вторник, януари 31, 2012

Да...


...благодаря на онези, които бяха до мен, както и на онези, които не бяха. На тези, които избягаха от работа, за да видят кулминацията на шест годишен труд в лицето на моето дипломиране без да съм им казвала датата. На тези, които не дойдоха, защото се успаха, забравиха и ги нямаше, но после се обадиха посред нощ крещейки от радост, защото са разбрали. Както и на онези, които не казаха нищо. Благодаря на всички, които вярваха в мен малко или много и нито веднъж не поставиха възможностите ми под съмнение, на преподавателите ми, които дойдоха да ме видят след толкова години, на момчетата от печатницата за свършената работа и мъжката ръка в пренасянето на огромните табла. Мерси, момчета!

... благодаря на душата си, на крилатата и нейната принцеса и на онази малка тумба хора в залата, които чрез аплодисментите си ме накараха да съм най-самодоволното същество на земята за следващите часове.
...благодаря Ин и Ян за часовете подкрепа, когато не ми се занимаваше повече с трупове и ковчези и просто исках някой да ми разкаже деня си.
...благодаря за домашното посрещане, за тортата и за букета с лалетата, който ме чакаше в стаята ми. Благодаря, мило ми семейство!
...и благодаря на един специален човек, който се погрижи да си прекарам добре вечерта, за масажа на уморените ми рамене и смеха през сълзи над чаша вино.

Благодаря за свободата си и личния триумф, а и за многото нови възможности, които смятам да пропилея тази година, защото може да си нямам утре, а днес отминава безусловно.

...още веднъж благодаря за всичко.

вторник, януари 10, 2012

Разводнености и почерци


Говорим си с красиви думи. Отнасям се по текста, който пиша, за да сътворя още една частичка от магичния си свят. Чета по няколко книги наведнъж, мисля в множества и разнопосочност. Не ми пречи. Изследвам за себе си всички варианти и възможности, за да създам пълната картинка в главата си, където мога да я разглеждам как е спряла на спокойствие. Все едно се намирам в музей на абстрактното изкуство, където творбите са а ла Малевич.
Прекрасната ми червенокоска е загубила музите си, а сега не смее да си ги поиска обратно. Защото написаното на белия лист е прекрасно, но процесите зад него са болезнени. Най-нежни слова се раждат в агонията, защото са мехлем за душата ни.

петък, януари 06, 2012

Портокалово-архитектурно


Ще запаля свещ с мирис на портокалови цветчета тази вечер, защото обичам да гледам как трепти пламъка. В движение, топъл, истински. Разтоварва ме и ме кара да се замислям без да бръчкам вежди. Напомня ми за редиците от винаги зелени корони с оранжеви плодови топки и непрестатен дъжд от нежни съцветия. Независимо то това, че всички лампи ще светят наоколо, може да се пренесем за кратко в сумрака на онази далечна стая преди толкова време и да си полежим върху голямото легло. Иска споделеност.
Мога да разкажа за плановете ми, фасадите и разрезите, които определят моя живот и да ти позволя да ги направиш малко по-цветни. Евентуално. Един тон по-зелени. С портокалови дървета. За да усетиш какво е пространството и как то се заражда от белия лист изпод молива ми. Линия след линия, която гради среда и формира личности, създава впечатления и съкрушава характери.
Разбира се, това е нещо така чуждо и далечно за теб, че не съм и очаквала да проявиш интерес. Архитектурата е почти като вивисекция. Сградите са мъртви, но пространството, което режеш и оформяш е живо. Диша, расте, смалява се, остарява.

Замълчавам, за да помисля върху детайл, който е непотребен извън моето съзнание. Мога да създам къщата на мечтите си и да я бутна колкото пъти е нужно, докато не зазвучи в хармония с мен и да си създам дом. Гледам в пламъка, който се клатушка и осъждам наум стилово ужасяващо грозния полилей, който днес висеше заплашително над главата ми, докато чаках ред за документи. Отново наум се съгласявам сама със себе си, че всеки има право на мнение и то грешно такова, но това означава ли, че трябва да го приемаме безропотно? Едва ли. Захапвам парче плод и то ме опръсква със сока си, оставям го да се стича по брадичката ми. Просто така. Чувам я как се смее до мен и ми става весело, защото винаги съм можела да бъда просто Аз до нея. Без преструвки, без високопарности, без сдържаност.

Говорим си, че възприемането на средата за нас е различно, защото не е необходимо да сме били някъде, за да можем да си създадем точна представа за мястото. Малко като в Inception, където представата и реалността се контролираха от съзнанието на едно крехко момиче-архитект от Сорбоната. Можеш да я сгънеш, насложиш, прекопираш и нарисуваш със затворени очи, но останалите ще трябва да я обитават. Моят преподавател повтаряше, че си способен да създадеш цяло поколение луди с правилната обстановка.  Затвори ги в неприветливи помещения  с определени пропорции и си отгледай психопати. Понякога се чудя дали няма съблазнили се от идеята колеги впредвид шизофреничната вълна, която се е надигнала из моите познати.
Споменавам портокаловите градини в арабските замъци, които обикаляхме толкова години назад, защото ароматът на свеща събужда спомени. Нарича ме портокалово момиче, защото още тогава не съм се сдържала и съм си откъснала един от стройната редица. Оранжево кълбо щастие. Един портокал на стойност петстотин евро във вид на глоба. 

-Носеше го като най-голямото съкровище на света.- смее се тя.
-Той струваше цяло съкровище.- контрирам аз на шега.
-Тогава не ти пукаше особенно много. Сега би ли го повторила, да си откъснеш един?
-И питаш! Без да се замислям. Може би два даже. И без това глобата е една и съща. Единият ще ти го дам на теб после. Да си имаш.
-Непоправима си. Непоправима.

Седем шест


Държим си ръцете на спирката, докато чакаме да дойде автобуса. Обича да я изпращат, а за мен тези няколко мига в повече с нея и допира и са всичко, което ме крепи цяла и реална. Колко е по-лесно, когато държат сърцето ти добре скрито и на топло, когато виждаш истинската загриженост в лешниковите очи срещу твоите. 

Пристига със скърцане. Седем шест. Колко такива пътувания до другия край на града правех и аз в миналото с надеждата да зарадвам човек, който не умее да е щастлив. Часове и часове загубено невъзвратимо време по спирките, в студа, в жегата, в дъжда. Прибиране посред стръмните улички на квартала загърната сама около себе си, докато се молех да не ме срещне отново някой в тъмното. Жертви и реверанси. 
Крача в снега и през главата ми прехвърчат забравени отдавна картини. Моето съзнание е визуално насочено, макар отлично да умея мимикрията и да се преструвам на това, което не съм. Трябват ми стимули, за да продължавам да проявявам интерес. Хората ми омръзват и стават просто част от фона наоколо. Уморяват ме многоточията и празните реплики, които се разменят безлично. От друга страна си струва да положиш усилие, за да намериш някой "нов" в старата черупка и да го разплетеш на слоеве и нишки, нали? Екзистенциалности. Въпроси. Побутване по склона, за да усетиш доколко си приличате и дали изобщо си струва. Всичко опира до споделеност в този живот. Когато не е физическа, душевната възтържествува. Или поне така ни се иска да си мислим. 
Друго си е да може едно същество да те доведе до ръба, да те бутне в пропастта на тоталното забвение и удоволствие с едно прокарване на език по устни. А после да те върне, за да разстели  вътрешностите си пред теб, да ти повери себе си и да ти е интересно да го разглеждаш с часове. Ала магически реализъм със забавено тиктакане на стенния часовник в хармония с бавно потрепващи мигли и премълчани преглъщания. 

А аз искам пълнокръвност. Не мечтая за нея, изисквам я. Като това да те изпратят на спирката с целувка по бузата и да проверят стигнал ли си у дома. Като една целувка на рождения ти ден. Като цвете без повод. Като гушкане на дивана, докато вали. Като масаж, който те залепя за леглото след скапващите те работни срещи. Като това да не ти заспиват всяка нощ посред разговора, защото просто не ги интересува достатъчно какво имаш да кажеш, за да смотолевят после ”Да. Ти май спомена.” Цялостно изпълване от край до край, на нано и микро нивата на душевността ми, която е незавършен лабиринт от случки и усещания. Залепващо нежно за порите на кожата ми от вътре, но без пеперудите в стомаха ми, които хапят до кръв преди да се избият една друга стръвнишки. 

Седем шест. Оранжев, мръсен и грозен символ на обичта и бездните между нас.

четвъртък, януари 05, 2012

Червено ли?


Дай да се опишем в думи, звук, картини, лепкавост и сладко от къпини. Прокарай наум ръце по гърба и и открадни от него нежността на кожата и, за да помилваш после празните чаршафи до себе си и да се сетиш за кой ли път за нея и междубедрието и. Няма да я има повече, нито него. Мъртвите не се връщат.
Увий се в скъсаното си одеало, за да завреш глава под възглавницата, право в матрака си напомнящ за хилядите женски тела минали през него. Не ти е до тях, нито до аромата им, нито до гънките им, нито до влагата им, нито до пълнежите, нито до оголените кокалчета на тазовете им, които се опират в теб нощем и не ти дават да спиш. Най-малкото ти е до себе си, до празнината, до забравата, до загубата и до безметежните часове чакане. Кога отново ще си по-млад? Невъзможно е, знаем.
Ще станеш, за да смениш чаршафите, да се захвършиш на стола с чаша в ръка и поредната цигара. Пламъчето ще проблесне в тъмнината, за да освети призраците населили стаята. Не можеш да ги изгониш, а те не могат да се приютят в пустинята на душата ти, но ще замлъкнат за кратко. Не помниш и това ти служи за крепост, иззад чиито стени замеряш останалите с кал и мерзост.
Докато други майстори на любовната лирика са стреляли с истински куршуми по обичните си, за да осмислят ревността си. Ала на теб са ти непознати тези чувства предполагам.

Аналогично на нея след време, момиче с кърваво червено на цвят бельо ще се разсъблича бавно, за да покаже прелестите си. Дантелите не прикриват много, но извайват желания и в това им е силата. И тя ще умее да разпознава звуците на тангото в диханията и да танцува опряна буза в буза с теб, докато не се свърши в ръцете ти притисната в ъгъла. Както и ти в нейните колкото и да не ти се иска. Защото краят идва и за двамата.
За да разбереш, че не е същото.

Всичко избледнява за теб в момента, в който го притежаваш. Цветовете ще се размият и разводнят в медено-кафявия нюанс на уискито. На сутринта ще имаш само усещанията и един червен сутиен оставен небрежно на стола ти.

Сувенир.

вторник, януари 03, 2012

Кристалната


Гледам я и си мисля. Препсувам наум, защото пред нея никога не губя контрол. Прегръщаме се на тръгване и се обичаме по начин необясним за останалите. Аз съм нейния пристан, а тя е моят кораб обикалящ световните и вселенски океани.
Говорим си за секс, за храна и за кучетата ни, докато разискваме политика под кестеновите дървета на езерото с лилиите в Борисова. Смеем се на глас, а после прикриваме устите си леко небрежно, когато минувачите се зазяпат в оплетените ни тела.
Красива е. Текст със зелени очи и устни с перфектно ръбче. Обичам и всичко. От пръстите на ръцете до високо обръснатия и врат. Шеметна. Дантелена. Мога да и хвана намеците, твърдеците, дирекностите и премълчаванията. Мога да я слушам, докато пее, когато ни готви и прави поредната чаша чай, както и да я разбирам изцяло и усещам истинска дори да не сме се виждали с години.

Кристалната е танц, динамика, нощно къпане в Атлантика, тичане голи по плажа, снимки и хвърчила, сови и хъскита, фадо и крайните квартали на града. Тя е представителна дори по пижама сутрин с разрошена коса измъкнала се от леглото току-що, когато прави кафе. Има навика да прехапва устна, когато се замисли. Повдига учудено вежди и се възмущава на перфектен английски с британски акцент. Цитираме си Purple и сънуваме рок. Ядем шоколад от онзи най-горчивия, който залепва за небцето и го вкусваш с часове. Тя е любов от пръв поглед, едно кимане и красиво изписаните ми стихове, гол гръб с перфектна извивка, дантелено бельо и муранско стъкло. Обича Лем и Айзимов. С нея мечтаем вселени и пресъздаваме космически пътувания лежейки на дивана в хола.

Животът ни е записан на страниците в кожени тефтери с писалките ни измежду мастилени петна предизвикани от смяната на нялягането в самолетите. Тичаме между терминалите, четем английски вестници и обичаме съобщенията по мегафоните. Аз ненавиждам Шарл дьо Гол, но пък обожавам Франкфурт. Тя, сигурна съм, познава Лондонските Лутън, Гетуик и Хийтроу наизуст. Двете сме въздушни течения в симбиоза. Дъжд и летни бури. Дъга и тичане под пръските на фонтаните на НДК. Тя е космополитна, каре и Лондон. Аз бяла дантела, трапчинки и навсякъде.

Минало-бешало-несбъднато


Чета Маркес. В оригинал. Другак ми звучи постно.
Обичам му двусмислията, интонацията, усещането. Непревземаем.
Пипам книгата и усещам парфюма по страниците да се разстила между възглавничките на пръстите ми. Кожена подвързия със златен кант, която мога да погаля на отваряне и на затваряне, триста мига душевно удоволствие.

Планирам пътуване по стъпките на главния му герой, но с крайна дестинация Бразилия. Той ще завърши в ковчег. Предвидимо за един генерал без армия. Но в края на краищата всички умираме, но не всеки е Симон Боливар.
Харесвам му жените. Липсата на ласкавост в тях е затрогваща. Прекрасни, плътни, ароматни жени. Стоят будни, мокри и в калта, за да издиша онзи в ръцете им последния си дъх.  Не плачат, перат белите си ризи и яздат най-отпред в редиците. Вземи този топъл женски образ.

Описание на неговия боен кон в продължение на две страници. Съществуват ли толкова синоними на сребърно на друг език? Едва ли. Проза, която звучи и се лее, като поезия. Напомня ми за гимназията и безкрайните тетрадки-речници дебели като тухли, за рисунките ми в празните графи, за състезанията и скандалите в почивките, за словото, което залепва за теб и те омагьосва за  цял живот. Казват, че разбираш колко добре владееш един език, когато можеш да напсуваш някого на него, така както би го сторил на родния си. Цветно, рязко, без замисляне.

Минало-бешало-несбъднато. Съществува, в Маркес.