сряда, юли 31, 2013

Днес


Аз съм повече теб, а ти все по-малко мен.
Освобождавам се от призраците на града, в който бях така тъжна и го изпълвам с ново значение. Този път няма да рисувам разбити сърца по запотеното стъкло на колата. Няма ги ноемврийските мъгли и пронизващ вятър. 
Лято е.
А аз чета открадната книга на Марк Твен.
Вкъщи ме чакат силни и топли ръце. 
А, да. И сърцето му.

Радвам се за негативните, които доброволно напускат живота ми.
Най-сетне съм безвъзвратно свободна. Мога да си призная за първи път, че преди не съм можела да видя истински кое е важно. Израснах.
Тик-так-тик-так...  И макар някои пъти спомени да се промъкват незабележимо в мислите ми, сърцето ми не трепка вече. Само се усмихвам леко сама на себе си.

Тази сутрин лежа на леглото ни, разбуждайки се. От прозореца се вижда само небе. Ще полежим в хладината така. Един до друг, без да се докосваме. А после устните ти ще докоснат първо рамото ми без да бързат за никъде, за да се спуснат надолу по гърба ми.
Ти добре знаеш, че той е чувствителен. Особенно рано сутрин.
Аз съм твоето изрисувано момиче. 
Туп-туп-туп. Заразяваш ме с ентусиазма си и не мога да ти откажа. Избухваш в смях на мърморенето ми всеки път, когато тръгнем да падаме от ръба. 

И всичко е толкова просто.

снимка: аз

неделя, юни 16, 2013

На връхчетата на нозете ни


Там стои щастието. 
В приликите на заоблени фаланги и възглавнички. Другото човешко същество, което бавно се разбужда до теб в приятния сумрак. Знам, че си заспал след мен, че си стоял буден в тъмнината само за да ме гледаш. Както и че сисе събудил първи и просто си чакал.

Отварям очи подир малки целувки. Наум разказвам сънищата си лениво, защото времето не бърза и утре пак ще заспим един до друг. А има ли значение какво сънуваме, ако реалността е всичко, за което мечтаем в момента?

Отпочиваме си от съня лежейки на слънце. Косите ми са още мокри от притискането във възглавницата и жегата. Летят водни кончета, усеща се мирис на река, а тревата едва е започнала леко да изсъхва.
Врачанският Балкан се смее със зъберите си.

Юнско ми е. 
Здравей мое лято.


четвъртък, февруари 28, 2013

Числови редици


Лежа в леглото. Обмислям как да заспя. Имам тринайсет минути до един часа за себеразкритие.
Една година по-късно след татуировката ми. Утре би могло да бъде двадесет и девети в една алтернативна вселена. Тук е четвъртък. А аз ще стана в осем, за да заспя след полунощ в прегръдката ти.

Не съм творила от месеци, разказите се трупат в запрашеното ми съзнание. Скоро ще ги пусна на свобода да потичат.

Работният ми ден е десет часа, 150 е-мейла, поне двадесет обаждания и три големи чаши топъл чай. Тридесет и седем човека в една стая, един от тях със счупен крак. Пълен хаос. И във всичко това, обяд с теб, когото безвъзвратно обикнах. Делим си шоколадови яйца и праскови с маскарпоне.
Осъзнавам, че хубавото на това да си влюбен е това да не усещаш как лети времето. За това един миг да е цял век, а няколко часа да се изплъзнат между пръстите ти и одеалото. Когато още малко се проточва завинаги. А скуката е в липсата на присъствие на другия.

Март е на един хвърлей. Отново ще се прегръщаме под слънчеви лъчи и аз ще грея в червеникавия ореол на разпилените ми коси. Идва пролет с теб. Безкрайни мигове на щастие.

И само тогава числовите окови, по които съществуваме, изтъняват и изчезват.