неделя, май 13, 2012

Перото


Перото закачено на врата ми се люлее при всяко движение и напомня за вятър и безкрайни полети в нощта. Амулет за щастие и благоденствие. Докосвам пръстите си по ръба му и го приглаждам. Познато успокоително движение, което се е превърнало почти в навик. Усмихвам се сама на себе си. Планираме си разходки в планината боси, а аз ще бъда по дантелено бельо. Да. В тези почти-летни студове. Защото мога да съм самодивата ти, нали така?

От всичкия дъжд, който небето изплака над нас тези дни, в пролуките измежду облаците звездите греят ярки. Протягам ръце и улавям една за теб в шепите си и ти я подхвърлям в нощта, а ти отвръщаш на играта ми сваляйки луната., за да я закичиш в косите ми. Всеки символ е внимателно подбран и бих могла да го описвам с часове, заради магията, която носи в себе си. Така както плетениците изрисувани на бедрата ми се сливат с извивките на тялото ми. Органично неделимо цяло. Преходно, но и също толкова вечно. Неизтриваемо.

Викам и чакам ехото да ми отвърне, а ти ме топлиш с дихание по врата ми. Събираш длани пред устата си на фуния и караш целия склон да потрепери от „обичам те“. Обичаш ме. Мен. Ехото ще ти отговори от мое име. Знаеш, че тези думички аз лично няма да ги произнеса, но на теб не ти и трябват празни обещания извикани по вятъра. Питам се сама себе си защо тогава ти ги викаш? Не искам да знам. Хората са нелогични и това им е хубавото. Понякога. Споменаваш, че ти липсват косите ми и че е крайно време да ги пусна отново дълги. Кестенови водопади плът. Освен това, там където отивам, това се счита за особенно привлекателна черта. Смугли красавици с канелена кожа и дълги тъмни коси.

„На север е студено.“ промърморваш. „На теб не ти отива студенината. Ти си цветна. “

„Но има бели нощи и Северни сияния... много, много сняг и еленчета...“ контрирам.

„Ще бъдеш велиолепна Снежанка с тези розови бузи и червени устни.“ Кимнах в знак на съгласие и завъртях перото в ръцете си, а ти прошепна до ухото ми: „Ще те подхвана в люлка и ще те прегръщам там, докато не ми отмалеят пръстите на ръцете. Ще ни разделя един океан безвремие, като застинали статуи в прегръдка-танц. Моята глава на твоето рамо, ароматът ти полепнал по небцето ми. Искаш ли?“

Кимам. Така е по-лесно и се замислям защо да развалям драгоценно щастие, което получавам даром, само заради собствените си съмнения. А ти си поет, когато поискаш. Чудя се аз ще бъда ли твоята Бронхилде, за да въздигна жертвените клади до небето?
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар