вторник, април 10, 2012

Апатия


Обхванала ни е сребристи паяжини и ни люлее там. Отивам да пия бели руснаци на огромното му празно легло и да гледам през прозореца към небето. Ще си мълчим настоятелно, а аз ще лежа в скута му както преди. Какво може да си каже човек и без друго. Без отговорници, които извършват действия само по навик, а най-голямото им вълнение се състои в преоткриване на видовете алкохоли. 

„Човек сам се ражда и сам умира, Лена. Колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-добре за нас.” 

Намираме адреналин в забранени дейности, които могат да ни костват живота. Синините по тялото ми го доказват. А и не само нашия. Егоисти сме до такава степен, че не ни дреме дали ще нараним и други покрай себе си. Ако ще се самоунищожаваме, нека повлечем и останалите надолу. 
Работим, за да работим. Защото трябва, а не защото искаме. Работим, за да можем да пътуваме по света. Хората са отегчителни глупци. Той им е теглил една наум на всичките вкупом, а аз все още се оставям да ме има. Не сме в депресия, защото за нея се изискват емоции. А нашите са затворени в шкафа. 
И щастливи сме по някога. Той, когато е почти легнал на пътя взимайки завой с мотора си, а аз докато танцувам по баровете. 

Обичам да му лежа в скута, макар да се случва толкова рядко. Радвам се на белите му, подредени зъби и на усмивката, която извиквам с някой безумен коментар. Всичкото това, докато си катеря краката по стената зад гърба му, а той разсеяно приглажда покъдравялата ми коса. Аз съм диването, което винаги отговаря на изискванията. Отличник-кретен. 

„Липсва ми покрива. Чувството, че няма нищо по-високо от теб наоколо” 

Понякога си спомням за онази първа моя нощ на покрива. За мен гола под тънката лятна рокля и разветите ми коси от вятъра и за това, че той съумя да хване огненото кълбо, което залязваше, в кадър точно между бедрата ми. Както и още много черно-бели кадри. За ром. Много ром. За ходене по ръба и въргаляне из шалтета и завивките. За изгряващото слънце, гълъбите и града под краката ни. Нощ, която е невъзможно да се повтори, понеже тогава бяхме по-живи някак. Последваха я други през годините и някои от тях бяха прекрасни, но нищо не бе поне малко като нея. Зашеметяващо. 

Апатия. Люлее ни в сребърните си паяжини и ни кара да си спомняме за едни по-цветни времена, които споделяхме. Белите руснаци се разделят на слоеве, за да се смесят в гърлата ни малко по-късно. Действия и бездействие. 
Малко преди това той ме пита дали гледах „Меланхолия”. „Да.” отвръщам. 

„Човекът цял филм е направил, за това какво става в главите ни.” 

Замълчавам, защото е прав.

1 коментар: