събота, март 31, 2012

Pleasure me Red


Събуждам се облята в пот. Чаршафите са усукани около тялото ми, а на мен всичко ми трепери, пеперудите в стомаха ми са станали на гневен рояк и не ми дават мира. Затварям очи и образът се появява на задната страна на клепачите ми, за да ме последва в съня ми. Тя е тук, обгръща ме в огън и ме отнася на едно по-добро място. 

Тя е жената в червено. Само и изцяло моя. Заслепяващо слънце от положителна енергия и супер новата на моята обич. 
Тя е страст в крехка опаковка със сложна ключалка. Искаш я всичката на куп, но можеш да си вземаш само по малко. Счупиш ли я, ще се разлее океан, който ще те помете. Жената в червено не прощава. Никому. Никога. 

Усмивките и оставят белези. 

Обичам да докосвам нейния профил и да заравям пръсти в косите и, да усещам как се разтапя и обляга глава на рамото ми. Ходейки по улицата устните и ме докосват едва–едва и ме маркират в ярко червен отпечатък видим за всички зяпачи, но с неуловимо за тях значение. Перфектно очертани устни върху моята скула, малко под лявото ми око, в пълен контраст с очната ми линия. Устни в цвят 547. Черешови, малинени, кървави, загатващи сърца. 

Отбелязвам, че ме е маркирала и тя самодоволно отвръща, че съм нейна. Чия мога да бъда, отговарям на себе си и добавям, от както ти си в моя живот, аз съм само твоя и това е, заради един слон… Звънък смях оглася тясната уличка. Греем. От щастие на взаимна принадлежност. На сплетени дълги пръсти и опрени едно в друго чела. На ярко червено и опушено оловно сиво. 

Тя е огън, аз вятър. Природни стихии с променлив характер. 

четвъртък, март 29, 2012

Глад


Казва „Здравей” на смуглата девойка със зелените кецове, която така небрежно се обляга на вратата на автобуса. „Кимни, направи нещо” заповядва разумът, но очите си шарят сами. Може да ти направи впечатление, че тя всеки ден пътува в този автобус. Срещала съм я много пъти, нея и кожените ѝ якета, мирисът на свежа лимонова трева, прасковен цвят и бадеми, които остава след тялото ѝ. Заради нея си готов да пренапишеш Зюскинд. Можеш да я опишеш от глава до пети с нежности по спомен. Но вместо това я зяпа на онова място, където се срещат вътрешните тигели на стегнатите ѝ дънки. Там, знаем, че се намира съкровището, което иска. Същото, което осмисля ставането му рано сутрин за работа, мърморенето на колежките и мъкненето на пазарски чанти от магазина. И майка му… той е роб на желанията си и го осъзнава, но хич не му се иска да си го признае. Не и този път. 

Обух си зелените кецове. Любими. Незаменими. А музиката в слушалките ми дъни пак. Спасение от всички навлеци. Спасение от моите собствени мисли. Премятам дъвката в устата си и прекарвам език по устните. Сухи и разранени. Нацелувани сутрешно. С дъх на чай с мляко с две лъжици мед. Такива устни не се разхождат безопасно в малките часове на деня. 

Слизаш от автобуса. Продължаваш с наведена глава през подлеза на Окръжна. Тази обител на добрите намерения и грижа. Разбитият паваж ще занимае съзнанието ти за идните минути, а фасът, който премяташ в потната си длан, ще влезе в употреба. Нека заглуши усещането за недокосната ѝ кожа загнездило се на върха на езика ти и гъделичкащо небцето ти. 

Рано е и дъхът ми излиза на пресекулки. Загръщам се повече и по-плътно. Тилът ми настръхва до степен, в която юмруците ми инстинктивно се свиват в джобовете. Усещането за жертва и преследвач се появява от нищото, за да ме залее с ледените води на паниката. Неволно ускорен ход, препъване в стълбите, недоглеждане дали идва кола… 

Тя знае, че идва. А той, че аз виждам. 

Глад. За нея. За зелените кецове, стегнатите дънки и влагата между бедрата ѝ. Неспирен глад, незадоволим. Глад, който не признава норми и правила, нито любовни излияния. Впускам се в бяг, макар да е нелогично. Но можеш ли да спреш инстинктите си? 

Като шахматни фигури по дъската ходовете ни са напълно предвидими. Зелените кецове затупкаха по паважа с лекота присъща на птица. Страхът също умее да дава криле, преди да те парализира с отровата си. Неговите стъпки се ускориха в тромав бяг, зазвънтяха с екот, тежкото му дишане бе осезаемо. 

Усмихнах се на нищото. Нямаше да я стигне. Не и този път. 

неделя, март 25, 2012

Ставам


Ставам. След нито миг сън. Сънят е за слабите, така казва крилатата. 
Ставам в сумрака, за да изпиша агонията си. Думичките се редят мънистено върху дланта ми, където ще преседят достатъчно, че да ги запечатам в ума си. Мълчаливо, така че да не преча. Не го изплакваш това усещане, просто преглъщаш. 
Ставам. Нито миг спокойствие. Много мигове по-рано и аз бях повече себе си отколкото някой друг. 

Ставам. От „теб и хирургията” остана само касапница. Ти ли ще извадиш тумора от гърлото ми или да го запазя за онзи, в чиито очи ще съм полу-девственица? Да минем направо към клишетата и да се направим, че помагат и този път. Послушно ще изслушам познати до болка думички. Забрави ги след мен, а аз ще те намразя както желаеш да направя. 
Ставам. Студено ми е и ми липсва плът. Изтърбушени органи и накълцани на дребно планове. Обещах да не съм емоционално копеле. Защото знаем, че от емоция боли толкова, колкото от липсата ѝ. Оперирай ме от мен, за да запазиш себе си. 
Ставам, а сили нямам. Никакви. Стопих ги в зъзнене, знаеща, че отново ще се самоунищожим, за да се изградя отново. Пак. Отново. Пак. Сама срещу огледалото. 

Ставам. Прегръщам своята уродливост. Свършващо мастило на бял лист в шест и двадесет и осем сутринта. А всички сме деформирани отвътре. Аз още повече. Цирков екземпляр. Последни усилия, за да стигна до болката си. Не знам как и кога това ще заздравее. Нито кога ще ми идва да се усмихвам ей-така без причина. Навън пред прозореца има топола с гарвани. Грачат. Не е зловещо, защото отвътре в мен е само сиво. 

Ставам. След падане в бездната, друго не ти остава. 
Ставам. Ще отрежа косите си. Поднасям ги за изкупление пред безлик Бог. 
Ставам. Мантра за разрушените ми духове. Уморена съм да казвам истината и да ме карат да лъжа. Ще сменя целите си. С откровение не става. 

Освирепявам.

събота, март 10, 2012

Дантелена


Лежи в леглото до мен. Прекрасна е рано сутрин. Клепки в нежен цвят, гъсти мигли, лека усмивка, руменина по бузите. Косата ѝ, ухаеща на горчив бадем и прасковен цвят, се разстила върху възглавницата във водопад от нюанси и ме гъделичка по носа. Винаги ми се иска да прокарам пръсти между неумиротворените кичури, но се спирам. 
Уморена е, не смея да я събудя. Снощи си легна късно и спа неспокойно до тялото ми. Прегръщахме се, притискахме се изпод одеялото и разменяхме части от душите си. Двете ранени еднакво, по свое собствено желание. Лежим на сърцата си и ги усмиряваме в непрестанното им тупкане нагоре-надолу в гърдите, за да ги изравним до перфектна права линия. Дантелени, крехки същества разкъсвани и пришивани наново едно към друго.

Ръката преминава бавно надолу по гърба ми. Изненадващо докосване от нищото, за да се спре точно на кръста ми и да ме подпре. Тогава ще си отвори очите, знам това, за да впие пъстроцветния си поглед в моя и да види отражението си. Самовлюбена ексибиционистка си, мила моя. Отлично осъзнаваш какво си мисля и усмивката ти се заражда накриво, за да оголи белите ти зъби и да ме повлече в целувка. 

Съботните сутрини бързо превалват в съботни следобеди, а ние няма да се измъкнем от леглото. Наслаждавам се на краткотрайното спокойствие сътворено изпод пръстите ти и мога само да съжелявам, че не мога да те притежавам всяка вечер. Така както не мога да те имам целодневно.
Мисля си как да те завържа с онези невидими окови, които винаги ще те връщат при мен, но дълбоко в себе си знам, че не мога да го направя. Ти си ми единственото влюбване в живота и смъртта едновременно, онова прекрачване на всички прагове, достигането до звездите и докосването им с пръсти. Ти си ми еднаквост до болка и различия до безкрайност, който се сливат във водовъртежите на времето, което споделяме заедно. Време, което толкова години по-късно продължава да ме осмисля като никое друго на света. За това те оставям да обикаляш свободно и да вкусваш от всичките цветове на емоциите, за да те приютя отново тъжна в тъмно синьо и да те възродя щастлива.

четвъртък, март 01, 2012

Флуидно-не-културно


Тънка червена линия рисува зигзази иззад очите ми. Музиката се надига, за да ме погълне и всичко да стане рок. Първа линия сме както винаги и нямаме спирка. Туптим заедно, една в друга, залепени и оплетени, а около нас се сриват светове и се въздигат хиляди нови вселени. Опирам чело в твоето, докато се свличам на колене, за да боготворя по пътя надолу краката ти и перфектната извивка на вътрешната страна на бедрото ти. 

Дай да издигнем фетишите си до небето и да ги пръснем на конфети, за да оцветим света на сивите и скучни тълпи около нас. Макар, че това няма да ги накара да прогледнат. Пускам косата си и се отърсвам от цялото напрежение на отминалите месеци. Това ми е мястото. Винаги е било и такова ще си остане. 

Опирам те плътно в колоната, където ще мога да си поговоря насаме с блузката ти. После няма да чувам нищо няколко дни. Басовете почти разбиват белите ми дробове на пяна, ала това не ме спира и извиква ясния ти смях. 

„Следващият път искам по-малко дрехи” изсъсквам и те повличам към тоалетните. Знаеш, че когато хвана някого, няма изпускане. Както аз знам, че ти няма да побегнеш. Отивам към бара за поредното твърдо питие on the rocks. Не ми се налага да отварям уста, за да поръчам. Вече знаят какво и как го обичам, четат усмивката ми, когато получавам чашата. Разминаваме се флуидно с тълпата. Кимваме си прилежно един на друг. Клубна-не-култура измежду съвършени непознати. Групата е свободно избираема, една небрежна тройка. Стари приятели решили да забият в приятна компания и тази вечер. Аз ще вдигна чашата за поздрав, а те ще ми изсвирят обещаното AC/DC, за да ме накарат да издивея докрай. В почивката ще поседнем на сцената за малко, за да разгледаме татуировките си и да обсъдим следващите си идеи. Да успокоим пулсовете си, които галопират в слепоочията ни. Да си поговорим за гръцкия Иисус Христос на плажа, който спасява от скуката с The Doors, за нощите с бърбън и гмуркането в кристалните води на заливчетата след дългите концертни нощи. 

Хора с клубна история. Съвършени непознати, червена светлина и един розов бас.

Сезони


Боса. Джапам из локвите. Аз съм на толкова колкото искам. Три, пет, петдесет. Колко точно пролетен дъжд е необходим, за да ме направи щастлива? 

Половин кофа. Да вдигна глава и да усетя капките да се стичат по профила ми. Напоително. Безропотно привлечени от гравитацията. Косата ми ще се разбунтува и накъдри леко от влагата. Знаем каква плетеница ще последва от това, но какво толкова. Навън вали, а аз мога да танцувам. 

Луничките ми стават по-отчетливи през лятото заедно с червения нюанс на инак тъмните ми коси. Родовите белези се проявяват и в един шоколадов пръстен в ирисите на очите ми, който потъмнява, когато се гневя или се разочаровам. С напредването на същите тези летни дни въпросните лунички пропълзяват надолу по врата ми и се разпростират по гърдите и ръцете ми правейки ме да изглеждам златиста. 

Есенно време избелявам до своето Снежанково копие с бяла кожа и тъмни коси с махагонови отблясъци, които си хармонират с листата на кленовите дървета растящи в резиденцията до дома ми. Топли цветове и аромати в контраст с очакваното бяло покривало. Мисля си за месеците без „р” в името, макар да е още зима, при това неизживяна. Зима с дъждове и лед, а не сняг. Неразвързана в градската си усмирителна риза. 

Всеки сезон сме в различна премяна, но все още просто аз и ти. Всеки път сме нови лица за опознаване, нови случки и нови спомени, разочарования и звънък смях по улиците. 

И този сезон не ще бъде по-различен.