четвъртък, февруари 02, 2012

Munchen и ветровете му


Баварската столица винаги ме посреща с ледените си ветрове, а ти с гореща прегръдка. Очаквам и двете с нетърпение.

Тичаме по улицата към квартирата ти в онова прекрасно таванско помещение, което носи много младежки спомени от студени зими преди години. Ром, цигарен дим и въргаляне по пухени килими. Толкова бързаме, че забравяме да спазим благоприличието и вдигаме шум за цяла компания посред нощ. Обажда се твоята френска черта в престорения акцент, който винаги използваш, за да ме разсмееш, щом се замисля.

„Много мислиш, Лена” промърморваш на ухото ми и го захапваш преди да влезем във входа. Прав си, разбира се, но нали си тук, за да ме разсейваш. Бузите ми поруменяват, когато се присетя за методите ти.
Целуваме се пред вратата ти най-нахално в тъмното, докато без да искам не опирам с длан звънеца на съседите. Подкачам стреснато само за секунда, когато стъпките приближават от другата страна. Открехват вратата и я затварят прибързано. Очевидно възмутени от поведението ни, но и твърде запознати с него, за да си правят труда да критикуват. Навеждам се да търся ключовете из дамската си чанта, само за да чуя изръмжаването зад гърба ми и проблясването на твоят чифт в ръката ти. Отново с една крачка по-напред.
Прекрачвам прага и първото, за което си мисля е как да сваля ярко сините си ботуши от премръзналите си крака. Уви, грешно съм преценила твоите намерения и се озовавам на пода, върху хвърленото ти яке. Изритвам ботушите с последни сили, а ти затапваш устата ми с длан. Хапя те силно, почти до кръв, а ти ми се смееш. Оголваш врата ми и отъркваш наболата си брада в него за наказание, а аз се гърча в ръцете ти. Как мразя да го правиш и колко обичам да съм точно толкова беззащитна под теб. Точно толкова обездвижена.

„Добре дошла, Лена, както винаги.” и една ледено студена ръка, която намира бавно пътя си измежду слоевете дрехи, за да изрисува нежни картини от настръхналост по кожата ми и да ги приглади грижливо след това. Копчетата ми се поддават на твоето обаяние без да издадат звук. Следват ги циповете с премерено съскане. Оприличаваш ме на внимателно опакован сладкиш, докато слой по слой ме разголваш до кадифено състояние. Намираш някакви секунди, за да съблечеш блузата си, докато разглеждаш новите попълнения по тялото ми в сумрака. Пресни още, недовършени. Пръстите ти се плъзгат по ребрата ми, точно под сърцето и описват ръбовете на съцветията там, за да се впият секунди по-късно в хълбока ми. Простенвам. 

Мюнхен и ветровете му, които ни пригласят изпод входната врата. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар