понеделник, април 30, 2012

Strings theory, right?


От месеци сънувам едни петнадесет секунди в паралелна вселена. Вселена, в която останах с теб и децата ти Максимилиан и Марк. Деца, които ме наричат „мамо” на чужд език и идват да се гушнат в краката ми след като са тичали след кучето. Вселена, в която татуираните кокалчета на лявата ти ръка се свиват гневно, докато придържат русо, къдраво съкровище. 

Осъзнавам го като компенсация за загубите си по това време миналата година. Някои неща не могат да се завърнат дори и да изпишеш хиляди листове с молби в тайни дневници. Пиша и плача, а после избухвам в безпричинен смях. Болката все още я има и както каза онази прекрасната, ще стои там, докато не я запълниш отново с живот.
Тогава, в края на онзи май месец, двамата се разхождахме из Валенсия и се смеехме по улиците. Тогава аз ти споделях болката си, а ти просто ме галеше докато заспя в ръцете ти. Правеше това, което можеше, за да ме спасиш. Не ми даваше да се спра на едно място и да залинея в мъката си. Заспивах от умора в синя копринена рокля в ръцете ти на плажа и ти ме носеше на ръце до вкъщи. Тогава беше почти като да си открадна времето от преди години, когато те целунах по бузата, а ти избяга ужасен от мен. Няколко месеца по-късно ме направи на пух и прах и разбрах, че ужасът е бил страх от самия теб. Страх, който ме караше да те обичам. 

Ти никога не ми обеща нищо, но и не ми взе нищо. За сметка на това унищожи човека, който исках. С теб и русите къдрави дяволи се разминахме няколкократно, за да си кажем финално сбогом и да се сблъскаме отново на едно летище, където ме въртя в кръг от радост и накара колената ми да омекнат в един по-тъмен ъгъл. 

Ти, за разлика от останалите, значеше нещо: февруарски нощи, юлски следобеди, изпъстрени с развятата ми коса и гърления ти смях. 

Отварям си очите. Отново онези петнадесет секунди промъкване в чужд свят, който въпреки всичко е повече мой, отколкото този тук. Тръскам глава и прогонвам малките детайли от мислите си. Винаги една и съща сцена. Едни и същи петнадесет секунди. Чудя се дали някъде някое мое аз не ги преживява наистина? Исках да ти кажа още нещо, но черното ѝ дантелено бельо ме разсея. Тази жена има едни от най- яките крака на земята обвити с млечно бяла кожа, която искаш да оближеш. Ти би го направил, въпреки че обичаш брюнетки. 

Тя се смее на синхронизацията ни. Разбира се, винаги е знаела всичко. Подозирам, че те познава добре почти колкото и аз. Хваща ръката ми и ме повежда навън за нощна разходка под звездите. 

Останалото няма значение.

неделя, април 15, 2012

На двадесет и шест


Позволявам си сладкото коварство да те оставя вързана и паля цигара, докато се вглеждам в очите ти. Поставям я на устните ти и всмукваш жадно. Издишаш доволна, а в погледът ти се отразява огънчето на цигарата. 

А на мен ми се иска да благодаря в умората си за липсващите слънца.

Стоя пред теб полуразголена там на масата и няма нищо по-естествено в този момент. Всичките ми съмнения са си отишли. Толкова е лесно да се предадеш в хватката на удоволствието, което знам, че само ти може да ми доставиш. В играта за двама няма половинчатости, нали така? 

Необходимостите ни са заситени, поне за кратко и сега ще мога да бъда себе си. Нека разговаряме и да си кажем истини. Усмихваш ми се от разстояние в тъмното. Не е необходимо да те виждам, за да усетя задоволството в зелените ти очи. Това ти е целта и отново уцели право в центъра и. Когато съм така сладко-изтощена, въпросите се изплъзват без да искам. Паля си цигара, за да потвърдя клишето и да ги задържа точно на върха на езика си. Предпочитам да те слушам. Отива ми да пуша, често ми го казват дори непознати. Нещо свързано ще да е с яркото червено, което краси устните ми и опушения черен грим, които сега са се размазали артистично по лицето ми. Вината е твоя, устните ти са го разнесли по бузите и врата ми. 

Пращам ти въздушна целувка в отговор. 

А ти продължаваш да се усмихваш в полусянка. Моят хищник и ах, как обичаш да ме дебнеш, за това няма да нарушавам удоволствието ти като запаля и лампите. Нека светлината обрисува само моето тяло, за да е на показ за теб. Мога ли да бъда твоята муза? Цигарата докосва устните ми. Познаваш пръстите на ръцете ми до съвършенство. Дълги и тънки, халката на Булгари, която е перманентно на дясната и проблясва заедно с цигарата ми. Пръсти, които знаят как да пипат и къде да натиснат, за да те разтопят. Пръсти с квадратни нокътни плочки с прилежно оформен маникюр, оръдия на моят възход и общото ни падение. 

Ставаш и се приближаваш към мен. Чувам изпукването на врата ти, заради характерното раздвижване на рамената ти. Харесвам силата и решителността на походката ти, примесени с лек пружиниращ отскок. 

Изтръсквам небрежно пепелта на пода. Създавам си ореол от дима за няколко мига. Маскирам се на ангел пред теб, макар да не съм преди да попадна отново в хватката ти. Искам да ме запечаташ в ума си такава. Неизбежно неповторима. А след това ме разпраши на съставни части. 

Ако животът е пиеса, то нашият е „Секс, наркотици и рокендрол”, не мислиш ли?

вторник, април 10, 2012

Апатия


Обхванала ни е сребристи паяжини и ни люлее там. Отивам да пия бели руснаци на огромното му празно легло и да гледам през прозореца към небето. Ще си мълчим настоятелно, а аз ще лежа в скута му както преди. Какво може да си каже човек и без друго. Без отговорници, които извършват действия само по навик, а най-голямото им вълнение се състои в преоткриване на видовете алкохоли. 

„Човек сам се ражда и сам умира, Лена. Колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-добре за нас.” 

Намираме адреналин в забранени дейности, които могат да ни костват живота. Синините по тялото ми го доказват. А и не само нашия. Егоисти сме до такава степен, че не ни дреме дали ще нараним и други покрай себе си. Ако ще се самоунищожаваме, нека повлечем и останалите надолу. 
Работим, за да работим. Защото трябва, а не защото искаме. Работим, за да можем да пътуваме по света. Хората са отегчителни глупци. Той им е теглил една наум на всичките вкупом, а аз все още се оставям да ме има. Не сме в депресия, защото за нея се изискват емоции. А нашите са затворени в шкафа. 
И щастливи сме по някога. Той, когато е почти легнал на пътя взимайки завой с мотора си, а аз докато танцувам по баровете. 

Обичам да му лежа в скута, макар да се случва толкова рядко. Радвам се на белите му, подредени зъби и на усмивката, която извиквам с някой безумен коментар. Всичкото това, докато си катеря краката по стената зад гърба му, а той разсеяно приглажда покъдравялата ми коса. Аз съм диването, което винаги отговаря на изискванията. Отличник-кретен. 

„Липсва ми покрива. Чувството, че няма нищо по-високо от теб наоколо” 

Понякога си спомням за онази първа моя нощ на покрива. За мен гола под тънката лятна рокля и разветите ми коси от вятъра и за това, че той съумя да хване огненото кълбо, което залязваше, в кадър точно между бедрата ми. Както и още много черно-бели кадри. За ром. Много ром. За ходене по ръба и въргаляне из шалтета и завивките. За изгряващото слънце, гълъбите и града под краката ни. Нощ, която е невъзможно да се повтори, понеже тогава бяхме по-живи някак. Последваха я други през годините и някои от тях бяха прекрасни, но нищо не бе поне малко като нея. Зашеметяващо. 

Апатия. Люлее ни в сребърните си паяжини и ни кара да си спомняме за едни по-цветни времена, които споделяхме. Белите руснаци се разделят на слоеве, за да се смесят в гърлата ни малко по-късно. Действия и бездействие. 
Малко преди това той ме пита дали гледах „Меланхолия”. „Да.” отвръщам. 

„Човекът цял филм е направил, за това какво става в главите ни.” 

Замълчавам, защото е прав.

неделя, април 08, 2012

Три точие или София по време на празници


Неделя е. Цветна, намусена и осеяна с трупове на върбови клонки. А аз се разхождам по къси панталонки и адските ярки зелени чорапи из Борисова с приятел. Говорим си за Германия, защото той заминава отново и този път няма да се върне тук повече. Шегувам се, че още малко и ще го последвам. А той, че ще ме глътне някой "богат германец" в момента, в който стъпя там. Сменям темата. "Предпочитам откачалки, знаеш." отвръщам и отиваме да ядем кексчета с мента и шоколад в онази малка уличка зад БНТ. 

Обичам София, когато е празна. Напомня ми за детството ми и един по-чист и подреден град за живеене. Улиците са пусти, пресичаш без да поглеждаш, хора няма никъде. Пейките в парка са свободни, а дядото на Орлов продава вкусни пуканки както винаги. София по празници е София, такава каквато трябва да бъде. Поне за мен. Защото се оказва, че развивам хронична непоносимост към тази гадост, в която родното ми място се е превърнало. 
Обичам този град. За това и реално не ми се заминава, защото там, не е тук. Въпреки всичко.

От трапезарията ми все още имам перфектна гледка към Витоша, а въздухът е достатъчно чист днес. Излизам на терасата с чаша идеално кафе с мляко и белгийски шоколад. Вдигам поглед от перилата и отпивам. Преди я снимах всеки ден, за да следя как се променя планината. Сега просто и се радвам,  че още е там. Тя поне ще е там и след мен, нали така?

Правя перфектно risi e bisi за семейната вечеря, макар и малко по-рано отколкото повелява традицията. Идната седмица ще е време за козунаци и изваждане на колекцията от рисувани керамични яйца. Къщата ще се промени отново, за да отбележи април и една трета от 2012, която се изплъзва измежду пръстите ми...

вторник, април 03, 2012

Ревизор


Всички се нуждаем от ревизия на душите ни. 

Направи ревизия на моята и извади от там всички мои стаени „греховце”. До последния ги разголи и раздай на публиката. Омърси мерзавците, оцапай онези, които се имат за ангели. Направи така, че да ме намрази от страх и обикне от слабост. Продай ме за хартийки, а аз ще те лиша от съществуване. Бъди „столично парче”, не дишай този „селски въздух”, въздигни се над останалите. А после я чукай на задна, докато и обясняваш проникновено, че го правиш за любовта. О, тази велика саможертва няма да бъде забравена! 

Приеми решенията си и поеми към бездната. Защото, когато опре ножът до кокала, всички сме свински мутри. Нали така? А добрите хора са онези, които ти угаждат. 

Остава да гледаш геният, който кърши ръце и произнася „Не съм виновен” по-примирено от малко дете. Така, че извиква усмивката на лицето ти. А после… очите му стават въглени и прогарят през нея право в сърцето ти, което е замръзнало в собствените си сокове и е просто топка кайма. Устискай презрението си към девойките с добре показана почти- ама– не– точно- толкова непорочност, защото всеки е опитал всекиго в днешно време и отдавна му се е наситил. Изплакни очи с мускулестия пич в поддържащата роля, защото често се оказва, че онези на задна линия се справят по-добре от отличниците, но в крайна сметка си остават загубеняци. А прасковени боксери и копринен халат не подхождат на всеки. 

Ревизор. Комедия, която показва, че най-много ни е страх от това да ни видят истински, а не ангели. Защото не сме. 

П.П: Мариус е гениален, а на Юлиан Вергов се оставям в ръцете винаги. Леонид Йовчев е обещаващ. Жените ми дойдоха малко прекалено фалцет, но Владо Карамазов бе прекрасен "секс символ", ала малко по-така, което го направи търпим за мен. Горещо препоръчвам.