четвъртък, март 01, 2012

Сезони


Боса. Джапам из локвите. Аз съм на толкова колкото искам. Три, пет, петдесет. Колко точно пролетен дъжд е необходим, за да ме направи щастлива? 

Половин кофа. Да вдигна глава и да усетя капките да се стичат по профила ми. Напоително. Безропотно привлечени от гравитацията. Косата ми ще се разбунтува и накъдри леко от влагата. Знаем каква плетеница ще последва от това, но какво толкова. Навън вали, а аз мога да танцувам. 

Луничките ми стават по-отчетливи през лятото заедно с червения нюанс на инак тъмните ми коси. Родовите белези се проявяват и в един шоколадов пръстен в ирисите на очите ми, който потъмнява, когато се гневя или се разочаровам. С напредването на същите тези летни дни въпросните лунички пропълзяват надолу по врата ми и се разпростират по гърдите и ръцете ми правейки ме да изглеждам златиста. 

Есенно време избелявам до своето Снежанково копие с бяла кожа и тъмни коси с махагонови отблясъци, които си хармонират с листата на кленовите дървета растящи в резиденцията до дома ми. Топли цветове и аромати в контраст с очакваното бяло покривало. Мисля си за месеците без „р” в името, макар да е още зима, при това неизживяна. Зима с дъждове и лед, а не сняг. Неразвързана в градската си усмирителна риза. 

Всеки сезон сме в различна премяна, но все още просто аз и ти. Всеки път сме нови лица за опознаване, нови случки и нови спомени, разочарования и звънък смях по улиците. 

И този сезон не ще бъде по-различен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар