неделя, февруари 05, 2012

Let it rain


Навън вали. Капките тупкат по покрива, монотонно барабанене, което ме приспива успешно в ръцете ти. Ти дори не помръдваш, замислен зяпаш към прозрачната равнина на стъклото над главата ти. Мълчим си и тишината ни обгръща давайки на дъжда главната роля в общуването ни. 

Утре си тръгвам. Знаем го и двамата и ужасното е, че сме го приели. Както винаги. 

Утре ти оставаш. Отново. Квартирата ще е пуста без мен. Знам го, повтарял си го много пъти. 

Изровихме скелетите от гардеробите си, за да ги погребем окончателно в градината. По-голямо спокойствие от това няма на света и аз се отпускам тотално в ръцете ти. Представям си, че е малко по-различно този път и не. Не плача. По навик пръстите ти обхождат гръбнака ми и правят внимателни кръгчета около прешлените. Малко повече натиск на едно-две места би разрешил много дилеми. Малко повече сила, докато притискаш врата ми към възглавниците, без звук, за да се спасим един от друг и край на терзанията. Железни пръсти и захват се стягат около кожата ми. Ще останат синини за показване. Маркираш ме като своя, нищо че не принадлежим никому. Доверявам ти се и се оставям на загубените глътки въздух. Има ли смисъл да ме убиваш сега, при условие, че така или иначе и двамата умираме? Ти, който никога не си ме наранявал, би ли събрал сили? 

Едва ли. 

Поглеждам те въпросително. Ти се усмихваш и очите ти греят с лека зачервеност, която контрастира на цвета им, само за да ги направи още по-ярки и запомнящи се. Устните ти произнасят името ми, но не излиза никакъв звук. Изсъскваш и рязко ставаш повличайки тялото ми със своето. Към пода и драскотините по паркета, за да го разглобиш. Към разярено довиждане, защото теб те боли, а мен не. Към физическа саморазправа на клетъчно ниво в опит да ме накараш да те запомня за идните месеци, въпреки че е невъзможно. 

Караш ме да се извивам в опит да се изплъзна и почти ме задушаваш с тежестта си. Ритам и хапя. Бивам ухапана в отговор точно над бемките-близначки над лявата ми гръд и викам. Дера гърба ти със свободната си ръка и след малко и тя се оказва прикована към пода. Прося си да ме озаптиш както само ти можеш, защото си наясно как да се справиш с мен. Без строги погледи, а с несвяст. Под барабаненето на дъжда разкъсването на парчето плат, което разделя плътта ни една от друга, определя кога ще се слеем. Прекъснатият ми вик и дишането ми маркират точния момент. Досущ като черно-бял филм, в който ние сме главните актьори и всичко върви към липса на щастлив край. Френетично движение и трескави тела под изстиващия покрив, изпарения и гняв на музикален фон от хиляди сълзи.

И едно "..." произнесено през стиснатите ти зъби до ухото ми. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар