петък, януари 06, 2012

Седем шест


Държим си ръцете на спирката, докато чакаме да дойде автобуса. Обича да я изпращат, а за мен тези няколко мига в повече с нея и допира и са всичко, което ме крепи цяла и реална. Колко е по-лесно, когато държат сърцето ти добре скрито и на топло, когато виждаш истинската загриженост в лешниковите очи срещу твоите. 

Пристига със скърцане. Седем шест. Колко такива пътувания до другия край на града правех и аз в миналото с надеждата да зарадвам човек, който не умее да е щастлив. Часове и часове загубено невъзвратимо време по спирките, в студа, в жегата, в дъжда. Прибиране посред стръмните улички на квартала загърната сама около себе си, докато се молех да не ме срещне отново някой в тъмното. Жертви и реверанси. 
Крача в снега и през главата ми прехвърчат забравени отдавна картини. Моето съзнание е визуално насочено, макар отлично да умея мимикрията и да се преструвам на това, което не съм. Трябват ми стимули, за да продължавам да проявявам интерес. Хората ми омръзват и стават просто част от фона наоколо. Уморяват ме многоточията и празните реплики, които се разменят безлично. От друга страна си струва да положиш усилие, за да намериш някой "нов" в старата черупка и да го разплетеш на слоеве и нишки, нали? Екзистенциалности. Въпроси. Побутване по склона, за да усетиш доколко си приличате и дали изобщо си струва. Всичко опира до споделеност в този живот. Когато не е физическа, душевната възтържествува. Или поне така ни се иска да си мислим. 
Друго си е да може едно същество да те доведе до ръба, да те бутне в пропастта на тоталното забвение и удоволствие с едно прокарване на език по устни. А после да те върне, за да разстели  вътрешностите си пред теб, да ти повери себе си и да ти е интересно да го разглеждаш с часове. Ала магически реализъм със забавено тиктакане на стенния часовник в хармония с бавно потрепващи мигли и премълчани преглъщания. 

А аз искам пълнокръвност. Не мечтая за нея, изисквам я. Като това да те изпратят на спирката с целувка по бузата и да проверят стигнал ли си у дома. Като една целувка на рождения ти ден. Като цвете без повод. Като гушкане на дивана, докато вали. Като масаж, който те залепя за леглото след скапващите те работни срещи. Като това да не ти заспиват всяка нощ посред разговора, защото просто не ги интересува достатъчно какво имаш да кажеш, за да смотолевят после ”Да. Ти май спомена.” Цялостно изпълване от край до край, на нано и микро нивата на душевността ми, която е незавършен лабиринт от случки и усещания. Залепващо нежно за порите на кожата ми от вътре, но без пеперудите в стомаха ми, които хапят до кръв преди да се избият една друга стръвнишки. 

Седем шест. Оранжев, мръсен и грозен символ на обичта и бездните между нас.

2 коментара:

  1. "Колко такива пътувания до другия край на града правех и аз в миналото с надеждата да зарадвам човек, който не умее да е щастлив." - брилянтно!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря :")
    Е, понякога истините блестят, докато друг път се въргалят неугледни в мръсотията. Колко такива хора има и колко са пътували като мен, това е най-смешното в ситуацията.

    ОтговорИзтриване