петък, май 25, 2012

Timed out

by ~goRillA-iNK

Изчезнал си ми от фийд-а на живота. Не знам какво се случва с теб, ама не ми и пука. Снощи сънувах как се грижеше за мен, когато ме оперираха за пръв път. Присетих се за това, че обожаваш сок от ананас и че имаш навика да се оглеждаш гол в огромното огледало в спалнята ни. Беше сладко-горчив спомен, който дори не предизвика усмивка. 

Време е за пролетно почистване. 

Пренаписвам списъците с местата, които посещавам в мрежата, защото много хора се измениха до неузнаваемост. Съжалявам, че не мога да преживея трагедиите ви. Нито любовните ви възторжени викове. 

Мъжът до мен се шегува, че всичките останали, които ме искат, трябва да ги карам да тичат по 15 километра редом с мен. За да разбера дали ще сме наравно или цял живот ще ги чакам. Освен това добавя, че са лигльовци, а аз съм „твърде яко бейби, че да ги чакам”. 

Знам, че го казва, защото е единственият, който аз не гоня. 

1+1 може да прави наистина 11 както казва Над. 

1-1 не е нула, а е всичко, което имаш. Отвръщам аз.

четвъртък, май 24, 2012

Here comes the rain again

Falling on my head like a memory 
Falling on my head like a new emotion… 


Днес само роси от време на време, небето е рошаво и почти синьо. Размотавам се изпод дъжда и чакам да се появи дъга. Все някъде има една, която чака да бъде разкрита, за да намеря в края ѝ съкровище. Купих си нова бяла рокля. Разсейвам се от отражението си в локвите преди да го размътя със стъпките си и посрещам първите тазгодишни лунички по бузите си. Тананикам си. Гласът ми изпълва пространството в гората и се връща обратно при мен. 

Преди няколко дни някакви туристи ме помолиха за разрешение за една снимка. На въпроса защо, казаха че съм толкова усмихната и ярка в дъжда с кожената си жълта чанта и карираният ми чадър. Дадох им го. После си говорихме за паветата и новата пешеходна алея покрай Университета. Оказва се, че само минават оттук на път към Истанбул. Питам ги дали ще се върнат. Може би, някой друг път. Разделяме се. Прави впечатление, че хората по света умеят да са щастливи, а ние сме изтъкани от негативност. Както казва тя, обичам града си, но с всяко завръщане в него все по-трудно понасям хората. 

Крача към работа. Мисля в мелодии, а ягодите, които ям, имат вкус на синева. Днес съм по-свободна от всякога. Утре може да почака. А само след няколко дни ще разбера ще го бъде ли или няма. Няколко капки кръв и една гладна сутрин ме делят от информираността. Май е месец на странните съвпадения. От онези, заради които се пишат детски романи, събиращи в себе си много усмивки и сълзи. 

В този ред на мисли: Честит празник на всички все още пишещи на кирилица, приятели и Наде, честит рожден ден!
Ди, за теб знам, че ни гледаш изотгоре (или някъде там, където си в момента) и ни се смееш на глупостите, но все пак да си кажа, че три години по-късно ни липсваш все така силно. 
Георги, за теб важи същото, диване такова! Дано си щастлив, където и да си, и завинаги ще има място за теб в нашите лудории, защото те "носим" със себе си.

Обичам ви, сладури, независимо от ограниченията на материалния ни свят.

неделя, май 13, 2012

Перото


Перото закачено на врата ми се люлее при всяко движение и напомня за вятър и безкрайни полети в нощта. Амулет за щастие и благоденствие. Докосвам пръстите си по ръба му и го приглаждам. Познато успокоително движение, което се е превърнало почти в навик. Усмихвам се сама на себе си. Планираме си разходки в планината боси, а аз ще бъда по дантелено бельо. Да. В тези почти-летни студове. Защото мога да съм самодивата ти, нали така?

От всичкия дъжд, който небето изплака над нас тези дни, в пролуките измежду облаците звездите греят ярки. Протягам ръце и улавям една за теб в шепите си и ти я подхвърлям в нощта, а ти отвръщаш на играта ми сваляйки луната., за да я закичиш в косите ми. Всеки символ е внимателно подбран и бих могла да го описвам с часове, заради магията, която носи в себе си. Така както плетениците изрисувани на бедрата ми се сливат с извивките на тялото ми. Органично неделимо цяло. Преходно, но и също толкова вечно. Неизтриваемо.

Викам и чакам ехото да ми отвърне, а ти ме топлиш с дихание по врата ми. Събираш длани пред устата си на фуния и караш целия склон да потрепери от „обичам те“. Обичаш ме. Мен. Ехото ще ти отговори от мое име. Знаеш, че тези думички аз лично няма да ги произнеса, но на теб не ти и трябват празни обещания извикани по вятъра. Питам се сама себе си защо тогава ти ги викаш? Не искам да знам. Хората са нелогични и това им е хубавото. Понякога. Споменаваш, че ти липсват косите ми и че е крайно време да ги пусна отново дълги. Кестенови водопади плът. Освен това, там където отивам, това се счита за особенно привлекателна черта. Смугли красавици с канелена кожа и дълги тъмни коси.

„На север е студено.“ промърморваш. „На теб не ти отива студенината. Ти си цветна. “

„Но има бели нощи и Северни сияния... много, много сняг и еленчета...“ контрирам.

„Ще бъдеш велиолепна Снежанка с тези розови бузи и червени устни.“ Кимнах в знак на съгласие и завъртях перото в ръцете си, а ти прошепна до ухото ми: „Ще те подхвана в люлка и ще те прегръщам там, докато не ми отмалеят пръстите на ръцете. Ще ни разделя един океан безвремие, като застинали статуи в прегръдка-танц. Моята глава на твоето рамо, ароматът ти полепнал по небцето ми. Искаш ли?“

Кимам. Така е по-лесно и се замислям защо да развалям драгоценно щастие, което получавам даром, само заради собствените си съмнения. А ти си поет, когато поискаш. Чудя се аз ще бъда ли твоята Бронхилде, за да въздигна жертвените клади до небето?
 

събота, май 05, 2012

Up


Любовната ни история премина за 6 минути и 38 секунди. А цели четири минути бяха споделени. Аз ям кисели краставички, ти се шегуваш, че нещо на твърде много кисело налитам в последно време.
Шляпаме боси по плочките из апартамента и се радваме на захладняването тези дни, което ни позволява да се насладим на зеленината на задния ни двор на спокойствие. Далеч от всички шумове  на големия град.

Слагам си светло зелената лятна рокля, която е прилежно прибрана в талията. Онази същата, която носех на първата ни среща. А ти ще ме водиш на разходка при лилиите, после ще пием сайдер на клоните на розовото ни дърво.
Ще хапваме кексчета с маслена глазура, докато лежим на тревата и аз правя жалки опити да те гъделичкам. На тръгване ще избързаш на някъде и ще изчезнеш от погледа ми, за да се върнеш десетина минути по-късно с характерната ти леко крива усмивка.

Ръцете ти крият изненадата ми зад гърба ти. Получавам голям букет с пролетни цветя ей-така без причина и измежду тях има лилави лалета. Не ме интересува, че розите са символ на страст, аз предпочитам момичешката непринуденост на преди малко откъснати цветя. Взимаш едно от тях и галиш профила на лицето ми с пеперудени ласки.

Смея ти се, защото ме изпълваш с щастие каквото никой друг не ми е предизвиквал...

Смея ти се, защото моят смях извиква твоя.

Смея ти се. Просто така.