се в леглото до ранни зори. Цяла нощ мислих дали да разкажа тази история или не, но накрая вътрешното усещане, че трябва да подредя себе си и да споделя победи. Правя го за себе си, но и за останалите: за Нев, за приятелите ми, за семейството ми, за неговото и за самия него. А винаги когато съм писала тук е било за мен, не за друг. Никога не е имало някой друг. Това е моето полу-открито място за споделяне, където мога да спестя емоциите на по-ценните за мен хора. Знам, че се чете от мнозина, които не ме познават дори, но не е ли това целта на личните блогове?

Това ще е дълъг пост, няма да е силно сантиментален, нито красив, а по-скоро фактологичен. От него има само една поука и тя е: внимавайте какво казвате, какво пишете и споделяте, внимавайте какво впечатление оставяте в околните. Вчера ми казаха, че наранените хора са най-опасни, вероятно с идеята, че бих могла да стигна и аз до саморазправа един вид. Бих могла. Имам всички средства, но не съм го искала никога и няма да го поискам. Мога да използвам и аз думичките "Мислех си, че ме познаваш по-добре" и може би това е така. А сега започвам.

Запознах се с теб покрай нея много години назад. Никога не съм имала каквито и да е претенции към твоята особа, дори и в онези вечери в Строежа, когато се засичахме почти всеки път. Забелязах те по онзи начин, който е присъщ за хората като мен. Видях същото животно като мен в теб и това ме предизвика да проявя интерес. А ти беше тъжен също като мен. Знаех, че си имаш момиче, знаех, че си също твърде ценен за моето най-близко приятелско същество. Познавах семейството ти от преди това. Това бе достатъчно, за да стоя просто отстрани и даже да те отбягвам. Ти си беше решил друго. Да и не в задимена обстановка, а после смутени сбогувания.

Нашата връзка започна по твое желание по начин, който сам твърдеше е метод да се освободиш, да затвориш една врата. Завърши пак по твое желание, за да отвориш малко след това пак същата тази врата. Няма да лъжа, че ми стана приятно, но не защото отново ще си с нея, а защото тръгваше пак срещу нещата, които твърдеше, че искаш. Неща, които аз знаех, че са така. Това че беше груб с мен и използва думи, които никога не съм очаквала да чуя от устата ти, не помогна, но ме отрезви. Не отричам всичките хубави неща, които са се случвали. Нито това, че вложих изключително много и не съжелявам за това. Не отричам, че за теб бях готова да си дам живия живот, че се научих да съм по-нежна и внимателна, че наистина исках да заживея с теб, че ти вярвах безпрекословно, че отвътре знам, че ти си ми човекът. Неща, които съм казвала много пъти. Но аз не съм теб. Не мога да знам какво ти минава през главата, а ти никога не ми и каза.

Станалото, станало. Въпросът и поуката на тази история идва в последствие. Нещата, които правеше, за да ми "помогнеш", изричането на обещания, които знам, че няма да бъдат изпълнени си бяха между теб и мен. Аз се топях, апатията ме обзе, не ми се занимаваше с нищо, не ми се ядеше нищо, продължавах напред по инерция. Оперираха ме. Нещата не минаха по план. Защото съм такава и да, не е приятна гледка. Времето минава лека по лека и аз започнах да се успокоявам. Даже говорихме на някакви безобидни теми: книги, филми и храна. Харесва ми да си говоря с теб, все пак година и нещо ти ми беше толкова близък. Не съм си правила илюзии, че нещо би се променило, но си казах. Ето. Поне се държим цивилизовано, нормално, приятелски. Събиране, разделяне и после следващото.

Само че след това дойде злобата. Не знам защо, нито от къде. Просто се случи. Приех я и нея. Ти каза, че не искаш повече да се намесвам в живота ти, каза да го приема. Заболя, но това бе логично. Не те търсех след това, не ти пишех, не те коментирах. Насилих се волево, въпреки нуждата си.

Но хората си говорят, споделят и виждат. И измежду всичките глупости казват истини. Пъзелът се нарежда и започваш да разбираш. Предупрежденията, подпитванията... впечатления. Малък град, едни и същи хора, познати и бегли такива. Ти каза да им тегля една майна и майната му и на родата ми. Аз теглих наум няколко. Съжaлявал си за мен и семейството ми, за което дори не намери доблест да срещнеш. Сигурно е така. Те съжaляват, че това ми се случва. Аз, че единствената ми истинска опора страда двойно.

Реалист съм. Може би омесен с меланхолия, но все пак здраво стъпил на земята. Емоционална съм за трима, а имам затворения характер на баща си. Предполагам може да се извади грешна преценка за мен от този блог, от красивите ми текстове, от многото метафори, които ползвам. А той е едностранчив поглед въпреки всичко, но пак заставам зад словата си. Думите тежат. Никога не са ми казвали, че съм лесна личност или че имам ведър характер, но не са ме наричали неуравновесена, лабилна и болна. Изгарям мостове и ги строя наново, и така докато не се получи. Понякога стоя в пепелищата с месеци преди да събера сили за съграждането на нещо по-добро. Кърт Вонегът казва: "Внимавай на какво се правиш, защото ти си това, на което се правиш". Няма по-истински думи от тези.

Надежда

2011-12-18T01:37:00.000+02:00

До преди няколко минути все още имах някакви надежди по някои въпроси. Нарича се непоклатима вяра у хората. Имам я все още, макар да знам, че не е имало защо. Усмихвам се, малко накриво, поради усещането, че нещо много сбъркано ми се случва и е най-добре да махна с ръка и да продължа. Отричат се много неща и много неща ми бяха отнети. Борих се докрай поне с всичко в тази гмеж. И тя се бори редом с мен.

Днес говорих с един много истински човек, който има дълбокото ми уважение. Да говорим бе тежко и трудно, защото вярвах на отчаянието и гнева му. Но в разговора прозирах и аз: моята болка и зарастващи душевни рани. Не мога да ги крия, най-тежко ми е, когато разбера как са ме лъгали. Не исках да се стига до това, не исках да ме намесват така. Нито пък нея. Аз харесвам тези хора, аз обичах тяхната плът и кръв. Приех всичко безропотно. Постъпих нормално. Отдръпнах се, за да си запазиш личното пространство и да си доволен и щастлив. Какво да кажа повече. Не съм се оплаквала, всички казват ще мине време. Ще мине.

Ала в един момент се стои между семейството ти и твоето его, а в следващия между тях и жлъчна отрова. Иде ми да кажа какво като не си ми бил верен? Какво като си ме мамил така? Но просто ми иде да попитам защо не ми каза по-рано, защо не ми спести тази гадост точно сега, когато имах нужда от всичките си сили, за да продължа напред. Не че няма да се случи. Ще стане.

После ми се обаждаш ти. Защо? Разтупква ми се сърцето, искам да се скарам с теб, заради всичко. Сдържам се напряко на желанието, за да ми викаш. Тръгвам към разум, а ти твърдиш, че ти държа сметка. За да кажеш, че не било вярно. Че това са пълни измислици. Не отричам, не обвинявам. Аз давам факти, но те остават нечути. Както винаги не ме изслушваш. Отбраняваш се все едно искам нещо. Не. Давах ти и ти дадох пълна свобода. Нищо не те интересувало. Аз, там, те, онези говорещите. Дори и казвайки тези последни думички имах някаква малка надежда в себе си, че... де да знам... вече не знам. Не съм очаквала истини, но не очаквах и да ме нападнат.

Кажете ми глупаво ли е да вярваш в хората, щом те са толкова озлобени? Или може би трябва просто да се науча, че нещата стоят така. Аз ти подавам ръка, а ти "изколваш" всички около мен, докато ми обясняваш каква ценност съм за теб, след което решаваш, че не съществувам... В крайна сметка стига им толкова на близките ми хора, а и на нея. На нея най-вече. За нея ще ми страда всичко с години. Ще ми е тежко с години по начин непонятен за останалите хора.

Да. Предполагам, че това е твоя начин. Приемам го, така както приех решението ти. Уважително. Но си признавам, че ми е болно въпреки всичко.

Дъжд и разговори

2011-12-17T15:19:00.003+02:00

Да си поговорим, докато капките от дъжда се стичат по прозореца. Да си поговорим така насаме и на тъмно. Имам много да ти кажа, толкова много, че един мой човешки живот не би стигнал. Ти добър слушател ли си? Не мисля. Но все пак има какво да чуеш, ако решиш да внимаваш. Нека си говорим истински лъжи. Ти ще кажеш, че обичаш, аз ще кажа, че ти вярвам въпреки, че знам точно кога възглавницата ти е ухаела на нея и кога си притичвал за тайни срещи. Необходимо ли е? Явно да. А може да се лъжем на много нива, защото ти ме имаш за загубена, а аз се правя на забравяща. Музиката на тангото се носи из стаята и навява някак тъжна атмосфера с привкус на сълзи. Хората като мен плачат ли, когато навън вали или вали, защото плачем?

Да си поговорим, докато лежим прегърнати в леглото ти. Аз ще гледам в тавана и ще си казвам всичко, което зная наум, но няма да гадая колко още си е измислил, на теб оставям свободата да се въртиш в завивките и да ми галиш внимателно бузата. Истината винаги намира път да излезе наяве, заради това е най-добре да я казваш направо.

Вали, а прекрасното слънце обикаля из стаята в лицето на малко зеленооко момиченце. Става тема на разговор почти моментално с малкото си червено палтенце. Поглеждам ръцете на събеседника си: чисти, поддържани, красиви. Неволно посягам да ги докосна. Усмихвам му се. Говорим си, че хората като нас имат едно по-високо ниво на вътрешно щастие. Прав е. Ние създаваме. Не сме калкулатори, а творци, казва. А после добавя, че трябва да си малко луд за нашата професия, малко ала Вонегът. Аз поне знам какво имам в живота си, едно от тях тепърва расте вътре в мен. А друго скоро ще населява завинаги кожата ми.

Говорим си и дъжда създава призраци. Стъклата се запотяват. Спомените, това е размита материя. Времето знае как да ги притъпява до неузнаваемост. Споделеното не остава, ако не си дал достатъчно от себе си. Кофти, ако нямаш "себе си". От друга страна емоциите завинаги ще пълзят отдолу гъделичкайки те.

Дъжд, дъжд, дъжд... ще се размина с хиляди мълчаливо, всеки в своя малък свят оплетен в разговори. Имаш едно, две, три наум и се множат. Всеки разговор става на танц под звуците на дъждовните капки в локвите. Няма чадър и съм мокра до кости, а речта се чете сама себе си в главата ми. Омръзна ми от хули и нападки. Искам спокойствие като летен дъжд. Нека водата измие всичката гадост, която изсипаха тези хора над мен. Защото аз съм над това, нищо че ме боли отвътре.

Тълпата

2011-12-17T10:12:00.000+02:00

Вчера докато пазарувахме за нашата Коледна вечеря в голям столичен магазин и се мотахме измежду рафтовете се отдадох на любимо мое занимание да наблюдавам тълпата. Хора с малко или много пълни колички, навъсени съпрузи, подскачащи деца. Тълпата е като черга оплетена от разноцветни нишки и всяка заслужава да я разгледаш от близо.

Замислих се за моето обкръжение от "отрепки" както ги наричат някои. Разбирайте там влиза контингент от татуирани рокери и музиканти, млади художници, театрални актьори, архитекти и инжинери, фотографи и спортисти. Ние сме активни и излизаме, имаме си нашите мини общества и се грижим за тях. Обичаме да се събираме по градинките, по барове, а и в собствените ни домове. Виртуалната ни тълпа тук в блоговете е не по-малко интересна. Радвам се, че е точно такава и че я има.

Хората казват "Виж приятелите и тогава съди човека". Чергата може да се окаже мръсно сива.

Нахвърляно за мен

2011-12-16T09:53:00.000+02:00

Аз съм добра и наивна. Признавам си го веднага, а и ми личи по усмивката и очите. Може би съм лесна за манипулиране според някои, но пък номерът минава само веднъж. Леснотата ми се дължи на вярата ми у хората, която е константна. Давам я веднага, но ако я изкривиш и счупиш, няма как да ти я дам отново. При мен системата "3 пъти за щастие" не работи, единственото, което действа е едно чистосърдечно "извинявай". Усещам, когато ме лъжат и макар да премълчавам и да се самоубеждавам понякога, че нещата не са такива каквито са, винаги знам крайния резултат. Този път не беше по-различен. Отказала съм се да се боря за обречени каузи. Както да се чудя защо хората не си изпълняват и най-простичките обещания. Което е, е. И толкова.

Не съм изцяло само-достатъчна, но пък компенсирам със самостоятелност, която често се бърка с незаинтересованост, която води до изблици на ревност и фалшиви извинения. Какво да се прави, понякога думичките и тяхното значение убягват, докато се опитваш да изсмучеш причини от пръстите си. Малко като в "Чукча нечитател, чукча писател."

Не ме бива да съм лошата, бизнес кучка, но не ми и трябва. Никога не съм го искала и не ми е било цел. Така или иначе да попаднеш в клишираната зона е достатъчно неприятно само по себе си. По мои наблюдения на жените около мен точно този тип са безкрайно нещастни и самотни, макар да се справят сравнително добре с материалните неща в живота си.

Семейството ми е невероятно. Питайте, когото искате. Никъде другаде няма да ти обясняват за красотата на балистичната крива, докато хапваш нещо на крак гледайки "Професионалистът". Нито пък ще можеш да обсъждаш самолети, коли, машини и двигатели във всеки възможен вариант. А научната фантастика да ти е четена още като си бил дете. Майка ти да е едновременно пилот, състезател по гимнастика и химик, а баща ти цяла техническа енциклопедия.

Тъй като реално съм "принцесата на татко и мама" във всяко едно отношение, никога не ми се е налагало да изпитам тежестите на живия живот. О! Чакай! Налагало се е, но по мое собствено желание. Това май не се брои? Или се... де да знам... вероятно други неща носят повече точки. Трябва да пробвам методите на развълнуваните ученички, май е по-успешно отколкото да се държиш на годините си.

Винаги пожелавам най-доброто на онези, които по някаква причина са решили да ми се подиграят. Лошото в случая е, че се сбъдва и то много скоропостижно. Смея се, когато пиша постовете си, и онези, които ме познават на живо, а не чрез призмата на трети лица, са наясно, че единствено лекарския отпуск е това, което ме държи у дома. Скоро ще пътувам пак. Ще ида по-далече от тук, са да видя много нови неща и така ще завърши моралната дилема. Европа вече е обиколена надлъж и нашир, време е за нови континенти. Предполагам, че се дължи на дивия ми авантюризъм, на това, че не ме свърта на едно място. Обичам да изпълнявам мечтите си.

Светлина

2011-12-15T20:58:00.000+02:00

Можеш ли да грееш? Като хиляди звезди в момента на супер новата към стесняващата се реалност? Или ти си черна дупка свита в някой ъгъл поглъщаща материя? А може би се криеш зад безразличието на съмнението и собствената си задушаваща злоба? За себе си знам, че нося светлината отвътре. От онази, която прави всичко фалшиво да прозира и го кара да избледнее.

Светлина, която се крие в кожата ми, под клепките ми, в косата ми. Светлина на тялото и духа, на това да изтичаш 15 километра и да не спираш, на това да скочиш в бездната и да се смееш на изкачване, да бъдеш най-добрата след като са те сринали. Светлина, заради която ме наричат сребърна, седефена, златна. Скъпоценна. Светлина, заради която умея да обичам истински и не ми се налага да подлагам чувствата и емоциите си на тестове, нито да ги маскирам в чакане.

Светлина като бяла дантела по кожата ми, докато се излежавам в меките си пухени завивки. Прекрасна, топла, сгряваща. Гали всичко в стаята около мен. Докосва душата ми и извира от нея в същото време. Непреходна.

Няма за какво да съжаляваш, докато си огрян от слънчевите лъчи. Както не могат да ти вземат нещо, което си дал доброволно. Просто грееш.

Лекар

2011-12-15T07:25:00.000+02:00

Последен основен преглед след операцията. Ще се знае дали всичко е наред най-сетне и дали основната част е оздравяла. Стискам си сама палци, защото тези 2 седмици бяха тежки. Времето течеше с променлив успех. Лечението ми също. Все още ме боли, трудно преглъщам и ми се мае главата. Сутрините са тежки, вечерите някак се изпаряват твърде бързо.

Мина една част от живота ми, прекрачвам в нов етап. Почти съм здрава. Още малко остана

Fur Zwei

2011-12-15T02:32:00.003+02:00

Имам спомени от онези пътувания из Испания с него преди толкова време. Спомням си колко пропаднал ми изглеждаше, колко пушеше, как се друсаше до припадък. Спомням си, че ми проговори на руски, когато направих забележка по негов адрес, че беше правил опити да се самоубива още тогава. Помня, че караше страхотно скъпа кола, че идваше от доста заможно семейство, че учеше в католически колеж. Беше интересен за останалите заради парите си и доста смотан според мен, но невероятно много ме радваше.

На последната ни разходка там, цялата компания открадна телефон, успя да разруши една телефонна бутка, изгониха ги от 3 бара и една дискотека и се хилихме като идиоти по калдъръмените улици на събуждащия се град. После уж отидохме до квартирата му да събираме багажа му...

Беше странно и магично да намериш някой също толкова объркан като себе си. Да се намерите и разделите почти веднага, защото на следващия ден летите в различни посоки. А после да получиш писмо, след него друго, а после още... Истински писма. Никога не съм вярвала, че ще се справи докрай с демоните си.

Пиша този пост, за да ти кажа, че ме опроверга. Доказа се, пребори се сам със себе си, има те, въпреки че дори и аз вдигнах ръце от теб преди толкова време.

Ще има

2011-12-14T18:38:00.001+02:00

Ще има падащи звезди, представяш ли си? Онези разпилени остатъци космическа плът, която си пробива път към Земята. Красиво и мимолетно. Фалшива надежда за пожелания и мечти.

Ще има падащи звезди. Някъде, но не и тук. Те са за вярващите и можещите, не за предметите, които принадлежат.

Ще има падащи звезди и ще ги видя както винаги прегърната на моя покрив, увита в одеалото и с човека, който ме цени толкова много, че е готов да мръзне редом с мен. Този, който си играе неволно с косата ми и гали гръбнака ми бавно, докато си мисли за неговите неща. А после ще облегне глава на рамото ми и ще ме подуши зад ухото, защото единствено моят мирис го докарва до онова изгарящо чувство отвътре готово да сведе всичко до пепел. Атоми.

Стъклени

2011-12-14T16:23:00.000+02:00

Стъклени като многоцветните кълбета, които вадим от кашоните по това време на годината. Събирани и опаковани внимателно, ювелирно изкуство на рисуваните играчки. Някои от тях са по-стари от мен, но все още блестят и разпръскват светлината по онзи начин, който кара пламъчетата на свещите да треперят. Всеки, който е бил в нашия дом, знае какво внимание се обръща на подготовката за Коледните празници, как цялата къща се преобразява, колко обич се влага в цялото това начинание.

Стъклени и крехки. Винаги вървят ръка за ръка. Появи ли се пукнатината, единственото, което можеш да направиш е да стоиш и да чакаш за звука. Кратко и отчеливо "пук". Играчката се олюлява и пада на земята, където се преражда в безброй кристалчета. Всяка година загиват по една-две от тях и после с много внимание избираме новите, които ще ги заместят. Имаме кълбета носени от цял свят, почти колекция колкото стоката на малък, добре зареден магазин.

Стъклени като самотата, която прогонват поне за 2-3 седмици в годината. Показващи кои са важните неща в живота ти: да можеш да споделиш, да вярваш, че утре ще е по-добре, да знаеш къде са устоите ти, да обичаш семейството си.

Стъклени като класата, на която са символ. Не пластмасови изделия правени на конвейр някъде в дебрите на Китай, а уникати пипани от ръката на артист. Всяко кълбо само за себе си. Без повторение. Счупиш ли го, няма да има друго еднакво нему.

Още десет дни и идва. Стъклена. Обичам Коледа. Не заради подаръците и вниманието, а защото ми напомня за уют и нежност. Коледата мирише на сладките на майка ми и моите торти, на печива и на вкусна храна, която споделяме, както със скъпите ни хора, така и с бездомника, който живее в задния ни двор. Коледа ми е любовна, без сълзите, навява спомени и носи надежди като ми дава възможност да се погрижа за приятелите си и да споделям. Коледа е глупави романтични комедии със сняг, нежна музика и прегракнали гласове под светлинките. А също така мирис на дървесина и смола, на канела и чай на следващия ден, на това да те целунат по бузата преди да разчупиш домашната погача с късметите, които баща ти е написал на ръка и измислил съвсем сам специално за повода. Коледа е и прошка и време за опрощение сам пред себе си, но и да се присетиш за призраците и.

Много Коледа, навсякъде Коледа. С всичките имена, с които я наричаме. Някой ме беше питал навремето защо не я празнуваме... отговорих, че празнуваме Новата Година, че това е нашия празник. Не излъгах. Празнуваме и астрономическото измислено настъпване на нова земна обиколка около Слънцето, така както не зачитаме раждането на човека-религиозен символ. Но празнуваме всичко останало. Това че ни има и тази година, това че има нещо на масата, това че вярваме. А то е достатъчно.

?-си

2011-12-14T10:21:00.001+02:00

Главоболието ми заплашва да ме погълне. Изчиствам се, казват. Имам си някакви тревоги, но те са безсмислени на фона на всичко останало. По цял ден ми обясняват колко по-добре изглеждам и са прави, знам това. Значително по-добре отпреди седмица, признавам си го дори сама на себе си. Лицето ми е бледо все още с разлята руменина на бузите ми, там където си личат част от луничките ми.

Пиша повече отколкото ми се иска, но душата ми пее, а това се преобразува в текст. Няма друго решение, освен да пусна словата си на свобода. По цели нощи умът ми преде неща, които си мислех, но не смеех да изкажа на глас, за да не нараня. Вече няма за какво да внимавам, така или иначе няма кой да ги чуе. А и се убедих, че няма и да бъдат разбрани. Това не пречи да се появяват моментни картини и да поставят своите въпроси.

Въпроси, на които няма да получа отговори.

Мъглата

2011-12-14T08:26:00.000+02:00

Навън мъглата е гъста като памук, а вчера бе ден изпълнен със слънце. Протягаш ръка и я губиш в млечната течност. Някъде там има други като теб, които стоят на прозореца си и наблюдават в нищото, сигурна съм. Градът е скрит по един особен начин и сякаш не си в него. Улиците са звук, съседите само шум по стените, въздухът залепва по теб и е почти мазен.

Мъглата е лъжовна измамница. Хем я има, хем я няма. Изплъзва се от прегръдката ти на тънки струйки дим и ти се подиграва предизвикателно. Не можеш да я уловиш. Нито върху белия лист, нито на снимка. В такива дни аз рисувам.

Препрочетох стари разговори и се чудя дали да не ги изтрия и тях. Бялото поле пред прозореца ми няма да ми даде отговор. А рибите мълчат.

Божествена частица

2011-12-13T19:42:00.001+02:00

Виждаме се и тя грее. Лицето, усмивката, кожата. Излъчва божествена светлина. Прекрасна е от връхчетата на пръстите на ръцете до крайчетата на косата. Излъчва такава топлина и нежност, че ме боли да я гледам чак, а не мога да откъсна поглед. И гледам, гледам, гледам и попивам.

Божествената частица е там. В нея, а аз осъзнавам колко много се радвам напук на всичко около мен и съм готова да сторя всичко, за да я защитя. Тя заслужава това. Заслужава да е спокойна, да се грижат за нея. Просто прекрасна до край. Ще получи точно това, за което други мечтаят, а нея я плаши, но знам, че тя ще се справи великолепно. Ще даде живот. Искам да я прегръщам, докато се свърша на малки прашинки и да полепна по стените наоколо. Не може да се изпитва такова вътрешно удолетворение.

Все още не мога да повярвам, когато си тръгва и ме оставя сама с мислите ми. Аз ще трябва да почакам още ден-два, за да разбера какво става за себе си. А не искам да разбирам, но ще се наложи.

Хората са като...

2011-12-13T07:37:00.002+02:00

Хората са като планини. Не знаеш кога ще изригнат, нито какво ще изригне от тях. И все пак са просто студени и мъртви под зелената обвивка на гората.

Хората са като вода. Повърхността е надиплена от милиони кръгчета, подвижна, затоплена от слънчевите лъчи, но дълбините и остават несмутимо студени и тихи. А там отдолу се крие чудовището, което ще те разкъса за секунди. Докосваш едва-едва границата и веднага даваш отражение. Няма несвързани действия, всяко следва предното. Не можеш да изолираш мига и да спреш времето. Няма минало, има само настояще.

Хората са нетрайни и ефимерни същества. Като картини по пясъка изрисувани чрез танц, които изчезват с първите вълни рано сутрин. Рано или късно ехото на грохота им затихва и оставя само спокойствие.

Човеците са друга история.

Музика

2011-12-12T22:14:00.001+02:00

Тя звучи лекичко из стаята. Джаз и блус се омотават около тялото ми и ме карат да се разтопя в дрезгавите гласове, държаща в ръка любимото си питие: истински южен бърбън с дъх на праскови, който специално ми носят с много любов. Носи спомени за откритите веранди, люлеещите се столове, цикади в тъмното, шум на полета, акцент, който кара краката да ти омекнат, мъже по-черни от нощта и жени създадени за грях и вуду магия. Чашата е висока, кристална, пълна с квадратни кубчета лед и парченца замразен плод.

Накланям глава и се отпускам тотално. Хармония от усещания и звуци. Тактувам си крак и гледам едната половинка на перфектния чифт италиански кожени обувки за танци, който обгръщат ходилото ми в кадифена прегръдка. Роклята ми се плъзга по тялото ми в копринени отблясъци и го гали. Съвършенно.

В душата ми звучи друга тип музика, когато ръце пропълзяват по гърба ми. По-агресивна, повече рок. Изотвътре, почти като AC/DC и тяхната Stiff Upper Lip, с текстове, които изкарват руменина на бузите ми и ме карат да си прехапя езичето и да разтръскам глава, за да разпилея косите си и да ги пусна на свобода. Рок като извор на енергия, почти водопад.

Има и друг тип музика... тя е за онези, които чакат принца/принцесата с мерцедеса и чрез лесния живот. Животът като чалга песен. От онези с обилното количество мешани алкохоли, изневери, интриги, брокат и силикон... има я. Понякога може да се потопиш за кратко, колкото да забравиш за скритата тъга в джаза. Останалото е пошлост.

Три

2011-12-12T12:31:00.004+02:00

Когато даваш, не винаги ще получаваш. То е като да се разпрашиш по вятъра и да се надяваш някой път да се събереш отново същият на края на пътуването си. Оставаш си със самозаблуждението, че това е възможно, а вихрите се кълбят в небето и формират облаци. От тях не ще се сипе дъжд, за да съживи земята, знаеш ли?

Когато освобождаваш, трябва да не забравяш, че с оковите се свиква и даже липсват. Дори и тези от разстояние, а после се оказва, че някак си забравил да скачаш и можеш само да пълзиш и да чакаш. След което търсиш причина да не се променяш и да останеш закован там долу в ниското. Но и това е вид сигурност, безрискова ситуация. И също толкова безплодна.

Сигурността идва от стериотипите както разбирам. Жена и 2 деца... котка, рибка или куче евентуално, а може би и къща. Да казваш празно "обичам те", но все да мечтаеш за другото, вероятното. Живот за теб, а не с теб, независимо какво казваш. Защото с теб започва да поставя неудобни въпроси с времето като "Ами ако?".

Псевдо-Сигурността идва от малките желания и лесните отговори в свят, в който всичко е толкова преходно, а най-добрият ти приятел е предмет. Хората са писали книги за това. Хиляди книги, които ще останат непрочетени, защото отварянето на очите е болезнен процес. "Три" е универсалния отговор за онези въпроси. Колко, много ли, ама наистина ли... всичко е три. Неродени деца, неизпълнени желания, ненамерени истини... и те са три. Бъдещето, миналото и настоящето и те са три. Все "три"...

А понякога просто искаш някой да те извади от унинието и да те заведе да танцуваш, за да усетиш какво е животът отвътре. Буза в буза.

Голота

2011-12-12T11:31:00.000+02:00

От розовеещата кожа се измъкват струйки пара. Водата е била гореща, чак изгаряща. Хавлията е бяла и обгръща внимателно тялото, докато притежателят му стои и чака да се отцедят няколко капки в повече от косата му. Обръща се и чак сега включва вентилатора на банята, до момента е било тъмно там вътре. Всичко е наопаки.

На тъмно е лесно да си представиш това, което искаш и то мимолетно да се окаже в ръцете ти. Това докато стискаш зъби и се самообгрижваш. Почти холограмно. Извиква измъчени усмивки и онова чувство за осъзнатост отвътре. Леглото го чака празно, но какво от това, нима няма да го запълни след време с месо? Задоволен е за момента.

Няколко крачки по навътре изпод розовеещата кожа, в душата продължава да е тъмно. Там няма дневна светлина да го разсее. То си знае, че тъмнината му е непреходна, защото единствено там си себе си изцяло- голо, слабо тяло свито в единия ъгъл. Няма как да избягаш от себе си.

Красиво

2011-12-12T01:27:00.002+02:00

Красиво като планината рано сутрин, която поглеждаш едва-едва през мрежата на клепките си. Спал си като къпан, но не искаш да напуснеш пределите на белите пухени юргани, които те затискат в нежна и неумолима хватка. А навън вятър поклаща леко клоните на близките борове върху фона на кристално синьото небе.

Красиво като ръбчето на устните, по което се прокарва палеца му в същото това легло под юрганите, докато те гледа в очите и се опитва да разгадае погледа ти.

Красиво като извивката на гръбнака ти, докато връзваш косата си високо горе на конска опашка, а дрете къдрави кичурчета се разбягват над ушите ти. Като усмивката извикана в равнината на огледалото отразило стената със семейни фотографии над леглото.

Красиво като облаци и бяла памучна дантелена рокля и прашни крака обути в сандали, защото циганското лято е в разгара си. Стегнати прасци и гладка кожа, бедра дълги три мъжки педи преди да стигнеш до ръбчето на бельото и. Кожа като коприна с цвят на канела, разстилаща се изпод пръстите, които я разбридат на нишки сладост.

Красиво като очите на тази жена пушеща тайно в двора, които макар тъжни, заради вчерашната загуба, греят срещу мен. Тя е силна и прекрасна, но и сама. Толкова сама, че прозира между жестовете и останали неразбрани от останалите. Разочарована. Тревата изсъхва под слънцето, а просто стоим и мълчим.

Красиво като бриза по езерната вода, сред гората, докато първите капки дъжд падат върху земята и карат мъглата да плъзне над водната повърхност. Почти магично, нереално и божествено.

Думи

2011-12-11T18:35:00.000+02:00

Словоблудствие. Празни думи, които макар и красиви обезценяват значението си. Думи, които отлитат на вятъра. Всичко е станало консумация, тоалетна хартия и после в кошчето. Влагаш, влагаш и после край. Рязък и внезапен като по Хичкок. Не харесвам хора, които не знаят тежестта на думите.

Книгата се топи изпод пръстите ми. Страница по страница. Хартията е истинска, не виртуално самозадоволяване. Има мирис и вкус, леко грапава изпод пръстите ми. Норман Мейлър и неговите изречения от по страница и половина. Американска класика. Голите и мъртвите. Идеално показва колко заменими са хората.

Брак.

Тела.

Смрад.

Материя.

За някои материята стои над всичко. Да се протегнеш и "нещото" да е там. За останалите тя е просто начин да получиш нещо в повече. Носиш хубави дрешки, пиеш скъпото си уиски и си някак в повече. Отваряш вратата на спортната си кола и "нещото" влиза вътре наготово. Лесно като детска игра.

Думите са такива курви и служат покорно, но тежат на врата ти като оловни окови, и, ако не ги зачиташ, рано или късно ще те повлекат надолу. С чиста съвест ли ще застанеш зад всяко изречено нещо, когато знаеш стойността му? Или ще се оправдаваш с още словоблудстване?

Панаир

2011-12-10T16:45:00.001+02:00

Тя се е събудила посреднощ, заради една лилава рокля на принцеса. Старателно се отбягва "Панаирът", въпреки че всичко ни влече натам. Чете ми се пак Пратчет, но минах на психологически трилъри и поезия. Пак е нещо, други дори не умеят да четат. А някои хора пишат вадейки думите директно от главата ми. Или са в "Шовинист", но са се изгубили безнадеждно, макар да им беше показан пътя.

Тази сутрин се събудих и кадифената му кожа ме милваше по лицето. Усмихвах се неволно, въпреки болката. Някои неща не спират да са до теб никога, дори и да са препътували половината свят, за да го постигнат. Други се крият и гледат в пода.

Аз мисля не в лилаво, както винаги, а в бяло. А то отива на цвета на кожата ми и на усмивката ми. Както казаха толкова painfully sexy, че трапчинките ми набраздяват бузите. Това лято отново ще е бяло. Време за любимото ми питие. Отново.

Слушам Лени заедно с нея. Не ми е до лигава музика и сантиментални песни, но гласът му ме упоява. Изхвърлих част от бельото си, заедно с остатъците. Взех си "нещата" и те също отидоха в коша.

Косата ми е пусната и блести от здраве в махагоново-кестенови отенъци. Прокарват пръсти в нея и леко я разрошват.

Аз искам да се снимам, а тя е готова да облече въпросната лилава рокля, ако някой намери ярко розово-зелен спандексов костюм и го носи само 2 минути. Приятелите ми са прекрасни, без да дават измъчени съвети. Но винаги са там, за да ме сритат в задника, ако се налага. Както и да ме носят нужното време, докато стъпя на краката си.

Разговаряхме за сериалите, които гледаме. За компютърните игри, които ни радват. Кои други момичета гледат обсъжданията на StarCraft, така или иначе, мечтаят да гонят дракони и чакат Диабло 3 като второто пришествие...

Намерих си първия годежен пръстен в малка кутия във формата на сърце, другия захвърлих преди време в една канафка, заради желанието на дете-егоист. А ми правят амулет, защото ме обичат истински.

Размислих

2011-12-09T16:43:00.000+02:00

Заблуждавала съм се. Цели 497 дни пълно заблуждение. Интересното е как най-малкото нещо ме накара да го проумея. Тук и сега. Фактът, че "не знам" се повтори още стотина пъти пред мен. Приех го. Някак с това, че са ме "отебали" напълно и, че компанията му ме смята за там каквото ме смята. Особенно симпатично казано от устата на човек, който ме е виждал всичко на всичко десетина пъти. Но пък благодаря за отношението.

Стана ми смешно. Цялата история се сътвори в един болен на тема съмнения мозък и там ще си и остане. Размислих. Плановете са, за да ги нарушаваш. Живеем за сега. Не за момента, а за сега-то. Днес. Миналото е просто минало. Независимо дали се вкопчваш в него за втори, трети или пети път, то ще си остане минало и няма да ти донесе бъдеще, ако не си променен съществено. Уравнението дава все един и същи резултат. Ти си хикс, другият игрег, а онези километри тънкото плюсче в цялата работа. Някои хора умеят да имат връзки само от разстояние. Комплекс на недостижимостта го наричаме. Искат да имат само онова, което осъзнават, че не могат да притежават. Едно небъдеще в позитивна светлина, надеждата, че някой ден може би ще те повикат там в далекото, но успокоението, че няма как да се случи.

Аз нямам защо да бъда успокоявана, в мен има нещо, което никога не ще бъде притежавано. Свободата е сладка, нищо че цената и е висока. Човек винаги губи собствените си илюзии.

:")

Преди

2011-12-09T06:09:00.003+02:00

Преди броях третите дни в началото на всеки месец. Сега броя тринайстите. Преди знаех, че някъде там в тъмното има две ръце, които искат и чакат да ме прегърнат независимо в колко часа пристигна. Сега те прегръщат друго женско тяло. А моето ще лежи в непознати постели вечер след вечер, нека само да събера сили.

Предполагам, че тя е нещо 'по' в твоите очи. Така би и трябвало. Както аз бях в началото, но не достатъчно, за да се пребориш за мен със самия себе си. Ти ще си повече в нейните, защото взе всичко от мен безкомпромисно. Преди чаках с трепет всяко хранене, сега храната ми напомня на теб и няма вкус, а ти ще и готвиш до припадък. Не. Просто не ми се яде повече от минималното, за да преживея. Лиши ме дори от това ми удоволствие. Преди си мислех, че си силен, сега знам, че макар да ме обвини в нестабилност, макар и куха аз съм по-силната от двамата. Преди си мислех, че наистина е имало причини, за да ме унищожиш, но сега знам, че не са били необходими. Защото всичко онова, което заклейми в мен, сега си ти: писането, танците, книгите, излизането навън с хора, желанието да научаваш нови неща. А уж точно тези ни различия, ни осъдиха в очите ти.

Преди щях да се засмея като чуя някоя песен и дори да тананикам малко, сега веднага ще я сменя. Адел, Елла и Нора са загубени за мен. Преди щях да танцувам и да подскачам, сега ще стоя самотно на бара и ще пия. Разменихме си ролите. Аз отмих мъката ти и я взех със себе си. Ти я предаде с лекота и ми отне мен.

Нищо де. Бъди щастлив.

IMPORTANT

2011-12-08T19:07:00.000+02:00

Ако някой иска да има разрешение за четене на този блог, моля да ми прати или напише е-маила си. Минавам на лично съдържание, защото се злоупотреби с личното ми интернет пространство от хора, които не съм очаквала да го сторят.

Благодаря Ви много. Очаквам адресите

If someone wants to follow this blog I will ask for your e-mails to give you personal permission. Please send them to me or write them down in the comments here. I am going personal, because someone used the information from here to hurt me and my family. This is not what I want writing here.

Thank you. I am waiting for the addresses.

За мен и листчетата в зелено и цикламено

2011-12-07T18:23:00.002+02:00

Те още стоят в шкафчето. Останалите неща свалих преди ден в кутия до кофата за боклук на улицата. Не че в нея имаше нещо чак толкова. Неща, които правех аз за него. Труд и часове безценен труд вплетени в рисунки, стихове и писма. Един недовършен готварски журнал и парче черна кожа за корицата му, малко изсъхнали портокалови цветчета от разходка там много далеч, една книга и първата снимка, която проявих в живота си. Останалото бе лесно, така или иначе Shift+Del действат безотказно. Нямаше мелодрама, заради липсата на каквито и да е материални неща. Всичко бе в главата ми.

Започнах с листчетата. Една част са предадени. подарени един вид. Но при мен има останали доста, някак изплъзнали се от останалите. Посланията върху тях, макар и спонтанни, са много обмисляни. Останах сама и ги извадих. Последна бримка един вид. Зачетох се. Нека е зелено листче първо. Любим цвят. Помня как избирах хартията.

... да те видя как излизаш от банята увит в онзи халат. А после да дойдеш до мен и да ме целунеш...

Друго. Цикламено. И така докато не свършат. Моите последни желания.

...обещай ми, че ще се грижиш за мен и мечтите ми, а аз ще се погрижа за теб и твоите :")

Обеща. Не го изпълни. А всъщност аз вярвах. Листчетата са толкова много, като водопад.

...искам да знаеш, че те искам, искам да ме целуваш и прегръщаш без причина, искам да ме съблазниш отново...

Може ли да ти прочета приказка някой път?

Искам да идем на кино заедно и да ядем пуканки.

Остави ме да оправям леглото ни сутрин, за да може да се пъхнеш под опънатите завивки.

Да ми направиш супа и да ме храниш с лъжица като малко дете.

Погали тялото ми по всички възможни начини. Повтори го.

Нацелувай всичките ми бемки, така както аз целувам твоите и ги преброй. За себе си. Наум.

Има още. Някои изпълнени с чисто сексуални желания, които ще останат завинаги несподелени, други с имената на неродените ми деца, за това, че щях да ти взема името, за кучето, за някои дребни неща. Някой просто с думичката целувка. Много и различни. Неразбрани.

Сутрините

2011-12-06T10:00:00.002+02:00

Сутрините са ужасни. След цяла нощ на пресекулки, в която съня ми бяга, ставам и в устата ми има вкус на гнила плът. Моята собствена. А ще става все по-зле. Гърлото ми е пресъхнало като пустиня, погледът ми се мае и завърта света до едно огледално положение. Опитвам се да си повтарям как всичко ще се подреди, но пред биологичната преграда на собственото ми тяло нямам решение. Отслабнала съм. Но не по онзи красивия начин, а тотално. Мога да сваля още десетина килограма преди наистина да заприличам на скелет, но идните дни ще си ги вземат със сигурност. Ребрата ми се броят, мускулите ми са се стопили до жалки ивици месо под жълтата ми кожа, които едва ме крепят изправена. Устните ми са напукани, а по мен греят синини достойни за уличен побой. Призрак. Болен призрак.

Започва нов ден, еднакъв на предния. Мъчение за всяка глътка въздух и вода. Стискам зъби и се насилвам. А толкова по-лесно ще ми е просто да не стана от леглото днес, а после и утре, вдругиден и така докато не изчезна.Уморена съм до безкрайност, че и отвъд. Боли ме дори, когато дишам. А лекарствата отмиват усещането само за минута-две. После то се завръща и ме поглъща отново.

Днес ме изписват официално от болницата. Всички са доволни от мен там. Аз съм красивото, тъжно момиче с бадемовите очи. Не знам защо, но думичките търпеливост, инат, кураж, стоицизъм ми се струват така странни изречени от тези хора, макар да знам, че са истина. Толкова труд, за да стана по-добре. Дежурната сестра е прекрасна, изпълнена с емпатия жена и много хубав глас, която всеки път ме пита защо предпочитам агонията и не я оставя да ми сложи система, за да забравя всичко поне за няколко часа. Опитах се да и обясня, че моята агония ще си я нося така или иначе. Пита ме какви са ми плановете. Какво ще правя по-натам. Аз и отвърнах, че най-вероятно ще завърша, ще си измисля и изпълня "новата" кожа, а после не знам на къде ще поема. Светът е широк. Този грим ти отива, казва тя имайки впредвид операцията, изпитите ми скули и бледата кожа на фона на тъмната ми рошава коса. Знам. На мен винаги ми е отивал. Приличам на дете, на икона според останалите в стаята. Икона, заради примиреното страдание, което излъчвам.

Боли. Боли. Боли. А сутрините са кошмарни и ужасни.

Планове

2011-12-04T21:22:00.003+02:00

Има една стара поговорка: ако искаш да разсмееш боговете, разкажи им плановете си. В последно време много са се смели за моя сметка предполагам. Неделя е. Съботите и неделите са ми най-тежки, минават най-бавно в самотата на леглото ми, а мисълта ми чертае неща, които никога няма да ми се случат.

Моите планове... как ще завърша съвсем скоро, как ще си намеря работа и ще започна да прекарвам повече време с човека, когото обичам. Всичките вечери и няколко дни в повече. Планове за седене на масата рисувайки в журнала, докато се приготвя вечерята. За това да изиграеш една игра и да се смееш на воля на грешките си заедно с другите. За ставане рано сутрин, за да направя закуска, а после да се вмъкна отново в леглото. Да ти направят супа, докато си болен и лежиш на дивана.

Близки и далечни. За бяла памучна рокля и червен конец на крака, за усмивки. Планове за къщата в близост до гората, за големия прозорец на дневната и аз там сгушена на креслото. Мечти за семейство и дом, за грижа и нежност, за единственото, което реално искам да имам. За деца, за бебешки обувки, за мек парфюм и за сладък аромат на горящо дърво. За черно-бяло куче и една овца в нищото, за два люлеещи се стола и за огромни семейни сбирки по празниците с хора, които те обичат. Планове за Коледите, планове за обикновенните дни. За това да танцуваш чело в чело пред камината под звуците на Елла и да се разтапяш вътрешно под пухените завивки след това. За невидяните театрални изпълнения и филмите вечер. За излежаването и гледането в тавана докато спиш, а стомахът ти се свива от нещо необяснимо. За миналото ти и моето захвърлено в канафката, за голотата и химията между кожата ни, за настръхването, за дъха, за виковете ми.

Планове за истини и измислици, планове за бъдещите трудности, за ужулени колена и безсънни нощи до люлка, за дълги телефонни разговори и горещи прегръдки на прощаване. Планове за неокапали сълзи, за падналите вече такива, за водата в тъмното, където можех да плача без да ме усетиш. За споровете, за имената, за общото и за разделеното. За това, че сме повече като, отколкото бихме могли. За истинското влюбване и устояването на изкушенията, за чакането и за рисковете. За прескочените огради и извървяния път.

Планове за нещата, които никога няма да имам с теб...

Трябвало

2011-12-04T17:28:00.002+02:00

Трябвало да ми чуе гласа. Последните дни му се видели кошмарни, представи си. Трябвало да ме види, да ме усети, да разбере как съм. Парите били без значение, времето също. Отне ми половин час да му обясня, че не трябва да хваща първия самолет Мюнхен-София. Не защото причините бяха дълги, а защото всяка дума за мен е агония. Боляло ме, казва той и усещам как гласа му трепери. Да. Боли. Всичко ме боли. Тялото, душата ми, сърцето ми. Всичко.

Пита ме няма ли кой да се погрижи за теб? Защо си сама? Отвръщам, че шест години са ми достатъчни. А той, че винаги е знаел, че никой не може да ме обича както него. Словестно ритане по кокалчетата. Само това умеем.

Помислил си, че умирам. Казах, че е прав. Вътрешно умирам. Гърлен смях и единственият коментар, който знам, че ще получа: не започвай да се друсаш като мен, не помага. Знам, отвръщам по навик. Аз все зная, но някак все ми убягва онова знание за щастието. Знам също, че за разлика от него, мен няма да ме пратят в Коста Рика, за да се възстановявам. Както знам, че няма второ същество, което да е като мен, което да се жертва доброволно и да ме извади от депресията и самоунищожението. Но ти си винаги била по-силната. Не лъже. Бях.

Много си тъжна този път, казва, а после пита и защо. Няма ми я душата, отвръщам. Той знае и мълчи, след което заключи: дала си я някому. Прав е. Аз мълча на свой ред. Знаеш коя песен искам на погребението си, казва ни в клин, ни в ръкав. Знам, а ти знаеш моята. Изсвири я някой път на момчетата, добавям.

Само, ако се налага. И затвори.

Този разговор заболя повече от откритите ми рани. Защо някого, за когото съм никого от толкова време, се интересува повече за мен от самата мен? А друг ме смени почти веднага...

Болката

2011-12-03T19:06:00.003+02:00

Операцията мина тежко. Бе усложнена, продължи двойно по-дълго. Започна с "Нощи в белия сатен" и завърши с моя неконтролируем плач за ужас на хирурзите и фактът, че кървя... ясно ми се запечата всичко в мозъка напряко на изгарящата болка.

-Не плачи, красавице... Хайде събуди се... Хайде, Елена! Отвори очи... Докторе, кърви отново...

Не искам да отварям очи. Някъде там мъката ми се изля директно от мен, през болката и агонията да те дерат на живо. Не искам да ставам, оставете ме да заспя. Там имаше птица, аз летях с нея високо в небето. Моята птица. А те ми я отнемаха...

-Хайде, красавице... Защо плачеш? Отвори очи...

А после болка. Болка от тук до края на света. Болка и плач за ужас на всички в стаята. Разкървавени устни, стегнати юмруци и аз там хваната в капан. Казаха, че ще ми мине. Всичко ще си тръгне и аз ще съм свободна.

В момента тялото и душата ми са едно. Болка. Без глас. Без сили да тръгне напред. Няма кой да ги утеши. Това, което те искат си остана на операционната маса и загина. Нещо от мен си отиде. Завинаги.

Без

2011-12-01T21:41:00.002+02:00

Безмълвно Ви казвам, че Ви обичам. Но вие го знаете. Надявям се. И все пак: обичам Ви. Всичките.

Тъгата ми е огромна. Аз не съм себе си вече. Нищо от мен. Не искам повече да бъда. Това е. Това, което съм, утре ще тръгне по тунела. Не към светлината, а просто на някъде. Където успее. Ако успее.

Обичай те ме...

Просто още един

2011-12-01T13:32:00.005+02:00

Пиша тук, защото нямам глас. Нямам повече сили. Утре е денят. А после какво? Ще ти мине като на кученце. Това ми повтарят всички, а душата ми е в кутия. Целият си живот го измервам в планове, в надежди, в мечти. Опитвам се да поярвам, че ей-там, зад ъгъла се е скрило моето светло бъдеще, моето щастие... и точно да надникна, да усетя вкуса му и ме захвърлят отново в тъмното. Няма да ми мине. Никога. Ще зейне още една дупка до другите две и аз ще се опитвам да я маскирам. Доколкото мога. В един момент просто ще е там. Навсякъде. А аз ще се свия още повече в ъгълчето си.

- Семейно положение?- пита сестрата.

Иде ми да извикам сама, да обърна бюрото, да разхвърлям листите и да си излея душата там. Вместо това стискам зъби и казвам: Неомъжена.

-Ваш близък, на който да се обадим, ако...- думичката никой не я изрича. Как ще да е. Мой близък. Кой близък? Баща ми. Той ще да е. Човекът, с който си проговорихме истински, когато станах на 14.

-Баща ми...- изреждам три имена. Представи си, не ги бърка.

Подписвам се. Един, два, ...10 пъти. Че няма да ги съдя, че съм парче месо...че знам рисковете, че да, че не, че какво толкова. И наистина какво толкова.

Прибират ме. Свободата ми се отказа от мен и ме изрита от живота си като ненужен парцал. Сведе ме до тяло, до физическото едва ли не, друго нямало и това беше. Няма емоция, няма нищо в него. Кухост. Празнота.

Мисли за друго...мисли за друго...за какво? За кого? Когато отдаваш всичко, което имаш. То става веднъж. И плача ли, плача. За себе си. За това, че бях наивна глупачка, че повярвах. Че се отдадох, но не бях оценена. За това, че се опитвам да контролирам емоциите си, че всички уж знаят и разбират какво става в главата ми, но всъщност това е едва повърхността на водовъртежа. Меланхолията, която удържа болките ми.

Искам да се свърша. И ще се свърша. Доброволно.

Ако

2011-11-29T11:48:00.007+02:00

Ако аз бях там в леглото, за да го затопля преди теб всяка вечер. Ако бях там и всяка сутрин, за да съм първото, което ще те докосне този ден. Ако бях самото докосване, ако бях сънят, ако бях водата, която се стича по гърба ти. Ако минавахме онези няколко метра заедно, за да продължим деня си разделени в пространството, но заедно в мислите си… Ако аз четях книга, докато чакам. Ако се чудех какво вкусно нещо ме очаква прибираща се на мястото, което неволно наричах „у дома”. Ако сгъвах дрехите ти вече почти по навик, за да сложа моите до тях.

Само ако. Всичко е сиво без теб.

Ще

2011-11-29T02:54:00.007+02:00

Ще докосвам тази нощ в сумрака
Ще съм аз и ще бъда по-лирична.
Защото между истините на телата
Ще търся аз път към светлината.

Когато ме побеждаваше, бореше се с мен в хватка по-стара от света. Когато капчиците пот рисуваха формички, а моето дихание излизаше насечено. Когато светлините не пречеха, тъмнината не помагаше, а останалото бе без значение. Когато пръстите се вплитаха в косата ми, а извивката на гръбнака ми бе почти до пречупване. Когато танцът завършваше, за да се срина с вик в бездната и да полетя. Когато обожанието и богът се преплитат един в друг, за да се отпуснат.

Това бе истина. Не мога да спя. Тази нощ искам да съм другаде, по друго време. Да си спомня какво е страст и пълно доверие, да създам вселени и да ги взривя всичките в един огромен фанфарен звън. Да се слея. Да се стопя и да се преродя отново в себе си изпълнена с абсолютно спокойствие на сърцебиенето и тишината.

Изгарям, полудявам, обичам. Това никой не може да ми го отнеме.

Говори с мен

2011-11-28T23:29:00.005+02:00

Това всъщност не е призив, а заглавието на една книга. Не. Реално е призив. Точно така. Изразява една моя потребност, едно вътрешно тънко гласче, което винаги се е осланяло на градивните междуличностни спорове. А личности много, дори в мен не е една.

Определят ме като меланхолична. Такава съм. От-до. Прекрасно отвеяна и меланхолична. Лилава. Индигова. Наситена. И все пак... това не ме прави по-малко щастлива от другите. Напротив. Ако веднъж си извикал усмивката на лицето ми, може да си сигурен, че тя е там наистина заради теб. Те не е фалшива, а идва от най-затънтеното място на душата ми.

Говори с мен, защото има какво да опознаеш.

Обичам. Но това го знаеш, а аз не ще спра да го повтарям. Дори и да замлъкна завинаги. Написаните слова не изчезват.

‎"Там се крие слабото ти място, Демиан — продължи Дебелия — в предположението, че знаеш как ще приключат нещата, преди още да са започнали. Ние, хората, сме такива идиоти, че когато сгрешим в предвижданията си, страдаме повече, отколкото когато ни застигнат последствията от тях. Каква глупост! Ако се откажем от суетното желание да познаваме бъдещето, ще открием онова, което трябва да научим, че нищо не гарантира края на една история..."

Да се разпилееш

2011-11-28T18:06:00.003+02:00

Моите страхове са осъзнати. Аз съм ги приела и обгърнала с нежност. Те са винаги с мен, заради което гледам да не ги изпускам от поглед. Това не означава, че са опитомени или впримчени, а че просто ги има и аз знам къде са.

Един от най-големите ми ужаси приближава ден след ден и няма да има измъкване. Мога да си представя как тези 3 часа ще са за близките ми хора и как един поглед ще стане цяла вечност. Какво е да заспиш под светлината без да можеш да кажеш нищо, без обичам те, без дори едно кратко чао, защото дори не желаеш да обмисляш този вариант. Какво е да прегърнеш студенината на стоманата и тя да е тази, която ще те милва и докосва в стерилна обстановка, лишена от емоции.

Да се разпилееш на части и мозъкът да престане да съществува. Той, който е теб. Не ме страх за мен, аз няма да бъда вече, но ме боли за останалото. За неизживяното, за прегръдките, за това да споделя себе си с някой друг. Притеснена съм, че ще си отида неразбрана докрай. Че обичам, но това ще изчезне с мен.

Страх ме е. Плача. Имам нужда от устоите си.

Обичам неизпълнените и невъзможни мечти. Обичам близките ми хора. Обичам половината си душа. Обичам и себе си. Не се страхувам единствено от това измежду всички ужаси и болка. Поне ще знам, че съм го казвала всеки ден.

Очакващо

2011-11-26T08:39:00.003+02:00

Цял ден и цяла нощ ми бе очакващо. Виртуално. Почти нереално, пред рухване. Няма те, не мога да се докопам до лаконичничните ти отговори никъде. Писах навсякъде. Не помогна да укроти пеперудите в стомаха ми, даже напротив. Направи ги по-гладни за отговор. Някакъв. Какъвто и да е. Бях съвсем сама в празното вкъщи, всеки има при кого да отиде. А аз затворена в стаята си гледам безжизнените прозорци на екрана на лаптопа и се опитвам да се успокоя, че всичко е наред.

Събуждам се нощем и търся за какво да се хвана, да се облегна, да заспя на него. Ако ли не идва съня ми поне да бдя над неговия. Да докосвам слепоочия и контури в тъмното и да си въобразявам, че усмивките са заради мен. Не искам и не мога да повярвам, че няма място за мен в света ти, защото моят свят си ти. Ти го изпълваш на слоеве, всеки по-сложен от предния, на плетеници от мисли и неизказани думи, на ранно сутрешен делириум и успокоено гушкане, на дихания и издихания, емпатия и разпиляност.

Не желая да докосвам другиго, не желая да докосвам и себе си дори в самотата. Аз, за която допирът е начин на изразяване. Дори и сега, затварям очи и протягам пръсти в нищото. Очакващо. Виртуално. Почти нереално. Наум мога да опиша до перфектно копие чертите ти. На живо искам просто да ги поглъщам с цялото ми същество, ръце, уста и поглед.

Без заглавие

2011-11-25T18:46:00.003+02:00

Пиша, защото обичам. Пиша, защото не знам какво друго да сторя със себе си. Пиша, защото това е единственото, което ми е на душата в момента. Това е лепилото, което задържа парченцата горе-долу на мястото им и ми позволявя да функционирам. Или поне да симулирам функция. А ще пиша на български, защото осъзнавам как чуждия език ме отдалечава и дистанцира от словата ми тук. Слова, които пълнят слепоочията ми и се изливат чрез сълзите ми безгласно.

Никога през живота ми не съм била толкова сама в себе си. Никога не ме е било толкова страх да се прибера в празната си стая, защото мислите ми ще рукнат през стената, която съм изградила и буквално ще ме удавят във водовъртежите си. Искам да мога да хвана нишката, която свива гърлото ми на топка, събира се в стомаха ми и задушава сърцето ми. Да я оплета на топла завивка и да се свия изпод нея. Да се скрия и да изчезна, докато излекувам болките си и ми се заживее отново. Докато ме заобичат отново истински. Ако ли не, просто ще съществувам там.

Обичам, обичам, обичам. Това повтаря цялото ми същество и нищо не може да го промени. Нито болката ми, нито отчуждението му, нито мълчанието. Обичам се прокрадва като се присетя за очите му, обичам е там, когато си лягам за поредната безсънна, уморителна нощ, обичам е в коледните филми, обичам е, когато ни прави нещо за ядене, обичам, когато усетя допира му до кожата си, обичам го има и в небрежно облегнатото ми чело на рамото му, докато отпива от уискито си вечер, обичам е мечтите ми и в неизказаните смехове, то бе всичко, което ме изпълваше на всяко ниво, галеше ме с пух и ме караше да грея. Обичам и обожавам. Всичко. Всяка частичка, дори онези скритите, които си мислиш, че не прозират, замислеността, вечното търсене, детето и мъжът, прекрасно доминиращият ме и притеснено загриженият, отдаденият на работата си, но вярващ в семейството.

Казаха ми, че да обичаш само не е достатъчно, за да проработят нещата. А ако да обичаш е единственото и всичко необходимо? Любов със здрави основи. Уважение. Разбиране. Привличане.

Cracking silence

2011-11-25T07:24:00.005+02:00

I lie in my bed. It is an early morning and last night was restless. Again. No sleep for me even thought I try hard to get some. Everybody around me says that I am looking tired and weak. I am. I tend to lose balance and conciousness while walking alone on the street so I try always to be with someone.

Crack, crack, crack...

I imagine the ring tone of my phone. Or the beeping sound of skype. Then I start to thing about the little things just to pass time until the morning. Like why I never got a special melody... Strange thought. Never mind it. Or when I was left alone even when we had a deal to do something together... another one... when you said that I wasn't helping with the cooking while I was washing the dishes in the other kitchen listening to your ringing phone... as I said never mind. I wanted to do those things. I still want to.

Crack, crack, crack...

I thought in some moment that my love is transparent and visible even in the smallest things that I have done. Like coming to hold you for a while when you are sleeping and the rest of your family is at the table. Or just staying to the small hours in the night so to have a little bit more time with you. Or trying to hold your hand at every single moment when we are somewhere. Kissing your eyelids and drinking your tears even thought my soul was screaming from inside and then saying that everything is going to be fine. It wasn't a lie. You are going to be fine. I am already damaged.

Crack, crack, crack...

My tears when you were rude with me because you were searching for reasons to strip me bared and analyse me. And I left you to do it hoping that at least this would bring you some satisfaction and calmness. My want to hide, to withdraw in my shell and in the same time to be in your arms solely. My smile when I feel your heartbeat. My want to live my life next to you, to care and to see some of your dreams fulfilled.

Crack...

Some time ago an really old man said to me that as my name means light I will be devoted to bring light and warmness to the people around me. And then added that I need to choose wisely who to nurse close to my soul, because you know, I won't be able to spread light over myself. A paradox. Sad but so true. He also added the thought that had always guided me: You are as fragile and strong as swan, my darling.

Crack...

When they choose their partner swans mate for life, don't they?

Mono(Di)-A-logue

2011-11-23T21:57:00.002+02:00

You are busy. I know that. I appreciate your work and I know that I have no more right to bother you. All day I try really hard to control myself and not to call you, not to write when I see you on-line...and then I lose my grip. I check my phone every minute for a message even though there will be nothing. In and out from my mail... searching for you. I want to hear your voice. No time for me this week. You said that you were so tired. More than usual. I wanted to talk just a little bit more with you, but I shied away. Now I write here, because I feel... whatever.

When I say "nothing", when I get desperate, you turn to anger. And then when I oblige, because I never ever wanted to see you this way, you say I gave up. A couple of nights before you told me to jump from your terrace if I want to commit suicide. I still wonder if... Said that, now I am learning to be more positive. At least I try. Reining my pain and emotions behind a fake smile and empty glazed eyes. Some of them are eating me up from inside but I am strong enough and I stiffen them.

Still can't let you go. I don't want to. I will keep repeating my soft "I love you" because I really do. I may be stupid and naive but in my little world love is the greatest thing above all and it is worth all my soul.

I want my black hole back. Good night, love.

Spilled thoughts...

2011-11-23T18:13:00.002+02:00

It starts with accumulation of silence. Unsaid feelings and inner truths. Then comes the no-believe in the future. I may not be a really positive person, but I do believe in my happy future because I deserve it and I work for it.

... I fight for the things I love and need. I always will do.

I just need a clear aim and I conquer.

I still dream about the small house in the mountain and the black-white border collie. A fireplace. A big and cosy chair. Alone and isolated faraway from all the people. With a friend. A true one who never will desert me. A dogs year.

I still remember the pain you felt when you were deserted. As I do remember the joy.

Society is overrated. I do not crave it. I still prefer the security of my own home, the comfortable sofa with many pillows... or the intimacy of your home, with its chaos and unruly mess. I long for that.

Even if I stay near, I feel like you would not call me any more. I am patient. Still... is there a reason to stay if you won't call me and you don't need my presence around you?

Alienating. I will not give up. I need to feel the passion.

Yesterday called one of my old "friends"... 6 years with no touch at all between us. He said that hearing my voice brings him hope. I, the hopeless. Me. I, the bright and warm. Me again. He said I am like light, that I will get far and he is so proud of me. I, who never quit. Me.

"I love you" whispered in your ear by the person you hold means so much more than all the theories about personalities and intimate success.

Also yesterday I explained to my mother why I still cling in this situation. Then she asked me if I will beg at the end. I want to believe that I won't.

I want Christmas. And I have only one wish... Imagine that.

One week later

2011-11-20T16:28:00.002+02:00

This week was strange and somehow twisted. My emotions are still an unruly mess. I wish I could read yours but it is impossible.

We are still together in some way, not as before... but still... we are parted.

Yesterday I talked with my brother who strongly disapproves what I am actually doing now. He said that I am simply prolonging the agony. He may be right from what I feel deep down inside me, but I don't want to let go. I can't let go. I can't imagine my world without you. My stubbornness and vibrancy can't fill the hole, can't jump the gap that is there, but they push me towards the edge.

My nights are long and lonely. My days a minute-by-minute existence. Inside I am a storm, outside I try to stiffen my tears and keep them to myself. I reread all of our conversations from the very beginning although it causes me pain to see all the smiles, hidden appreciations, love notes...

Yesterday I was in your arms all the time and there I was so happy and so tranquil. I really want it to be the same for you.

When you get closer to me, it is noticeable. I give my all to the ones I love. I give my time, my love, my body and soul, my future and my plans, my dreams and hopes, my existence, my trust and my care. This is what makes me complete and strong, what makes me happy, what gives me power to meet the obstacles of my daily life, to shine, to excel in my sphere, to be what I am.

I need that like I need air. Without it I just slowly die inside.

This night...

2011-11-19T05:24:00.002+02:00

This night the sleep eludes me. I can't close my eyes and think about something else than you. I am tired as hell, my heart races and in my tummy a bunch of butterflies tries to get out. That is. Sore reality. All me wants all you. It is almost a physical pain.

This night I was meant to be in your arms like every single night before it. Solely yours, devoted and loving. All I want are the falling stars and a little bit of warmness in you.

This night I wake up from my nightmares cold and numb. Emotionally drained and weak. My fears stun me, but I can't let go. I live only for the briefest of your touch, your smile, the way you hold your cup of coffee and smoke a cigar... I can describe you the brightest detail, vivid and true, as I love you with all of your complexity and crabby moods.

As I said. All me wants all you.

Love impossible

2011-11-15T09:37:00.003+02:00

He loves me not, I love him too. Love impossible between our souls. I feel so stupid and sad, an empty shell devoted of everything. Worst is that I can't fully understand him except for the inner feeling that he doesn't really want me any more.

I want to fill the gap between our souls with my never ending tears. To construct a sea, to be able to cross to the other shore, to him. To be able to hold him like before without the hidden tension in his body. I want to give my everything, my broken pieces, the shards that I hold which cut me from deep inside.

Or drown.

I cry all the time, I cannot sleep, I cannot eat. My mind is constantly thinking : Why?. Only why. Nothing more. I do not want to change him, nor his decision. As I know that there deep in my soul, for the first time I really loved. As one friend of my once explained : He is like music player that plays the most beautiful music, but you ran out of battery. So you guard it and you wait.

But mine would never play for me.

Some time will pass. Months, years. I do not fear the solitary existence as I am bound to it in too many ways. They always say that I should be strong, to hold myself and contemplate. And I do. But this time, only this time I want to flow with my sorrows, to express my inner pain, my confused reality, my fears, to let my music loud.

Today "I have nothing" which lyrics are more than me now.

Share my life, take me for what I am
Coz I'll never change all my colors for you
Take my love, I'll never ask for too much
Just all that you are and everything that you do

I don't really need to look very much further
I don't want to have to go where you don't follow
I won't hold it back again, this passion inside
Can't run from myself
There's nowhere to hide

Well,don't make me close one more door
I don't wanna hurt anymore
Stay in my arms if you dare
Or must I imagine you there
Don't walk away from me...
I have nothing, nothing, nothing
If I don't have you, you, you, you, you, you...

You see through, right to the heart of me
You break down my walls with the strength of your love mmmmm...
I never knew love like I've known it with you
Will a memory survive, one I can hold on to

I love you, darling. I always will do, lovely.

About that awful feeling that creeps in my soul again

2011-11-13T23:42:00.002+02:00

It is there. Again. Cold and swift. And it is so intense, almost pitch black in purple shades, it could make me faint from the vibrancy alone. My guts are wrenched. I know the end of something important for me is near. Really near. Touchable, sensitive. There at my fingertips.

I hate metaphors. Distant words and explanations of why, when, where, who... My head gets all foggy at the thought of the nearing decision-making point. I need a resolution. So I will say all my chaotic fears one after another. Asking myself how to fulfil and replenish my soul.

As I leave piece by piece I am always remembered. Why don't they care about me when I am around? When I sacrifice my body, feelings, emotions, time, friends, soul and mind for them. Why they see me at the razor thin edge of insanity after lonely days and even lonelier nights? I am only a milestone for everybody? And then it hits me one more revelation: they always treat me differently than the other-ones. I am the not so pampered, not so loved, not so cared about, not so very special, not so dependant one, not so interesting, not so clever, not so beautiful, not so sufficient, not so great al all. In two words not so. But then again I am the one which is seeing their real image.

I wish I was a rag doll. Emotionless. Able to fulfil desires and then to simply get up and go away in the closet until her future use. It would be so much easier on my mind. Not to be chained with confusion. Like a toy.

I want to believe but my ability is stoned from what I see all around me. When actions don't follow said promises, it is hard to place your trust over and over again. I want to care for and be cared about. Like remembering why I will spend next days in the hospital, why I am so scared about myself and my future (here people die every other day from medical mistakes), why I need to take my medication or simply to open up the window because I can't breath again. It is the same caring that makes me wish "good night" when I want to cry with frustration.

I am difficult. As I am easy. Even better if you let me inside.

Hiatus

2011-11-06T14:18:00.002+02:00

Pause. Break. Hiatus.

I want it.

It is time for a long walk and empty thoughts. It is time for the last falling leafs from the November trees and me standing right there in the middle. Time to rethink and sleep mindlessly with no memories. Time to curl in the bed under the covers, body cold like the death itself. I am restless, my mind is racing with unbelievable speed, my all hurts, my spine aches. I cannot breath. I cry a little too tired to do anything else. Then when I get up I will spend all my day perfectly alone at home. Because as it turns as always: home is the only real place where I can stay. I may white a little, read a couple of old love poems and stare from the dirty window into the grey lifeless sky.

I often think that I am like the summer rain. Water pouring under the messy clouds. But I will cut myself to pieces to make you save path to cross. Although it hurts. Although right there I needed something else.

Hiatus. That is. The only solution. Everybody had theirs. I just want mine now.

Time for tea

2011-10-13T22:52:00.002+03:00

Outside is raining and it is too cold even for a walk. I am somewhat ill, this time I really don't know what I have. Let's hope it is only the autumn flu and that it will end soon. I had a really difficult training session at the gym today, I am a disaster lately. All I want to do is curl up in my bed all day and not even show my nose outside. Besides of my ill state I am watching at these perfect sunflowers and they make me fuzzy, warming me from the inside. Everybody needs something bright and yellow in this weather, so I share them with you!

To resume, it is time for hot cup of strong aromatic tea. Earl Grey brewed for 4 minutes exactly, with room temperature milk and home made honey added at 35 degrees. That its. A simple, classic way to take your tea, but perfect for every cold and tired situation. Cheers!

Photos taken by me, Sunflowers by Zmeiovna, a cup

I would...

2011-10-09T03:16:00.003+03:00

I would want to say something nice but obviously we don't hear ourselves any more. Of course I am carrying the guilt. How can it be any other way... when I am compared to an egoistical, self-absorbed cunt. Anyway. I should say something. I can't. Not any longer, no more.

I am empty. Lonely. Left behind. Broken. Sad. After all I am the weak one, the one who only wants to love and care for somebody, the one who will weep silently in her bed after re-reading her own words several times.

Wise people say that the stars burn brighter than anything just before they die and fade away.

I would...

Signs

2011-10-07T22:09:00.002+03:00

The common believe is that I am a charming, joyful and happy person. They also say that I will look for the eternal balance, that I tend to use my words carefully only when needed and I am a real manipulator of sorts. Hell yeah! How I wish that all this was true, especially the last part... but of course I maybe the only living exception. Because I tend to be the exception in everything I do.

You may say that I am easy to love like the reading of some third-rate cheap romance novel and I say that I like chocolate early in the morning with freshly brewed tea while I still lay in the messed-up bed and take the aroma of our morning love-making all over my skin while you lit up and smoke your usual after-cigar. Of course I will take a short shower later just to wrap myself in your towel and go back to the bed. I am lazy. It is also a trait that runs with the sign, but who cares for it anyway.

I won't prepare myself especially and only for you, I do it for my own pleasure, clear? As it goes with my caring personality I may let you do whatever you want, but beware because you should know this: deep down in all of us, we are perfect actresses. I tend to love uncontrollably, inexplicably and in mostly aggressive ways. I am quite jealous and honestly if you want to meet my fiery traits I dare you, cheat on me. The end of you won't be quick, I promise. I never forget, never forgive just like the Mad barber from Fleet Street.

Searching for the perfect balance in every fucking aspect in my life, an emotional storm when not sure what to do, a somewhat melancholy type in my bests of moods, I am the "paradigm in entropy", the missing link, a book with blank pages. But still, I am the sole commander of my thoughts and there is a lot going on my mind right now. I would say that you reflect only the sheer satin finish of my surface, scarring it with shades and doubts. Your second nature should be intuition, you shall be able to know me to the finest detail.

And you don't. Sadly, everybody knows that my sign doubts in everything and this is, they say, the key that shuts the door to my soul and leaves you outside in the hall.

Photo: here

Loved, Abused, Stripped, Drunk and his baby

2011-09-25T18:09:00.019+03:00

Had I the heaven's embroidered cloths,
Inwrought with golden and silver light,
The blue and the dim and the dark cloths
Of night and light and the half-light,

I would spread the cloths under your feet:
But I, being poor, have only my dreams;
I have spread my dreams under your feet;
Tread softly because you tread on my dreams.

William Butler Yeats

This is one of my favourite poems. When I read it I tend to remember one of my first encounters with him. Surely it evokes a nice, warm, fuzzy feeling inside me. How emotional from my side, don't you think? So I left my soul stripped before his feet. Hoping like never again. Hurt makes me want more of the same mind control. Abuse my feelings so It will be easier later on. I am addicted to the sweet pain that stops the disturbing inner voices from raping my soul. The self-destructing mode is on. Fast and going strong.

Shall I be the one who is locked down in your heart. Sadly, I don't believe it any more. Everybody has his ghosts. One of mine is a happy daddy now, another is still the same kid as then. But the difference between us is that my ghosts are truly dead now.

Today I will get drunk. For the first time in years. Possibly a stupid decision but from my perspective as I see it, this is the only way to save my sanity. As I think about my past and re-listen to my songs, re-reading loving poems and in total feeling crap. I can't stop thinking, can't stop imaging the vivid dreams of bites and kissing, and touching... So here it goes... three bottles and a half of apple wine. Hello, headache next morning. Hello, desirable numbness now.Who knows may be if I kill enough brain cells all will stop at once.

Wallow in self pity. This is something I know perfectly how to do. Later on I will go to him, strip my clothes before his knowing eyes, I will endure the shots and poses. I will achieve the perfect desirable image, the one carbon copy of my lust and desire. Because this is what I am.

photo:here

Like an Alice in Wonderland

2011-09-25T00:10:00.002+03:00

Long time passes by my soul unnoticed. I grow up in size and get smaller from the inside. My soul curls around the Wonderland I invented for second time and it hurts. Just to remind me how stupid I was to hope. And obviously I still am while risking my self-esteem and my want, and lust, my dreams and my innocence, my body, my blood, my future for something self invented, egoistic and flawed.

I am blinded. Because I know everything. Every single word around me makes me doubt and my trust is long gone from me. I am empty shell as I should be. A carrier, a body, lifeless cells and mass for a brain that tick-tаcks and a frozen heart. It is interesting to see how the light in my eyes really dies in a split second revolving around only one question "Why again?". May be I am really destined to greater goods and deeds but that doesn't excuse the existence of my agony right now. Should I see this as a thought of a Wiser Being that prepares me for them? Or it is only the sad irony of life and that bitch named "love"?

Surely I am mad.

Now I do not know what to do. Is it worth it? To fight for a water mirage with a perfect illusion? Is the unachievable so tempting... who am I to judge after all said and done. I am not so very perfect like everybody else, shall I stop believing in people's truth. Or just grab my coat and stray into the cold night to wander until I find my peace?

In another time and universe, I was thinking I was like Alice in Wonderland. Happily unaware of the coldness, a bitter-sweet childish play... Now I know: the Mad Hatter is more like me than anybody else in that story. Sad but true.

Photo: HERE

A distant Happy Birthday to you, love!

2011-06-22T22:29:00.002+03:00

I post this with the only intention to say a simple: Happy Birthday! to a loved one who is in my far-far-away homeland... So this is going to be like this: Happy Birthday, Love!

Hand-made just for you!

Surely, We can make a cake and tea party when I come back!

It is all vain...

2011-06-14T13:20:00.002+03:00

As I see it the world is all vain. With another night with no sleep this time I managed to wake up at 11: 20 and even better, find strength to get up from my bed. At least for today I found some real work to do that will keep me occupied for a good couple of hours. Surely yesterday was awful day not only for my tired condition, nor the news. I was so beaten by myself. I always do it and with the years it is getting worse. The tears after all are good sleep medication.

But lets go back to the vanity. Is there anybody who doesn't want to be beautiful? Who doesn't want to be admired by the rest? I know I want to be that way. Vanity is a condition. It won't go away. Vanity is what keeps us anchored to the reality. It is the propulsive force that keeps us moving forward, that sets goals, that makes you evolve. What better way to impress if you are stronger, self-conscious person.

So here is, my dear seven deadly sins, I am vain.

Still egoistically hateful...

2011-06-14T03:52:00.006+03:00

In a matter of fact people are quite egoistic creatures. I am and I do not feel ashamed to share it with the world. That is why I do not judge another egoistic creature for the choices he/she makes. After all we search for the same thing: happiness. No matter the way we need to achieve it and overcome our current situation or ...

Surely, my inner voice interrupts me, but that doesn't means that you can't be hateful. You could always blame it on them. You can blame for your lack of determination, you can swear that you risked, you can just close yourself rethinking. Or else...

As I stay in front of my laptop which is basically my only real tangible friend I ask myself does it actually feel good to suffer from your own stupidity. I will repay my debt with some misery and hunger, hell, it will be hard and I know it... but after all it is deserved. I have decided to share something meaningful after all. I hate to be lied. Oh, in the name of all omnipresent force, I hate, hate,hate to be lied...

And I hate to be misguided in any way. It provokes my thinking and analysing and that, my friends, is never a good thing. I cannot change this, but for me it is the worst type of lie. If you don't think something just don't say it. Do not repeat it like it is a f#$%ing mantra or something. That is why today I am egoistically hateful. It won't pass. I have tried to cry my eyes out. Nothing is helping in this case of self-destructing loathing except of my perfect plan to just hide away which I intend to do as soon as possible.

If I sound confusing it is from the lack of proper sleep. Sadly as I see it it is a future insomnia in developing... so I ask for double reading. It helps sometimes.

Skin so soft...

2011-06-13T16:21:00.005+03:00

I lay my tired body in my bed. As I am alone and it will be so for the next couple of months I tend to stay up until the small hours of the day. The sheets offer comforting but subtle hug over my legs. I shift my position over and over again. This night as many before her, the sleep has deserted me. Or shall I say morning... the light outside is almost visible, tangible between the white linen curtains.

...oh, how I long to bath in this soft caress. The engulfing promise that everything is going to be all-right just for me this time. The touch of fingertips over my backside that share the love for the whole me. The me that comes as one... with curves, dimples, smooth skin, unmistakeable aroma of peaches and vanilla...

I shift again in my confined space. Satin-like sheets and creamy underwear that is my choice for the long lonely summer nights. I hear the noises of the awakening city below me. Birds sing for their lovers, first passing cars, the rolling curtains of the windows. It soothes me somehow to know that there is life out there although it is not a welcoming one for me.

... there is no problem to find that caress. I would do it myself, eyes closed... dreaming for somebody else. It never helps, though it makes the condition more bearable for few minutes...

Surely there is something I could do. Maybe I can just get up, do my training and go out. I can go and lay in the park alone.Or go to the beach so I could propose a view for the German tourists here. Or pass through my living district to get flaunted and hear the not-so-pretty comments... why not? After all I am a loner, am I?

photo:me...and me again.

Echo...

2011-04-09T01:03:00.002+03:00

Old short story. An echo of passed things. It is untranslatable.

БРЯГ

„А времето изтече - ситен пясък

И самото то не знае как го стори

През извивките на парчетата стъкло

Горко му! Дори не може да ми проговори.”

Вървя по брега и си мисля за теб. Мечтите ми, така мили и близки до сърцето ми, сега бавно се стопяват на хоризонта като измъчен залез на фона на синята равнина на водата. А преди те бяха моята енергия, движещата сила на съществото ми и ума ми...но не! Колко жалки сме хората! Как пропиляваме времето си в напразни копнежи! Каква гнет ме трови отвътре и тежи над мислите ми!

Ти.

И ето, че ми се иска да ругая и проклинам деня, в който те видях и усетих за пръв път. Но просто нямам сили. За това бавно стъпвам по мокрия пясък и отчаяно впервам поглед във водната шир и нейното позатъмнено огледало. Няма никой наоколо. Теб също те няма...няма и да се върнеш отново при мен.

Няма, няма, няма.-повтарят безпирно вълните, безчувствени и лишени от идентичност, стигат до нозете ми и мокрят стъпалата ми отмивайки пясъка измежду пръстите ми със студена милувка. Те не знаят какво е да прегърнеш някого, да го вкусиш, да се стопиш отвътре само, за да го стоплиш. Няма и да научат забързани в своя ход: една след друга, една след друга. Толкова близко са, че пръските солена вода се протягат към устните ми, мокрят лицето ми и търсят своите другари сълзите...

А имало ли е нещо, о, морски богове! Съществувал ли е смисъл в наредбата на този хаотичен свят или всички сме просто прашинки безжалостно подхвърляни от водната маса, разбъркани и разпиляни, неспособни да създадем нещо трайно. Чудя се. Има ли защо да плача?

Не.

Слънцето се процежда през сивотата на облаците, хвърля по някой лъч на надежда и после изчезва изведнъж. Да вдигна ли поглед към него и да го допусна да стопли отново душата ми, макар да се съмнявам да успее. Заслужава ли си усилието да влагам пак от себе си в замяна на илюзии?

Не.

Осъзнавам крайното си самоотрицание, но то не е породено от желание да спася някого. Нито себе си в този ред на мисли. То е отчаяние и вик за помощ, който водата заглушава без особенна трудност. Същата тази вода, която лежеше послушно в краката ми преди време. Загубила се е връзката ни, нали?

Ти и аз, море! Вече не си говорим, дори не се караме. За мен остана жалкото успокоение да вървя по брега и да те гледам застинало в своя безпирен цикъл, насред движение и бяла пяна, и да не съм способна да те стигна. Наказана. Отхвърлена.

Хайде! Бушувай! Бъди свободно, защото аз не мога да те опитомя отново. Не мога да ти дам душата си, защото е твоя вече. Не мога и да си я взема, тъй като не иска да се върне при мен. Живей! Гали нечии други нозе и ги стопли с вълните си. Дай им мечти и крила! А после им изтръгни сърцата...захвърли телата им на пясъка и ги остави на жаркото слънце. Нека изсъхнат и се изгубят за теб и света. Празни черупки, без емоция. Песъчинки оставени на твоята милост. Тълпа от безверници.

Това сме хората за теб, нали?

„А времето изтече- ситен пясък...

И самото то не знае как го стори

На въпроса си не успя да отговори

Има ли прашинка без отблясък?”

I am a mess...

2011-04-05T01:56:00.003+03:00

This one has no order. My thoughts are relentless, ranting and running trough my head so fast that I don't see a point to write all of them...

Like I didn't knew it before. I am a mess. Emotionally I am at the bare edge of big depression. And when I say big I mean a nasty, long, sleepless, painful journey. God, right now I hate this country, I hate it medical system, I hate myself, I hate the whole world and I want to hurt someone badly and aaaargh, maybe I will take all over myself again! Because I am stupid, uncontrolled idiot!

My body is deserting me... for the last three days I broke more things than the whole last year. My fingers tremble and do not listen to me. My arms are weak. My legs hurt from nothing. I am like a balloon full of hot air. Light but with no control. My sight is merging the focal points and the space is changing all around me.

I feel useless and deserted. And alone. The only thing that was holding me these days is gone. And I am so tired...so,so tired. And I want a hug, and laugh with my friends, and somebody who cares for me. I want home. I want... I count every day and just wait for the next to come. I am bored to death, overwhelmed with work to do and with no desire for anything apart of seeing the end of this... apart of this I am troubled for myself and my future.

14 days more...10 days more... then 10 days at home...then another 3 months here far away from my place...

And I feel guilty... I feel ungrateful towards all the things that my family does for me. I feel out of place. I hate the people here. I don't have anybody to talk with. I pass my time with earphones listening to the same songs over and over again. I am starting to hate them. I reread my old posts, I search for my talismans. I cry in the metro and under the hot water in the shower. No desire to get out of my bed, no need to go out, a never-ending hunger and nausea. And all I can do is wait. And I wait. And wait. And wait. And wait...

So what I do? I try to sleep but there is only staring at my ceiling, I eat chocolate and spit the last chew on the ground because everything is tasteless, I search company and find it nowhere.

That's it. I am reduced to a bloody mess. Will someone put me out of my misery?

Finding the one...

2011-03-18T01:03:00.002+02:00

They say that every soul who comes to this world is destined to find its mirror image, its half if you want to call it so. Another soul who shares everything with it. To find the one and only who makes your knees weak... it is a long and painful search with many errors and trials. It is quest. The quest to find the one...

... who sends jolts of happiness through your tensed body without even touching you.

Because the happiness is what you deserve to have no matter the distance and the obstacles. Because I have learned that if you crave the touch every single moment it will come to you eventually and will satisfy your needs. Primal, animal needs that evolve in something beautiful with the time.

... who cherish your skin...

And your lips, your hands and fingers, your tired shoulders after a long day in the office, your hips and thighs, and calves. Who loves your whole naked body without make-up and pretending. Who enters in your erotic dreams and stays there just to watch you...

...whose fingers know where to touch...

Even when you don't expect it. Just relax and let them exploring. Close your eyes and hear the music.

... who knows how to make you sweet and tender

Because you are his woman after all this. And you want to feel womanly. You want to shed the protective coating that you wear everywhere and show your weakness. Underneath it all is where the real trust lies. The one and only will not wait a second chance to send you to your personal heaven. With all means possible, nothing is forbidden between two equal souls.

... who can finish your sentence.

But who never does this. Because he knows that your freedom of expression is what makes you unique. He loves you for your wit and wisdom, even when you piss him off with just one word. Even if you repeat it. Your thoughts are restricted area and he honours this. But that will never stop him if he sees you troubled. there won't be need to explain yourself because...

... he is the one who knows what you are thinking of and who doesn't want to change it.

Because he is there to learn how to accept you as you come, not as a doll or image. And just for the same reason you need to show yourself truly and openly all the time.

... who accepts you in your saddest mood and worst moments.

Life is hard. It will hit you eventually. And believe me, there is nothing greater in this world from a person who hugs you with all his force in this moment. Even when the hug is send by distance.

photos: ElTonio

Oh, my...

2011-03-02T02:12:00.002+02:00

I left your side with tingling lips from the last kiss and a moment later my heart froze in its pace. It was a real reminder of how much I need and love you. The tears came to my eyes with a smile on my face... as they do now. I want to cry, not because I am that emotional, but because I really feel happy and loved.

I close my eyes and I hear: Oh, my lovely! Yes! Your lovely!

My skin bears your marks and the aroma of you still lingers on me. My bed will hug me these days: the sheets full with our mixed essence and I will dream again and again about you. The kitchen is still yours domain and I am sure, every time, with every dish we will be cooking there together. Your presence filled my room and this is it. You are here with me.

I kiss you, my dear, and I am counting the days until we meet again. With a smile on my face, all because you make me glow from my very soul. Inside I fell fluffy.

I want you...

2011-02-16T00:41:00.002+02:00

... to cook my favourite dish tonight. If you hear my pledge, my dear, and if you comply my wish I will dress properly for the feast. I will put my most delicate underwear, a soft touch over my warm skin. Later on I will indulge you with my smile, my body and soul as I know: you will make me feel heavenly.

I want you...

... to play the dance with the sharpest knifes, slice and dice the ingredients, crush the spices and let the aroma flow in the evening air. I will stay patiently by the door watching you. From time to time I will bend to kiss your spine and back and taste the salt onto your skin. In here will be hot indeed because I just want to participate in the process.

I want you...

... to make your magic over me, to leave me sugary and caramelized in a perfect combination of sweet and sour. To fill the want in my soul giving me to taste your essence.

... to feed me with your desire.

... to touch my lower lip and kiss the last drop of liquid there.

I want you... to know that I am addicted.

I have...

2011-02-14T11:01:00.002+02:00

...a green heart. And it is all yours.

Not only today, but every single moment of my existence. Past, present and future combines.

Married

2011-02-10T02:38:00.002+02:00

Ok. Here we go. A major thing in my life. My ex-boyfriend, the one that I was going to marry, is married! Cheers people! Long and happy life! Farewell and all the fluffy stuff! And don't forget about the kids please, at least three!!!

Ok. Ok. I know that this sounds cheesy but it is the truth. I do wish them all the goodies.

Yeap... Fuck! How did that happen and when? The second back thought is: why? Not that I am sorry, but I don't get it. Nothing in contra the marriage and stuff...it just makes me laugh with all the irony in this world. Poor girl. Really poor girl.

You know that feeling which comes with knowing something that the others do not. It is the same with me this time. I know more than she expects. More for him and her. More for his ways. She is the "other" woman. And the fun is when we meet on the street. I like it. It is so different now. I have changed to good. I am more mature, I love myself more and I have grown up...(thankfully to one person) And he knows that I know and he is wondering...

I do wonder too... in like what will happen when the "other" arrives again in his life. Like me, like her... the never-ending spin of the life in constant lies. She doesn't know about me, as I was in bliss about the one before me... And I do confess that I felt something back in those days.

I am happy now. To be the girl, his and only, not a change or something in between. As I am happy to have my man, the exact one that fills me with tingles. And not to worry about the rest...

Watch out, "others"... there is a new one just behind in the corner!

A monologue for my soul

2010-12-22T03:10:00.035+02:00

I am alone this night- a monologue with an intended recipient for the first time. I write to be heard, to be understand because I am lost. And I am angry. And I am pissed so badly. This night I will embrace my old friend the insomnia and I hope that at the end paying with my health and own pain will give him the answers he craves. Again. And everything will change.

You want me to share. You drive me crazy until I hit the invisible line and then... you are gone. Again. And then as always I am stuck in front of the digital white sheet with tears in my eyes and a pain deep inside me. Again. Like in a magical circle I cannot get out. And you condemn my soul to the torture you want to evade.

But this time it is different. The girl in the silver cage is mad. So mad that her hands tremble in anger. The tide is coming and the frantic thoughts that fill me are getting out...I have no wonders if you love me or not, nether I question your desires. I just don't understand why you always push me to my self-destruct mode and then back-off. Do I entertain you this way? Are you curios? Because I am not. And I hate it.

I submissively stay at your side. I am tender and smiling even when I am tired. I wait for you to share patiently. I crave your touch every minute. When you turn your back my heart starts to beat faster, my chest aches and I wait for the simplest sign that you are still there. I beg. I beg for things that you do not give me. But I stay nevertheless. The game is on with your rules. You can do whatever you want and I am there to listen, to comply, to succumb to your will. If we are a team, and I believe so, I am the hidden one. But I evolve and change. Every minute.

...and then we start this conversation again for uncounted time. and everything is the same until the moment of the revelation: you control yourself every moment, you want to shut me up, you ask for my self-control. i can do it. no problems with that. a soft body and a soul elsewhere. a soft touch without the sparks in my eyes... i can do it. i can be more refined, more controlled, more submissive, more plain, more sharing and no more myself.

Do I love you? Yes, more than my sanity. Do you make me cry? Yes, you do. Why is that? Because you want tears, because you want the walls I build shredded to pieces, because you want to control my sadness. And still... you are the truly sad one. You stay at the bed and watch me. You think all the time. You want me to go back to my past even when I don't need it. I have been lied, you have been too. Maybe. I don't know because I do not ask you and I accept everything as a whole. Not like sliced pages and fragments. Not like someone who has two faces and uses them in different situations. Not the way you think of me. You tell me that you want to embrace me, I just do it. I show you my love all the time but at the end when I am away you tend to search for something more.

...and guess what I think when I am alone... do I make you truly happy? the man who describes himself with dead eyes, who doesn't know how to love any more, who has lost his hope and trust, the one who takes what he wants... do I make you feel completed? do I meet your expectations? do I bore you sometimes? I do not think about anybody else, ask whoever you want of my friends, ask Her if you want... I talk about you so much that some of them forbade me to do so...

I am scared. Badly. And then again this night there will be nobody to hug me. And I will suffer. And it will change me a little. Again. And someday I will rethink it. And then I will suffer more. Life is about paying all the little prices. I won't be me if you ask me so, but at the end you will get tired.

Why can't we choose the easy path? We are the same deep inside. With all your troubles and pain.

Mein Herz Brennt...

2010-11-08T02:22:00.004+02:00

There is no Sandman to collect my hot tears...

There is actually no one. Even I do not want to be in this self constructed cell. In my room I am the only warm and breathing thing. And it will be like this many more nights. I endure them in my self made world of dreams but sometimes I feel so tired that it is impossible to maintain the fantasy.

And my heart burns...

Yes. And this is such moment. Sometimes I would like to let go and flow with my depression because in her I create the most beautiful and meaningful things, in her am a fish in water, in her I bloom and progress as I search for the divine balance... am a sad person? Or a happy one? Am I what I was? I lay with my closed eyes and listen to my music. She flows all around me and gives me tender kisses, she takes away my pain and recreates me so on the next day I am again complete. But everything starts again when the dark falls. My music, my self-made world and the inhuman want to be home. Home is where your heart is, the people say. Does that means that my heart is currently shredded to little pieces all over the world? Will these pieces glue again together? Will they fuse?

Even if they do, the scars will be visible...

My duality is showing through. My hell is breaking loose. My heart blackmails me. My longing is so intense. What will happen when my sad soul pour over you? Will you listen? Will you see then the happy, dancing, calm woman in me... when there will be none.

...and when I hear the joy of other I feel anguish and hate. I want to get away... really away. I want to cry with screams but they will hear. I want to hurt myself just to have the right to do it.

I want you to see the ghost. She might wave you back after all...

I am the living proof what happens when you left a really closed introvert in a situation which she doesn't like but knows that has to endure for her own good.

Clench your fists and beat the wall until you bleed, burn yourself in the fire, strangle yourself in the sheets...procreate in your inner pain.

Dreaming for my men again

2010-10-17T01:19:00.006+03:00

I am alone in my bed and thinking... I have the time of the world in my hands and here I have no friends so I can't share my personal doubts. Am I no one in a far away land?

So I lay in my bed, looking through the glass and daydream. The ghosts of "my men" are here. The only ones who always listen. Always hungry for everything that is me. My words, my songs, my wants, my needs, my depressions, my love, my sexual appeal, my unforgiving look, my smile, my tears, my joy, my cry, my everlasting self-indulgence in the inner pain of the individual that I am.

Here he stands. He sends me kisses as always. He never misses a single day to ask me how everything is going. He was and is my helping hand, he works hard to see me satisfied. He stays awake through many nights so I can sleep calmly in my bed. Writing these lines makes tears to show up in my eyes... Indeed he is the first man in my life and I joke that I am his first woman. He made me what I am, his absence,his joy, his cold green eyes. From him I took my way of talking, my secrets, my confidence, my all...

I love to touch him and he lets me do it although he hates. I tend to go to his bed and sleep with him when I am distressed. I see him as something earthy and true. Someone who knows what is the real world and wants to protect me. In my darkest moments he just stays pointlessly with me... he never leaves my side when I need help and he does understand me without a single spoken word.

One dear friend of mine who wants to clone me by the way said that I must not count the days because time is very tricky thing, a selfish one who loves to disturb people's life. I definitely agree with him. He also said that I am the sweetest girl he knows in the whole universe and he is really sorry that I am taken at this very moment. Gotta love this boy. He also send me Led Zeppelin song. Gotta love him indeed.

And then here comes the man who ripped my heart and tore me open, who lied, who didn't cherish my life, who didn't really want me, who made me weaker and who used me. The man because of which my life was living hell for seven months and because of which I made so stupid things. I wish you no harm. Just pointless existence. I would tear him apart. But there is no use of that.

Three moments later other face crossed my mind. I met him on one strange location and I left him wondering if we would see each other again. I was attracted. May be he was too. I would never know. I never asked, he never told me. When we walked with no direction just to be together I was the most happiest girl in the world. And so miserable a few moments later. I look him and there are the most stunning green eyes with some naughty sparks in there. He always wants to see my smile, he cherish my tears and hugs me dearly when we are together. He seeks the beauty in the world and is chosen positivist. He had lost so much so early in his life that I have cried for him. He reminds me of something free and I love his body that irradiates heat. I love to sit on some bench with him in my hands or his head over my shoulder. And still...

These are my thoughts... a romantic display that he doesn't like. A romantic display which make me tremble and cry. This is me. In a very sensual way. A real inner inside. The other side of the coin.

Here I am. Alone and with my eyes closed but I can see him so clearly. Apart of the sexual tension between us, apart of that animal need and want which drives us one into another and is the reason to meet each other... apart of that stays the inner want to be with him. There is nothing so special about it. I just feel that anything is less important, colourless, greyish and meaningless when he is not around. It is not love, nor pure lust. It is like finding the half of your soul in a form that makes you happy. Edit: Actually it is love and pure lust. I had the time to rethink this sentence. Love indeed. And lust definitely. Combined with the notion of being happy...

I who stay alone and cry in my dark chambers, I who need a stronger dominating person to control me and then again I who struggle...

I write letters and then I tear them up because I think that they are useless. Is there something that he doesn't know about me which I would share anyway? Is there a way to let him see through me for at least a second? Why I write here after all? It is been a while since I cried my soul away. And he hates my tears. He hates to see me bleeding even he doesn't really knows why. Even I don't know why.

I long to trace the line of his spine. To pass my fingertips over the dimples of his backbone. To caress his sensitive skin with my breath and make him shiver. I want to see the goosebumps on his pecks, pass my tongue in the small space between his clavicles and moist the skin there and then tilt my head back and let him kiss me. If he wants... Then I will go down on my knees but never losing visual contact...

Sometimes I want just to explore him. Better. The learn every pore of his being if he lets me do it. I would stay awake and watch him how he sleeps, I would breath and inhale his essence. As I did at our first meeting... For a moment I would put aside the animal thing and get myself on higher personal lever. Or try it. It is not the urge to reveal his secrets or to expose him, I could never do that anyway. As NIN sing in "Closer": Help me tear down my reason Help me; it's your sex I can smell Help me; you make me perfect Help me become somebody else ...

I love to shut my mind to all and remember partial moments of my life. And to be honest I don't really have any memories from my late years. I tend to forget them on purpose. I just erase them.

But now the only way to fall asleep is to remember. Again and again. And yes. The pain leaves traces. Even the good one...

And I miss...

2010-09-27T03:09:00.003+03:00

I spend my time in Valencia wonderful, I have many interesting tasks to do, some wishes to fulfil and many more places to see. But in the middle of my sleepless nights I realize that I miss so many things...

...and I miss them mostly in the night hours when I am all alone in my bed.

Most of all I think about my family: I miss my brother's laught and my mum's morning kisses, I miss my daddy's green eyes and deep voice...

I miss my street with the missing lights, I miss my places, I miss my bar, my club and my daily tea... And I miss her... my half, my soul. It is so strong that sometimes tears come to my eyes and my voice starts to tremble.

And there I go... every second here I feel the emptiness by my side, the cold wall instead of his warm body, the impossible need to touch him, to kiss him, to breath him... I feel want and desire, inexplicable surge of emotions every time I think about him. And then I force a smile for my missing angel/devil with the serious expression on his face, the blazing green eyes, the strong jaw line which I love to touch and caress.

I will make a confession... in my short life I've never felt this torn apart. Never.

...92 days more...

And I...

2010-09-01T01:46:00.002+03:00

I want to cry my soul away from my body. I want to tear apart my limbs in frustration. And then go back in my dark cave to hide my misery from the rest of the people. I will be apart for very long time. I am tortured and tired, so lost, so frustrated... defenseless, left alone.

As I sit in my bed and cry in silence in my mind echo words of disbelief. I have never felt this way in my life before. And I pray that I will never feel it again. Because this causes me inner pain, this burns me from my inside and makes me weak.

...

And I stay in silence...

And I cannot believe what my eyes see... but there is not enough strength in my body to close them. There is no escape...

And so I just stay and listen...

...

And I bleed for the first time for many years...

I confess... Family Affair, Moods, Fear and Pain

2010-08-18T01:43:00.004+03:00

I am feeling somewhat weak and bad. It is an inner projection of my scarce scary thoughts. I tend to think too much lately and desperately try to hide it away. But it doesn't always work this way. Some thoughts and fears want to come out. So I will let them out here.

Like drops of water which reflect the light and make it a rainbow I have one truly dear to me person. I have been there for him all my life, I protected him, I was saved by him, I love him, I will gladly die for him if needed and I know for sure that he will too, he is my shining light, my savior and pain sometimes, my greatest worries and my calm salvation, he is my clear judgement in need of decision, my flesh and bone, my soul mate, my one and only.He is not perfect, neither am I. We fight sometimes, we do not agree one with another. We have strange ways for expressing our love but we know undoubtedly that it is there. When I need to cry I run to him, when I need to be soothed I go into his arms. He knows me better and sees through me. We do not share our secrets, we do not talk too much, we do not expect fake smiles. We show our anger and our feelings, we have ways to let the other just know...and now I will be leaving. I will be far away from him for the first time in my life. And, God! I am so scared! In such pain. My misery tastes like the salt of my silent tears over my lips...because I weep in agony as I write this...because I know that I will miss him more than air, I will miss his smile, his cocky demeanor, his wit and wisdom, his strong hands and bass voice. I fear for myself...because without him I really am lost.

He won't read this. He doesn't know about it. And I won't tell him.

I am distressed. Apart of these feelings I shall confess that I am in physical pain. My throat still aches a little. My headache is so strong that I lose my balance sometimes. My body muscles hurt badly, my neck, ribs, back and neck are too sensitive right now. So as I try to escape this pain I sleep through the day and stay awake to the early morning hours... combine this with the unbearable heat that is everywhere and you will get one really pissed version of me. I want rain and clean air. The dust that is covering the city is awful. The sun is blinding, the sky grayish, the streets too hard to cross...

So what options are there for me? To stay and stare in one point or to let myself go just for a couple of hours and forget it all... for a little. Then it all comes back. Strong and violent. Today I was asked what is "domination and control", a tagline that stays on my Skype... And I will tell. A couple years ago I played Guild Wars and chose to be a mesmer, a powerful class who controls with domination, control, illusions and fears.Otherwise harmless and weak the mesmer was the real metaphor of my existence because to this day I still try to control every aspect of my life. And I always get what I want without naming it. I still do. I hate calling things, I hate telling what my feelings are...and I still play Guild wars when I need a way to let out the steam...

...and I smile sometimes.

photos: lost and taken free textures

Droplets, Falling Stars and me

2010-08-13T05:08:00.002+03:00

I stay in my bed in the early morning hours of Friday 13, my throat aches a little, my legs shake uncontrollably... and I just can"t stop smiling. It is a cheerful, sincere, serene smile with all my three dimples showing. Although I really miss my "happy people" I feel so overjoyed now.

Also I am so calm as I never have been before.

I need, no I must get some sleep because tomorrow (or today) is going to be really long day, but I don't care about this anymore. It was a wonderful night with the man who makes my spine tingle, my knees go weak, my head spin with a single touch and in seconds all my skin is covered in goose bumps. It was an evening with lots of nice chat with new friends, some board games that I enjoy greatly, nice music, tasty food, fantastic homemade Creme Brulee for dessert (kiss the cook!), a trip to the mountain, night view of the city which I love despite everything, beautiful falling stars in a sky with the perfect Milky Way with appropriate soundtrack, hugs, kisses, laying on a blanket, making some great personal wishes (14 more to go!) and warm welcoming bed...

And here I am now. Thinking as always. Questioning myself through this blog. Answering the asked in empty lines and the spaces between these words. I tend to analyze every aspect and think too much over it. Over and over again. Here are they. My random, unsorted, unformulated, uncensored thoughts. Right here, Right now. With a smile over my face.

It happens- I see some things that I do not want to understand, nor I want to know. There are so many signs that can make me tremble in fear and anticipation. And God I am scared! And God, I miss the only person who can read my soul without my guidance...and I need to talk. I need her advice and reassuring touch. On another side I know that there are only a couple of days left till our meeting and I try to breath slowly...

Is there a way to explain the surge of ultimate happiness and serenity that brings me somebody's aroma? Is there a logical explanation of my reactions at all? All that bitchy crap about the emotional side of the women may be is right! I have never, ever in my life been so emotional, so uncontrolled, so forgiving and so soft. Pure horror. I feel my soul exposed and sometimes even a joke makes my hearth freeze for a second and skip a heartbeat.

Do I really read the opposite standing in front of me or I invent some reality that is far away from the truth?

Or how do I know all the intricate spirals of the laws of attraction?

How to stop myself from something that I want so badly that it hurts? Is it a must or not to stop? Where are the borders? Does a droplet brake the bent?

I still fear... for many reasons some of which I still can't explain. And I desperately try to avoid this feeling of utterly misery. After all I still smile, my knees still tremble slightly and my skin is filled with the perfect aroma that I crave.

And he is staying here for good...(13 wishes more to go)...

Hollow

2010-08-09T23:08:00.002+03:00

I'm sick again. For second time in 2 weeks. This time it is quite serious. Even more than the last time. This makes me feel hollow because I have no energy to even get up from my bed. I hate this state for more than one reason. Firstly it brings painful memories from my last operation. Second It makes me rethink one aspect or another of my past life and ... well,it just sucks, to be honest!

My blood cells are too low,so no more sport activities for me. And no other activities as well. I will have to lay in my bed in the middle of my last summer vacation and just do nothing. It may sound good but in reality is so boring and exhausting. My white blood cells are 1.5 times higher than normal and this causes fatigue, high temperature and headache.

Apart of that I have some inner doubts and because I have time to rethink them they take form. I can't describe my fears to their full extends but they consume me slowly. I miss my happy people, those people which presence makes my day joyful and worth living...

The only lovely thing in my life is a pair of greenish eyes...love ya, dzwer!

Lacks...

2010-08-06T12:20:00.002+03:00

I tried to sleep last night, I even got to my bed earlier. It didn't work. Now I feel even more tired than before... these couple of weeks the sleep is eluding me. I always wake up tired or wake up in the small hours of the day without the ability to sleep after that.

The last time in which I remember to have slept without a problem was one Saturday afternoon after a very long party. And now as I rethink the situation and I remember the tender long fingers that traced my forehead, the small giggles and sounds, the caring expression for my bruises... blond curls that tickle my skin when she bends towards me, the easy way of talking and sharing some precious thoughts, reassuring me when I have doubts... I sense the empty cavity in my daily life that this certain person left. And I want it back.

I have the feeling that I need some time for myself with myself... my other alter ego.

photo:~Anything-Goes

Being me after so many years

2010-08-05T00:37:00.002+03:00

I found this pending post written in my notebook. I was wondering is it necessary to post it but at the end decided to do so because of some inner doubts. Here it is. Do not read it! :)

...being me after so many years. It is frightening and intriguing at the same time. Somewhere down deep inside my soul the chill still wanders but I know for sure that I don't care for it anymore. I don't care for many things anymore.

...feeling the trembling breath on my back, anticipating the pain from the bites. You are quick and you always surprise me, always show me something new and so I wait patiently blinded and still. I know for sure that I would wear your marks all over my tired body. And I want to do it again. Because of the possession, of the self-indulgence in the unknown sensations. Bruises, blue marks, bite marks, marks from your fingers, marks on my body and soul. Caressing my inner thighs and giving me all the peace of the world. And so I lay still...

...I know that I will wake up earlier but I do not feel sorry about it. The ultimate pleasure is to stay with my eyes tightly closed shut to be there to hear the firsts stirs and the sounds of your awakening...

...and then when I go out the blissful feeling makes my knees weak, a hot wave pushes through my chest and makes me dizzy. And then I stop my pace to catch my breath and control my heartbeat. The pleasure lingers, the aroma is still in the air and the strength of the sensation is just wonderful...

...being me after so many year indeed makes me unique.

date: 30-31.07.2010

photo: ~candycoatedsong

Lost and found

2010-07-23T11:01:00.002+03:00

I drank myself to sleep...yesterday seems to be so far away that I can't correctly remember all the details. I have no power to get up from my bed. My back, arms, throat, head ache in agony. I would open my eyes if there was any energy to do that, but there's none. Thankfully, because I find the light painful right now.

I am sick again. In the middle of a perfect summer. Three types of medicine, two antibiotics, some pills for the headache. No appetite. No will to get up. I really hate my sour throat. No ice-cream, noting fizzy, no cold dishes. For three long weeks. I call this no living.

So I lay in my bed with my laptop on my knees and rethink some passed things as always. I tend to think too much. It is part of my ever wondering nature... the "what if's" are killing me sometimes. As I lay I recall some of my inner thoughts and try to moderate them, to give them well-defined form, to strip them from my emotion. What if the rest of the world knows all my weaknesses? What if I show too much affection? What if my personality gets bored too fast? What if they get bored too fast of me? What if there is no one to call in the middle of a bad dream? What if I can't sleep and lay awake too many nights?

My exhibitionism is a raging storm right now. I hate confined spaces. I hate to be ill and not strong enough. I hate to be alone with my desires when I do not want to face them again.

Rediscovering the water in darkness

2010-06-29T00:53:00.002+03:00

It was a long week. It started with friends, some wild dances, happiness and unexpected meeting. I am grateful for my survival to this Sunday, because, God, it was a hard week

Whatever happens I should be alright. Been there, done that.This is one post that I feel so hard to write. But it is a must. I know that I need to let it all out. Right now. Only here.

...10 minutes later...

Always hide yourself. Don't let the other people discover you. Do not let your inner self out. It is useless, nobody could ever see through you. People so complicated are considered mad...

...3 songs later...

There you go. You let all your inner doubts away.

...5 more songs...or near 20 minutes of emptiness...

You feel. Domination and control. You slip and fall. Nobody is there to catch you. Feeling your mind back away and your primal instincts just kick in. And they kick you in the ribs, bite your neck and lips, play with your tongue, pull your hair...pull it even harder, let you bend your back...let you forget the lust and need, give you peace and push you to the ground...

Where is the catch? What makes you scream in ecstasy and then makes you shut your eyes hard? Where the hell is that ultimate feeling of lost self control? Why the physical pain relieves you from your fears? And how pain and pleasure mix and intertwine?

...6 hours...and how I hate myself now...

...and then you rediscover what you will always know...

Violate all the love that I'm missing
Throw away all the pain that I'm living
You will believe in me
And I can never be ignored

He kept his promises and fulfilled my wishes...

2010-06-16T18:12:00.002+03:00

It rains...strong and violent, with long lashes of water and turbulent wind which bends over the trees. It rains again. At last my prayers were heard. I have to share this freshly made photo of the summer storm.

And now there is a fresh air to breathe and crystal clear droplets of water over my windows.

I feel nice and calm.