четвъртък, февруари 02, 2012

Легло под небето


Леглото ти е под наклонен прозорец, който гледа към небето. Обърнато е наопаки, заради мен и това, че ненавиждам да спя от вътрешната страна. Не че има някакво значение, защото когато сме един до друг не съществува различно място за мен от обятията ти. Татуирани ръце, които не ме пускат дори за миг независимо от въртенето ми нощем. 

Предната вечер заспахме в малките часове, докато си наваксваме с приказките неизказани за тези години. Прекрасна смесица от езиците, които владеем, наш собствен диалект неразбираем за останалите. После ме научи отново да викам и да сътворявам музика с гласа си, онази която в последните месеци бе тотално изчезнала от мен. Изкусен учител по солфеж с вещи пръсти, които да дирижират концертното ми състояние. 

Отоплението нарочно е изключено, отново заради мен. Жест изграден с годините на нашето познанство. Знаеш, че сухият въздух дразни гърлото ми. Опитвам се да се измъкна от леглото, но всичко е безуспешно, защото само затягаш ръце около мен и с пробуждането ти чувам неразбираеми слова на немски да се усукват. Почти заповедни, изискващи както винаги. Сутрин трудно превключваме езиците, но има ли значение, щом наизуст знам какво искаш да направиш. Одеялото ти служи за окови. Оплакваш се, че ти ръбя заради изпъкналите ми плешки, но това не те спира да продължиш изучаващо, почти изпиващо. На светло цветята ми греят ярко и те чувам как възкликваш от удоволствие, защото съм те изненадала с решението си. Не се опитвам да ти обясня смисъла, чудесно познаваш всички символи на смъртта, които ме красят вече. Преброени дни за доизживяване на максимум, в които аз съм главно действащо лице. 

„Къде ми е тъжната Лена сега, а?” мърмориш под носа си и трасираш гръбначна извивка, която завършва с трапчинки. Потрепервам. Винаги ти треперя като лист. Съсредоточавам се в една точка преди да ме накараш да примижа и да загубя сетивност. И тогава мислите ми да се слеят в едно ахколкодобрезнаешкакдапипаш

Обикновено ставам първа, за да ти направя кафе. Истинско силно и черно, а не нес, което пиеш с пълномаслено мляко и задължително без две лъжички захар. За разлика от моето, което е подсладено. Днес не мога да се вдигна от слабост, разглобил си ме до последната частичка и лежа там на леглото под светлината на наклонения прозорец, само с небето за завивка, а ти ми се усмихваш от кухненската част иззад бара. Надигам се едва-едва, за да ти направя място да седнеш до мен и получавам чаша ароматно прераждане. Целуваш пръстите ми и ги засмукваш един по един, за да вкусиш соленост и плът. 

„Носиш всички аромати на света, момиче!” 

Кафето ще изстине и тази сутрин.

7 коментара:

  1. "Изкусен учител по солфеж с вещи пръсти, които да дирижират концертното ми състояние." - това изречение е титанично.

    И всичко е много, много съблазнително.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Напълно съм съгласна с горния коментар :)

      Изтриване
  2. Благодаря ти. :")

    На всеки е необходим по един такъв диригент понякога, нали?

    ОтговорИзтриване
  3. А кой не обича студено кафе?
    Страхотна публикация, много ми хареса :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мерси, Петя! И аз го предпочитам студено кафето, особенно когато изстива по гореописаните причини. :")

      Изтриване
  4. Ти ще ме убиеш с тези постове, похотливке :)
    Идеално, идеално, накара ме да зяпна. Или поне да ми се допие кафе с мляко и без захар..

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ще се изчервя "срамежливо", Надинке! А после ще го изпия това студено кафе... :")

      Изтриване