понеделник, февруари 20, 2012

Out of you, into us


Посрещаш ме навъсен, сърдит и настръхнал. Готов да ме смажеш с гнева си, да ме разчастиш и оставиш без дъх. Невероятен си ядосан, когато блестиш до нажежено бяло. Караш ме да примижавам, за да те обхвана с цялата ти яркост, да те прегърна измежду миглите си и да залюлея образа ти там.

Знам, че ще ми причиниш болка, която ще ме осакати с дни. А аз ще издера гърба и гърдите ти до червено, докато кръвта избие и оцвети кожата ти, за да се примеси с моята, за да станем едно цяло за пръв и последен път. Ти ще съсипеш дрехите ми, ще ме оставиш по дрипи в студените обятия на незатоплената стая, за да жадувам още теб, още повече топлина, още повече от сладката умора в крайниците ми. Накрая ще заспя безпаметно щастлива свита в краката ти. А на сутринта ще се събудя в ръцете ти и там ще започва и свършва целия ми свят. 
Знам, че ще те мразя и обичам едновременно, точно като в извратени филми, които дават по обяд по треторазрядни канали. Ще тичам по теб и кожата ти, ще пригладя разрошените ти вежди и ще се изгубя в борово зелено. Не знам какво се таи в теб, нито накъде да поема по профила на тялото ти. Малко ми трябва и ще бъда нежна, но ти няма да го поискаш от мен, защото винаги си предпочитал да издивея в обятията ти. Можем да се сливаме и разливаме до пълното ни разтапяне. Втвърдена от възбуда плът на ледени висулки. Ще падаме и ставаме един през друг лавинообразно до пълно изтощение. 

Адреналин, ендорфин, окситоцин. 

Знам, че ще развия Стокхолмски синдром и ще искам да се върна при теб ден след ден, че ще линея за ударите ти, за пропаданията, за милувките след тях, за топлината и перушинените завивки, с които ме обграждаш за извинение понеже си се отнесъл в грубостта си. Защото с теб забравям за всичко, ти ми подаряваш сокерици и щастливи викове, осмисляш стенанията ми, стиснатите зъби в сюблимните моменти, синините по колената ми. Раздвижваш кръвта ми до точката на кипене както никой друг, омотаваш ме в краткостта на съществуването ни, там, един в друг, под тоновете чисто бял сняг. Докато те има теб и аз съществувам в това си измерение, рошава и къдрава, многоцветна и задъхана, с порозовели от студа бузи, малинено-червени устни и зелено каре. Събуждаш детето в мен, за да се попързаля с найлонов плик, за бой със снежни топки, за ангели и демони в преспите, за въргаляне и опитване на чужда кожа опряна плътно в твоята, за дихания върху замръзналите ми пръсти, за вино и домашна баница, боровинково сладко със сирене и припуквания на камината.

Нека сме извън теб, по-малко в мен, повече в едно. Безбожници, но не и бездушници.

четвъртък, февруари 09, 2012

Понякога и шоколад


Понякога ми става тъжно безпричинно. 

Познай какво. Понякога и най-сладките лакомства са непоносимо горчиви за небцето. Получавам писмо от готварски сайт за това как да избера перфектния шоколад за половинката си. Ако можех да подаря нещо, то би било много по-трайно от смесица на масло, мляко и какаов прах. За сметка на това мисля да си подаря сладострастие в кутия. Такова каквото не го продават в магазин. 

Понякога в старанието си да обичаме някой друг, забравяме как да обичаме истински себе си. А после на свой ред ни заявяват, че не сме това, което бяхме. 

Не. Не сме. 

Имам хронична непоносимост към романтични комедии и лигави филми. Обръща ми се стомаха само при мисълта да седна да ги гледам, камо ли да служат за любовно обяснение. Клишетата са най-големият страстоубиец. Заведи ме да тичам в боровите гори на Пирин, не ме затваряй в застоялия въздух на примирението си. Изхвърлям стари писма и обяснения и обмислям да напиша едно ново. 

Ей-така. За разнообразие.

неделя, февруари 05, 2012

Като за сбогом


Аз идвам тук при тебе цяла-целеничка
Като за сбогом, ще правя най-нежната любов
За няколко минути ще бъда по-лирична
Любов се прави само, ако си готов.

Надигам се и бавно в котешка извивка
Гръбнакът ми рисува телесен цвят дъги
Опитвам се едва сега да те докосна
А пръстите покорни твои са слуги

Ще потрепервам в унисон със дисхармонии
Създадени от дихание и оплетени тела
Да обичаш би могло да бъде и агония,
Ако несподелени останем ний сега.

Аз искам силно и мога да те взема
Част от теб ще заживее в мен, нали така?
Останалото ще бъде топъл шоколад и зима,
Любов зад едва притворена врата

Преди те галих с фини женски пръсти
Сега ще милвам душата ти със слова
Показах ти и най-съкровените ми ласки
Като за сбогом, нима не искаше това?

Let it rain


Навън вали. Капките тупкат по покрива, монотонно барабанене, което ме приспива успешно в ръцете ти. Ти дори не помръдваш, замислен зяпаш към прозрачната равнина на стъклото над главата ти. Мълчим си и тишината ни обгръща давайки на дъжда главната роля в общуването ни. 

Утре си тръгвам. Знаем го и двамата и ужасното е, че сме го приели. Както винаги. 

Утре ти оставаш. Отново. Квартирата ще е пуста без мен. Знам го, повтарял си го много пъти. 

Изровихме скелетите от гардеробите си, за да ги погребем окончателно в градината. По-голямо спокойствие от това няма на света и аз се отпускам тотално в ръцете ти. Представям си, че е малко по-различно този път и не. Не плача. По навик пръстите ти обхождат гръбнака ми и правят внимателни кръгчета около прешлените. Малко повече натиск на едно-две места би разрешил много дилеми. Малко повече сила, докато притискаш врата ми към възглавниците, без звук, за да се спасим един от друг и край на терзанията. Железни пръсти и захват се стягат около кожата ми. Ще останат синини за показване. Маркираш ме като своя, нищо че не принадлежим никому. Доверявам ти се и се оставям на загубените глътки въздух. Има ли смисъл да ме убиваш сега, при условие, че така или иначе и двамата умираме? Ти, който никога не си ме наранявал, би ли събрал сили? 

Едва ли. 

Поглеждам те въпросително. Ти се усмихваш и очите ти греят с лека зачервеност, която контрастира на цвета им, само за да ги направи още по-ярки и запомнящи се. Устните ти произнасят името ми, но не излиза никакъв звук. Изсъскваш и рязко ставаш повличайки тялото ми със своето. Към пода и драскотините по паркета, за да го разглобиш. Към разярено довиждане, защото теб те боли, а мен не. Към физическа саморазправа на клетъчно ниво в опит да ме накараш да те запомня за идните месеци, въпреки че е невъзможно. 

Караш ме да се извивам в опит да се изплъзна и почти ме задушаваш с тежестта си. Ритам и хапя. Бивам ухапана в отговор точно над бемките-близначки над лявата ми гръд и викам. Дера гърба ти със свободната си ръка и след малко и тя се оказва прикована към пода. Прося си да ме озаптиш както само ти можеш, защото си наясно как да се справиш с мен. Без строги погледи, а с несвяст. Под барабаненето на дъжда разкъсването на парчето плат, което разделя плътта ни една от друга, определя кога ще се слеем. Прекъснатият ми вик и дишането ми маркират точния момент. Досущ като черно-бял филм, в който ние сме главните актьори и всичко върви към липса на щастлив край. Френетично движение и трескави тела под изстиващия покрив, изпарения и гняв на музикален фон от хиляди сълзи.

И едно "..." произнесено през стиснатите ти зъби до ухото ми. 

Non-Material, Non-Ethereal


Споделяме се един друг. Телом, не духом. Не сме дорасли за второто и не претендираме за това. Обичаме си различностите и сме влюбени в еднаквостите, които не са много и точно това му е хубавото. Шегуваме се, че в една друга реалност, аз бих била момичето с високомерния поглед, а ти накърнения принц с ниско самочувствие. В нашата сме любимите диванета на всички. Ти програмист-барабанист-бохем, а аз сериозно „разхайтено” лошо момиче. Ни един от двамата нормален. 

Ставаме по обед и ядем на крак от разхвърляните наоколо мръсни чинии, размотаваме се около бара и си сипваме по едно малко още от сега. За отскок и събуждане, защото докато предната вечер останалите се надпиваха, ние имахме други занимавки. Време е за кратка почивка, не е ли? Пускаме си джаз, ей-така индиферентно за фон. Декадентска музика в студена Германия. Ще танцуваме под покрива като аз ще облегна глава на гърдите ти, а ти ще се свираш да подушиш косата ми. Ще се смеем на настъпванията си, поради липсата на каквато и да е координация в крайниците ни. Ще се целуваме изпод съпровода на дрезгави гласове. А после ще играем карти с разсъбличане и аз ще губя планирано както винаги до момента, в който не ти издържат нервите и не ми се нахвърлиш. 

Лежа гушната в теб след това и играем на въпроси и отговори. Знаем ги всичките, но не ни е омръзнало да ги задаваме всеки път отначало. Кожата ми мирише на споделеност, почти лепне. Ръцете ти са увити около гърдите ми и ми служат за дреха. Джазът се разстила около нас и се надипля около душите ни, за да придаде емоционалност на ситуацията. Напълно излишна, но няма да го спрем. 

Излишностите са неизменен съпровод на битието ни. Казваш, че съм най-нематериалният човек на света в отговор на недоизречените ми мисли и аз възразявам, защото всъщност знам каква глезла съм. Как и доколко завися от всичко, което ме заобикаля. Отвръщаш, че никога не ми е пукало кой какво притежава и това ти е любимата ми черта. Парадокс. Разсейваш ме с докосванията си и не мога да кажа нищо, само примижавам и отмятам глава назад, за да срещна погледа ти. „Всичко е пари.” промърморвам накрая „Идването ми дотук е пари, престоят ми е пари, свободата ми е пари. А парите на свой ред са усилия…” 

Глупости. Лежа в ръцете на най-невероятния човек и мисля за глупости. Разсмивам се сама на себе си и се извъртам в прегръдката му. Целувам костта между гърдите му и се отърквам в кожата му. Искам да танцуваме легнали. И нека да е rock & roll.

четвъртък, февруари 02, 2012

Positives


Съквартирантът ти се прибира. Йохан. Внимателното му почукване на касата на вратата е в момента, в който обличам произволна твоя тениска, която ми стои почти като рокличка. Кимвам му и той ми се усмихва както винаги и вдига торбите с покупките за вечеря за поздрав преди да прекрачи в стаята. Ти от твоя страна продължаваш да се излежаваш полу-не-дозавит на леглото и дори не си правиш труда да помръднеш. Знам, че идните дни ще изкараме точно така. В леглото, на почивки, несъобразявайки се с останалите обитатели на къщата. 

Йохан ще готви. Той винаги готви за мен, когато съм ти на гости, изтъква на глас, че и за него трябва да има и положителни страни от моето пребиваване. Аз съм опитното зайче на кулинарните му търсения. Отрицателните са ясни на всички, не сме от най-дискретните помежду си и никога не намерихме смисъл да се крием. 

Промъквам се отново при теб между завивките, чиста проба мързел в тези следобедни часове. Чувам съсредоточеното кълцане на подправките откъм бара, усещам как пръстите ти тактуват по кръста ми в същия този ритъм и почти ми идва да се разсмея на глас каква безумна симбиоза сме си създали. Вдигам глава към твоята и прочитам в усмивката ти хищното животно, което обожавам, макар че знам, че съм твърде уморена, за да се боря с него точно в момента. Теб това не те интересува, за това преглъщам оплакванията си наум. Времето ти с мен е ограничено и както винаги искаш да си го уплътниш на максимум. 

„Долу. Сега.” произнасяш отчетливо и ставаш повличайки ме със себе си към дървеното стълбище-библиотека, което води към долния етаж. Не стигаме до края му. Бивам затисната между стената и теб моментално. Някъде между Мария-Ремарк и тялото ти разбирам, че поезия може да се пише и без думи, гърди в гръб, кожа в кожа, с дъх на хартия и стари корици. Стига да я носиш отвътре. Косата ми е пораснала достатъчно, че да се увие около китката ти преди да усетя пръстите ти впити в скалпа ми. Няма време за разкази и обяснения. Тук и сега, всичко се свършва в няколко строфи. 

Лягам на стъпалата, искам аз да съм отгоре ти, но няма как да те преместя. Сега не му е момента на словоизлиянията. Не заспиваме обичайки се. Отдавна сме съблекли този театър на сенките, за да се радваме на истинските си Аз. 
Поне докато можем.

Легло под небето


Леглото ти е под наклонен прозорец, който гледа към небето. Обърнато е наопаки, заради мен и това, че ненавиждам да спя от вътрешната страна. Не че има някакво значение, защото когато сме един до друг не съществува различно място за мен от обятията ти. Татуирани ръце, които не ме пускат дори за миг независимо от въртенето ми нощем. 

Предната вечер заспахме в малките часове, докато си наваксваме с приказките неизказани за тези години. Прекрасна смесица от езиците, които владеем, наш собствен диалект неразбираем за останалите. После ме научи отново да викам и да сътворявам музика с гласа си, онази която в последните месеци бе тотално изчезнала от мен. Изкусен учител по солфеж с вещи пръсти, които да дирижират концертното ми състояние. 

Отоплението нарочно е изключено, отново заради мен. Жест изграден с годините на нашето познанство. Знаеш, че сухият въздух дразни гърлото ми. Опитвам се да се измъкна от леглото, но всичко е безуспешно, защото само затягаш ръце около мен и с пробуждането ти чувам неразбираеми слова на немски да се усукват. Почти заповедни, изискващи както винаги. Сутрин трудно превключваме езиците, но има ли значение, щом наизуст знам какво искаш да направиш. Одеялото ти служи за окови. Оплакваш се, че ти ръбя заради изпъкналите ми плешки, но това не те спира да продължиш изучаващо, почти изпиващо. На светло цветята ми греят ярко и те чувам как възкликваш от удоволствие, защото съм те изненадала с решението си. Не се опитвам да ти обясня смисъла, чудесно познаваш всички символи на смъртта, които ме красят вече. Преброени дни за доизживяване на максимум, в които аз съм главно действащо лице. 

„Къде ми е тъжната Лена сега, а?” мърмориш под носа си и трасираш гръбначна извивка, която завършва с трапчинки. Потрепервам. Винаги ти треперя като лист. Съсредоточавам се в една точка преди да ме накараш да примижа и да загубя сетивност. И тогава мислите ми да се слеят в едно ахколкодобрезнаешкакдапипаш

Обикновено ставам първа, за да ти направя кафе. Истинско силно и черно, а не нес, което пиеш с пълномаслено мляко и задължително без две лъжички захар. За разлика от моето, което е подсладено. Днес не мога да се вдигна от слабост, разглобил си ме до последната частичка и лежа там на леглото под светлината на наклонения прозорец, само с небето за завивка, а ти ми се усмихваш от кухненската част иззад бара. Надигам се едва-едва, за да ти направя място да седнеш до мен и получавам чаша ароматно прераждане. Целуваш пръстите ми и ги засмукваш един по един, за да вкусиш соленост и плът. 

„Носиш всички аромати на света, момиче!” 

Кафето ще изстине и тази сутрин.

Munchen и ветровете му


Баварската столица винаги ме посреща с ледените си ветрове, а ти с гореща прегръдка. Очаквам и двете с нетърпение.

Тичаме по улицата към квартирата ти в онова прекрасно таванско помещение, което носи много младежки спомени от студени зими преди години. Ром, цигарен дим и въргаляне по пухени килими. Толкова бързаме, че забравяме да спазим благоприличието и вдигаме шум за цяла компания посред нощ. Обажда се твоята френска черта в престорения акцент, който винаги използваш, за да ме разсмееш, щом се замисля.

„Много мислиш, Лена” промърморваш на ухото ми и го захапваш преди да влезем във входа. Прав си, разбира се, но нали си тук, за да ме разсейваш. Бузите ми поруменяват, когато се присетя за методите ти.
Целуваме се пред вратата ти най-нахално в тъмното, докато без да искам не опирам с длан звънеца на съседите. Подкачам стреснато само за секунда, когато стъпките приближават от другата страна. Открехват вратата и я затварят прибързано. Очевидно възмутени от поведението ни, но и твърде запознати с него, за да си правят труда да критикуват. Навеждам се да търся ключовете из дамската си чанта, само за да чуя изръмжаването зад гърба ми и проблясването на твоят чифт в ръката ти. Отново с една крачка по-напред.
Прекрачвам прага и първото, за което си мисля е как да сваля ярко сините си ботуши от премръзналите си крака. Уви, грешно съм преценила твоите намерения и се озовавам на пода, върху хвърленото ти яке. Изритвам ботушите с последни сили, а ти затапваш устата ми с длан. Хапя те силно, почти до кръв, а ти ми се смееш. Оголваш врата ми и отъркваш наболата си брада в него за наказание, а аз се гърча в ръцете ти. Как мразя да го правиш и колко обичам да съм точно толкова беззащитна под теб. Точно толкова обездвижена.

„Добре дошла, Лена, както винаги.” и една ледено студена ръка, която намира бавно пътя си измежду слоевете дрехи, за да изрисува нежни картини от настръхналост по кожата ми и да ги приглади грижливо след това. Копчетата ми се поддават на твоето обаяние без да издадат звук. Следват ги циповете с премерено съскане. Оприличаваш ме на внимателно опакован сладкиш, докато слой по слой ме разголваш до кадифено състояние. Намираш някакви секунди, за да съблечеш блузата си, докато разглеждаш новите попълнения по тялото ми в сумрака. Пресни още, недовършени. Пръстите ти се плъзгат по ребрата ми, точно под сърцето и описват ръбовете на съцветията там, за да се впият секунди по-късно в хълбока ми. Простенвам. 

Мюнхен и ветровете му, които ни пригласят изпод входната врата.