вторник, ноември 20, 2012

За телешкото с канелен сос и сини сливи


Ноември е.

Това го сервират в Алафрангите. Заедно със задушено заешко и крехки морковчета, салата с овче сирене и маслинена паста и домашно изпечена провансалска питка.

Споменавам, че градината е само за лятна сватба. Сега е есен. Смеят ми се, а ти ми държиш ръката под масата.

Вътре в ресторанта, под чардака е топло. Както е топло в душата ми.
Есента е особенно красива, когато си влюбен.

сряда, октомври 03, 2012

All cats are Grey at night


Tи си моето изключение от правилото, особенно когато съм в ръцете ти. По-голям от живота, но по-невинен от мен във всяко едно отношение. Неомърсен. Чисто бяла страница, която мога да запълвам с нежност.

Искам да те заобичам безвъзвратно и да виждам отражението си в очите ти всеки път, когато ме погледнеш. Искам да те чувам как произнасяш името ми без да се усетиш, докато пресъздавам вселени, знаеш как. Искам да се науча да чета реакциите ти, да предугаждам това как се стягат мускулите ти от напрежение и да мога да засиля усещанията ти. А после ми дай да те гледам как спиш до мен уморен, но доволен. Защото се усмихваш на сън и макар, че ти е трудно да заспиш до мен, ме търсиш. Оплиташ пръсти в моите и ме затискаш. 

Събуждам се сутрин и косата ми мирише на теб и ръцете ти. Завирам се в шията ти и те попивам с устни. Жадна съм. За теб, от теб.

Желанието ми да те погълна изцяло в себе си и да те задържа там е неизпълнимо. Остава ми само да те галя и да се наслаждавам на топлината ти, да се заровя в прегръдките ти и да ти позволя да надникнеш в същността ми. Искам да разбереш, че "кажи нещо"- то се чете в погледа ми, когато лежа под теб и го има между дланите ни, когато ходим хванати за ръка по улиците. Че няма да отида никъде и че няма да избягам, заради интензитета на характера ти. Понеже имам толкова скрити рани, колкото и ти. Макар с различен произход. Миналото си е минало и заминало. Искам да ти споделя настоящето си.

Осъзнавам, че съм цяла и летя за пръв път от десетиление. Харесвам ти егото, смехът и рижата брада. Обичам ни отраженията в огледалата, витрините и локвите. Аз с мекотата на извивките ми и ти с релефа на силуета ти. И макар, че на моменти си прекалено импулсивен, с удоволствие се гмуркам в теб, защото е толкова естествено. Между двама ни. 

На скритите въпроси в погледа ти, бих отвърнала, че съжелявам само за това, че душата ми е все още опустошена (нахрани ме със себе си и емоцията си, защото и аз като теб, имам нужда да бъда обичана) и липсва част от детската ми наивност. Щеше да е толкова по-лесно да се доверя на щастието ни, но сега предпочитам да се уповавам на спокойствието и методичността, с които оглеждаш тялото ми. Както на теб ти се налага да вярваш на думите ми, макар да трябва да преглътнеш котешката си недоверчивост. 

А после ще те оставя да ме галиш с перо и да нацелуваш настръхналата ми кожа както не съм позволявала никому.

петък, септември 28, 2012

Yours




Отварям очи и се вглеждам.
Ти не знаеш цвета на своите.
Аз бих ги наизустила и гравирала завинаги върху сърцето си.
Най-топлите очи, които някога са ме гледали.

Твоите.

снимка: аз

събота, септември 22, 2012

Asche zu asche


Планината в теб ме увлича в гоненица на характерите ни. Ти си див, аз неопитомена. Хайде, да не се променяме, защото този път сме го вървели много пъти. Не работи, нека кривнем по страничните пътеки и да видим какво се крие в тъмното. Току-виж открием себе си. 

Напрежението ми е трупано с години. Не очаквам да си кротък. Не изисквай от мен спокойствие, но ми дай време да разбера премълчаното в думите ти. Защото после ще поискам същото от теб, когато обхванеш лицето ми в ръце, за да се загледаш в очите ми.

„… ти си сложен модел.” Имаш най-сериозното изражение на света, но ъгълчетата на очите ти се смеят. Доволен си. Арогантно животно. 

„А нима ти не си?” мисля си наум и колко истина има в това.

Нямам намерение да чакам. Въздържанието ми е време да свърши. Искам до прокарам пръсти по оста на симетрия на прекрасното ти тяло. Там където гръдната ти кост преминава в мекотата на корема ти, да усетя мускулите под кожата ти и после да нарисувам щастие с езика си. Размачкай раменете ми и разнеси умората ми. Нека бъда пластелинена за няколко минути, отпусната и себе си. Отнасям се по мелодията ти, за да се разпрашим на съзидателни частици. 

Аз ще стана дъжд, а ти земя. 
Ще ме приемеш ли отново в лоното си като метафора на самото сътворение?

неделя, септември 09, 2012

Cosmic




В петък ме нарекоха променена.

А вчера ти затвори очи и загуби пътя на обратно към нас. Не. Не ни е тъжно, просто ни се иска да си намерила по-щастливо себе си. На това се надяваме всички, които те обичаме, и вътрешно се радвам, че не страда още дълго.

Остават тридесет дни и оздравителната ми терапия започва.

Ноември е на един хвърлей. 

Ела в моя космос.

Снимка: аз. 

петък, август 24, 2012

And the sun is going blue...



Времето лети. Реших да го уловя в сезони и цветове по кожата си. Завинаги.

Ще го закотвя със зъбни колела и ще го разпадна на съставности. На някои от нас им остават месеци. 

Искаш ли да ме разгледаш? Утре може да ни няма. Или поне за себе си знам, че не съм даденост.

снимка: аз

петък, август 03, 2012

Прашните улици на Прага



Прага е прекрасна. Прашна, павирана и пълна с метаморфозите на Кафка. 
Прага я заобичваш от нищото. Заедно с кулите, часовниците и ожулените пръсти. После я разлюбваш с намръщените чехи пак по Кафка, тълпите туристи и горчивата вода. 

Трамваите в нея не спират на пешеходни пътеки. Пише си го отзад на билетчето. 

Тя има кулинарни изненади скрити в малките улички, танцуващи къщи покрай Вълтава и уличен джаз сред готическия финес на Карлов мост.

Прага е неизменна, сива и безплътна. Великолепен пример какво бе могла да бъде София в една паралелна вселена. 

В Прага може да се влюбиш в унгарец, бай дъ вей, ако не сте чували, да намериш колега-архитект, да си купиш гранат, да обясниш на австралиец защо трябва да отскочи до родината ти, да преброиш патиците по реката, да ти покажат трабант като невероятна реликва на едно отминало време.

В нея времето тече по четири различни начина, всички отмерени от един единствен циферблат. 

Остаряваме еднакво, само че там е някак по-красиво.

photo: by ~Thaess

вторник, юли 10, 2012

Раз/споделено


Научих новини от приятел, които ме разочароваха. Ей-така в 2 часа сутринта. 

Някои хора не се срамуват да ме събудят. Хвала ви. 
...но не ме изненадаха.

Казаха ми, че съм прекрасна и невероятна и, че искат да се омъжат за мен. Този път ми дадоха конкретен срок да си помисля искам ли или не. Отново ще се наложи да кажа не. Като реакция си купих малък метален заек за поставяне на брачни халки. 
...тук вече сама се изненадах.

Но аз така или иначе не спя. Както винаги, защото той свършва работа в един сутринта, GTM, а аз го чакам, за да съм последното нещо, което ще чуе и види преди да заспи.
...колко прозаично. Ставам скучна. Или досадна. Или и двете.

Споделям за шоуто на Аксел и хилядите червени конфети. Аз съм ноемврийски дъжд, това е. Беше хубаво да съм в тълпата със съвършенно непознати, които ми се радват и се грижат за мен без да има причина за това. Единият ми духа в ухото. Нов вид свалка. Метафора братя, както се оказва 2 минути по-късно. "Аз ти духам на теб, ти на мен." мисля си и повдигам рамене. 
Той е два и пет, а аз съм на пръсти. Няма страшно в леглото всички сме еднакво високи.
...енд ю уилл беееее олрайт, май бейбе...бейбе...бейбе...

Едва ли.

Лятното ни място е в Мармалад. Сандалите ми са с десет сантиметра ток, защото съм една безсрамница. Косата ми е малко по-червена от обикновенно с чудесната помощ на химията. Щастието ми е в разбити ягоди с лед, лимонов сок, кафява захар, ром в чаша на столче. 
...тренирах се. Мога да изпия около шест без да се замисля дори. А може би е развиване на резистенция?

Имам обици с крила на пеперуди. Време е да погледна селекцията му на филми с червени плакати и да прегледам мемоарите на маркиз дьо Сад. Слава на бога, не ме карат да гледам лигави романтични комедии.
...поздравявам с Knockin' on Heaven's Door. Не е подходящо за всеки.

А да. Забравих.

Щом ти е горещо, съблечи ме.

петък, юли 06, 2012

Късо, кратко, неизбежно


Днес няма да е красиво. В хороскопа ми пише, че всичко е тип-топ, всяко зло за добро и тем подобни глупости. Отдавна спрях да вярвам в звездите. Те не сбъдват желания. 

Стоя вчера с теб в нашата трапезария и зяпам разсеяно в стената. 

Зелено. Балийско, тон 3. 

Положението си е ебало майката. Не само собствената си, но и нашите покрай нея. Разюздало се е като за последно, искри с необикновенна ярост и ни лашка насам-натам в прегръдката си. Преди няколко, може би две, години по това време утешавах друг, поради същата причина, а сега ми се иска просто да се бях изхилила презрително.
Положението така прави в момента. Напива ни, манипулира ни, хваща ни за косите и след това ни изнасилва. Тотално. 
Положението пуши скъпи цигари и пие добър бърбън, макар да не може да направи разликата, след което садистично се усмихва от единия ъгъл.

Иде ми да викам, но всъщност няма за какво. Погребах кучето си. Искам да прережа мазното му гърло и да гледам как кръвта му попива в мръсните чаршафи. Тотален нечистоплътен перверзник.

Студена диня със сирене и аз по лилав потник на точки. Каква романтика. Лилавото този месец ми е символ на красиви извивки, приятелска кръв и сълзи. 

Чувам ви думичките: експериментално лечение, четвърта фаза, липса на лекарство, химиотерапия, доброволческа програма. Мисля. Смятам да се напия и да забравя. Лековете ми са ясни. Ягодово дайкири и Малинов Джак. 

Един господин никой ме подсети, че всички умираме и на него никога не му е пукало за това. Ти щастливо егоистично копеле, ти, който просто никога не си губил никого. Пожелавам ти да останеш последен. 

Ние в Culture Beat, Mojito, Magaritas и текили. Червени токчета, медни кичури и морска рокля на рае, която едвам стига до чатала ми. В резултат: два спрели мерцедеса, които искат да ме "хвърлят до някъде", нахален тип с колело в Макдоналдс, група малоумни холандци с увиснали ченета. Казват ми, че съм на 17. Почти изживявам втора младост, а се усещам като на достолепни 95.
Fuck you all. 

Предпочитам кривата му усмивка и татуираните кокалчета. 

петък, май 25, 2012

Timed out

by ~goRillA-iNK

Изчезнал си ми от фийд-а на живота. Не знам какво се случва с теб, ама не ми и пука. Снощи сънувах как се грижеше за мен, когато ме оперираха за пръв път. Присетих се за това, че обожаваш сок от ананас и че имаш навика да се оглеждаш гол в огромното огледало в спалнята ни. Беше сладко-горчив спомен, който дори не предизвика усмивка. 

Време е за пролетно почистване. 

Пренаписвам списъците с местата, които посещавам в мрежата, защото много хора се измениха до неузнаваемост. Съжалявам, че не мога да преживея трагедиите ви. Нито любовните ви възторжени викове. 

Мъжът до мен се шегува, че всичките останали, които ме искат, трябва да ги карам да тичат по 15 километра редом с мен. За да разбера дали ще сме наравно или цял живот ще ги чакам. Освен това добавя, че са лигльовци, а аз съм „твърде яко бейби, че да ги чакам”. 

Знам, че го казва, защото е единственият, който аз не гоня. 

1+1 може да прави наистина 11 както казва Над. 

1-1 не е нула, а е всичко, което имаш. Отвръщам аз.

четвъртък, май 24, 2012

Here comes the rain again

Falling on my head like a memory 
Falling on my head like a new emotion… 


Днес само роси от време на време, небето е рошаво и почти синьо. Размотавам се изпод дъжда и чакам да се появи дъга. Все някъде има една, която чака да бъде разкрита, за да намеря в края ѝ съкровище. Купих си нова бяла рокля. Разсейвам се от отражението си в локвите преди да го размътя със стъпките си и посрещам първите тазгодишни лунички по бузите си. Тананикам си. Гласът ми изпълва пространството в гората и се връща обратно при мен. 

Преди няколко дни някакви туристи ме помолиха за разрешение за една снимка. На въпроса защо, казаха че съм толкова усмихната и ярка в дъжда с кожената си жълта чанта и карираният ми чадър. Дадох им го. После си говорихме за паветата и новата пешеходна алея покрай Университета. Оказва се, че само минават оттук на път към Истанбул. Питам ги дали ще се върнат. Може би, някой друг път. Разделяме се. Прави впечатление, че хората по света умеят да са щастливи, а ние сме изтъкани от негативност. Както казва тя, обичам града си, но с всяко завръщане в него все по-трудно понасям хората. 

Крача към работа. Мисля в мелодии, а ягодите, които ям, имат вкус на синева. Днес съм по-свободна от всякога. Утре може да почака. А само след няколко дни ще разбера ще го бъде ли или няма. Няколко капки кръв и една гладна сутрин ме делят от информираността. Май е месец на странните съвпадения. От онези, заради които се пишат детски романи, събиращи в себе си много усмивки и сълзи. 

В този ред на мисли: Честит празник на всички все още пишещи на кирилица, приятели и Наде, честит рожден ден!
Ди, за теб знам, че ни гледаш изотгоре (или някъде там, където си в момента) и ни се смееш на глупостите, но все пак да си кажа, че три години по-късно ни липсваш все така силно. 
Георги, за теб важи същото, диване такова! Дано си щастлив, където и да си, и завинаги ще има място за теб в нашите лудории, защото те "носим" със себе си.

Обичам ви, сладури, независимо от ограниченията на материалния ни свят.

неделя, май 13, 2012

Перото


Перото закачено на врата ми се люлее при всяко движение и напомня за вятър и безкрайни полети в нощта. Амулет за щастие и благоденствие. Докосвам пръстите си по ръба му и го приглаждам. Познато успокоително движение, което се е превърнало почти в навик. Усмихвам се сама на себе си. Планираме си разходки в планината боси, а аз ще бъда по дантелено бельо. Да. В тези почти-летни студове. Защото мога да съм самодивата ти, нали така?

От всичкия дъжд, който небето изплака над нас тези дни, в пролуките измежду облаците звездите греят ярки. Протягам ръце и улавям една за теб в шепите си и ти я подхвърлям в нощта, а ти отвръщаш на играта ми сваляйки луната., за да я закичиш в косите ми. Всеки символ е внимателно подбран и бих могла да го описвам с часове, заради магията, която носи в себе си. Така както плетениците изрисувани на бедрата ми се сливат с извивките на тялото ми. Органично неделимо цяло. Преходно, но и също толкова вечно. Неизтриваемо.

Викам и чакам ехото да ми отвърне, а ти ме топлиш с дихание по врата ми. Събираш длани пред устата си на фуния и караш целия склон да потрепери от „обичам те“. Обичаш ме. Мен. Ехото ще ти отговори от мое име. Знаеш, че тези думички аз лично няма да ги произнеса, но на теб не ти и трябват празни обещания извикани по вятъра. Питам се сама себе си защо тогава ти ги викаш? Не искам да знам. Хората са нелогични и това им е хубавото. Понякога. Споменаваш, че ти липсват косите ми и че е крайно време да ги пусна отново дълги. Кестенови водопади плът. Освен това, там където отивам, това се счита за особенно привлекателна черта. Смугли красавици с канелена кожа и дълги тъмни коси.

„На север е студено.“ промърморваш. „На теб не ти отива студенината. Ти си цветна. “

„Но има бели нощи и Северни сияния... много, много сняг и еленчета...“ контрирам.

„Ще бъдеш велиолепна Снежанка с тези розови бузи и червени устни.“ Кимнах в знак на съгласие и завъртях перото в ръцете си, а ти прошепна до ухото ми: „Ще те подхвана в люлка и ще те прегръщам там, докато не ми отмалеят пръстите на ръцете. Ще ни разделя един океан безвремие, като застинали статуи в прегръдка-танц. Моята глава на твоето рамо, ароматът ти полепнал по небцето ми. Искаш ли?“

Кимам. Така е по-лесно и се замислям защо да развалям драгоценно щастие, което получавам даром, само заради собствените си съмнения. А ти си поет, когато поискаш. Чудя се аз ще бъда ли твоята Бронхилде, за да въздигна жертвените клади до небето?
 

събота, май 05, 2012

Up


Любовната ни история премина за 6 минути и 38 секунди. А цели четири минути бяха споделени. Аз ям кисели краставички, ти се шегуваш, че нещо на твърде много кисело налитам в последно време.
Шляпаме боси по плочките из апартамента и се радваме на захладняването тези дни, което ни позволява да се насладим на зеленината на задния ни двор на спокойствие. Далеч от всички шумове  на големия град.

Слагам си светло зелената лятна рокля, която е прилежно прибрана в талията. Онази същата, която носех на първата ни среща. А ти ще ме водиш на разходка при лилиите, после ще пием сайдер на клоните на розовото ни дърво.
Ще хапваме кексчета с маслена глазура, докато лежим на тревата и аз правя жалки опити да те гъделичкам. На тръгване ще избързаш на някъде и ще изчезнеш от погледа ми, за да се върнеш десетина минути по-късно с характерната ти леко крива усмивка.

Ръцете ти крият изненадата ми зад гърба ти. Получавам голям букет с пролетни цветя ей-така без причина и измежду тях има лилави лалета. Не ме интересува, че розите са символ на страст, аз предпочитам момичешката непринуденост на преди малко откъснати цветя. Взимаш едно от тях и галиш профила на лицето ми с пеперудени ласки.

Смея ти се, защото ме изпълваш с щастие каквото никой друг не ми е предизвиквал...

Смея ти се, защото моят смях извиква твоя.

Смея ти се. Просто така.

понеделник, април 30, 2012

Strings theory, right?


От месеци сънувам едни петнадесет секунди в паралелна вселена. Вселена, в която останах с теб и децата ти Максимилиан и Марк. Деца, които ме наричат „мамо” на чужд език и идват да се гушнат в краката ми след като са тичали след кучето. Вселена, в която татуираните кокалчета на лявата ти ръка се свиват гневно, докато придържат русо, къдраво съкровище. 

Осъзнавам го като компенсация за загубите си по това време миналата година. Някои неща не могат да се завърнат дори и да изпишеш хиляди листове с молби в тайни дневници. Пиша и плача, а после избухвам в безпричинен смях. Болката все още я има и както каза онази прекрасната, ще стои там, докато не я запълниш отново с живот.
Тогава, в края на онзи май месец, двамата се разхождахме из Валенсия и се смеехме по улиците. Тогава аз ти споделях болката си, а ти просто ме галеше докато заспя в ръцете ти. Правеше това, което можеше, за да ме спасиш. Не ми даваше да се спра на едно място и да залинея в мъката си. Заспивах от умора в синя копринена рокля в ръцете ти на плажа и ти ме носеше на ръце до вкъщи. Тогава беше почти като да си открадна времето от преди години, когато те целунах по бузата, а ти избяга ужасен от мен. Няколко месеца по-късно ме направи на пух и прах и разбрах, че ужасът е бил страх от самия теб. Страх, който ме караше да те обичам. 

Ти никога не ми обеща нищо, но и не ми взе нищо. За сметка на това унищожи човека, който исках. С теб и русите къдрави дяволи се разминахме няколкократно, за да си кажем финално сбогом и да се сблъскаме отново на едно летище, където ме въртя в кръг от радост и накара колената ми да омекнат в един по-тъмен ъгъл. 

Ти, за разлика от останалите, значеше нещо: февруарски нощи, юлски следобеди, изпъстрени с развятата ми коса и гърления ти смях. 

Отварям си очите. Отново онези петнадесет секунди промъкване в чужд свят, който въпреки всичко е повече мой, отколкото този тук. Тръскам глава и прогонвам малките детайли от мислите си. Винаги една и съща сцена. Едни и същи петнадесет секунди. Чудя се дали някъде някое мое аз не ги преживява наистина? Исках да ти кажа още нещо, но черното ѝ дантелено бельо ме разсея. Тази жена има едни от най- яките крака на земята обвити с млечно бяла кожа, която искаш да оближеш. Ти би го направил, въпреки че обичаш брюнетки. 

Тя се смее на синхронизацията ни. Разбира се, винаги е знаела всичко. Подозирам, че те познава добре почти колкото и аз. Хваща ръката ми и ме повежда навън за нощна разходка под звездите. 

Останалото няма значение.

неделя, април 15, 2012

На двадесет и шест


Позволявам си сладкото коварство да те оставя вързана и паля цигара, докато се вглеждам в очите ти. Поставям я на устните ти и всмукваш жадно. Издишаш доволна, а в погледът ти се отразява огънчето на цигарата. 

А на мен ми се иска да благодаря в умората си за липсващите слънца.

Стоя пред теб полуразголена там на масата и няма нищо по-естествено в този момент. Всичките ми съмнения са си отишли. Толкова е лесно да се предадеш в хватката на удоволствието, което знам, че само ти може да ми доставиш. В играта за двама няма половинчатости, нали така? 

Необходимостите ни са заситени, поне за кратко и сега ще мога да бъда себе си. Нека разговаряме и да си кажем истини. Усмихваш ми се от разстояние в тъмното. Не е необходимо да те виждам, за да усетя задоволството в зелените ти очи. Това ти е целта и отново уцели право в центъра и. Когато съм така сладко-изтощена, въпросите се изплъзват без да искам. Паля си цигара, за да потвърдя клишето и да ги задържа точно на върха на езика си. Предпочитам да те слушам. Отива ми да пуша, често ми го казват дори непознати. Нещо свързано ще да е с яркото червено, което краси устните ми и опушения черен грим, които сега са се размазали артистично по лицето ми. Вината е твоя, устните ти са го разнесли по бузите и врата ми. 

Пращам ти въздушна целувка в отговор. 

А ти продължаваш да се усмихваш в полусянка. Моят хищник и ах, как обичаш да ме дебнеш, за това няма да нарушавам удоволствието ти като запаля и лампите. Нека светлината обрисува само моето тяло, за да е на показ за теб. Мога ли да бъда твоята муза? Цигарата докосва устните ми. Познаваш пръстите на ръцете ми до съвършенство. Дълги и тънки, халката на Булгари, която е перманентно на дясната и проблясва заедно с цигарата ми. Пръсти, които знаят как да пипат и къде да натиснат, за да те разтопят. Пръсти с квадратни нокътни плочки с прилежно оформен маникюр, оръдия на моят възход и общото ни падение. 

Ставаш и се приближаваш към мен. Чувам изпукването на врата ти, заради характерното раздвижване на рамената ти. Харесвам силата и решителността на походката ти, примесени с лек пружиниращ отскок. 

Изтръсквам небрежно пепелта на пода. Създавам си ореол от дима за няколко мига. Маскирам се на ангел пред теб, макар да не съм преди да попадна отново в хватката ти. Искам да ме запечаташ в ума си такава. Неизбежно неповторима. А след това ме разпраши на съставни части. 

Ако животът е пиеса, то нашият е „Секс, наркотици и рокендрол”, не мислиш ли?

вторник, април 10, 2012

Апатия


Обхванала ни е сребристи паяжини и ни люлее там. Отивам да пия бели руснаци на огромното му празно легло и да гледам през прозореца към небето. Ще си мълчим настоятелно, а аз ще лежа в скута му както преди. Какво може да си каже човек и без друго. Без отговорници, които извършват действия само по навик, а най-голямото им вълнение се състои в преоткриване на видовете алкохоли. 

„Човек сам се ражда и сам умира, Лена. Колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-добре за нас.” 

Намираме адреналин в забранени дейности, които могат да ни костват живота. Синините по тялото ми го доказват. А и не само нашия. Егоисти сме до такава степен, че не ни дреме дали ще нараним и други покрай себе си. Ако ще се самоунищожаваме, нека повлечем и останалите надолу. 
Работим, за да работим. Защото трябва, а не защото искаме. Работим, за да можем да пътуваме по света. Хората са отегчителни глупци. Той им е теглил една наум на всичките вкупом, а аз все още се оставям да ме има. Не сме в депресия, защото за нея се изискват емоции. А нашите са затворени в шкафа. 
И щастливи сме по някога. Той, когато е почти легнал на пътя взимайки завой с мотора си, а аз докато танцувам по баровете. 

Обичам да му лежа в скута, макар да се случва толкова рядко. Радвам се на белите му, подредени зъби и на усмивката, която извиквам с някой безумен коментар. Всичкото това, докато си катеря краката по стената зад гърба му, а той разсеяно приглажда покъдравялата ми коса. Аз съм диването, което винаги отговаря на изискванията. Отличник-кретен. 

„Липсва ми покрива. Чувството, че няма нищо по-високо от теб наоколо” 

Понякога си спомням за онази първа моя нощ на покрива. За мен гола под тънката лятна рокля и разветите ми коси от вятъра и за това, че той съумя да хване огненото кълбо, което залязваше, в кадър точно между бедрата ми. Както и още много черно-бели кадри. За ром. Много ром. За ходене по ръба и въргаляне из шалтета и завивките. За изгряващото слънце, гълъбите и града под краката ни. Нощ, която е невъзможно да се повтори, понеже тогава бяхме по-живи някак. Последваха я други през годините и някои от тях бяха прекрасни, но нищо не бе поне малко като нея. Зашеметяващо. 

Апатия. Люлее ни в сребърните си паяжини и ни кара да си спомняме за едни по-цветни времена, които споделяхме. Белите руснаци се разделят на слоеве, за да се смесят в гърлата ни малко по-късно. Действия и бездействие. 
Малко преди това той ме пита дали гледах „Меланхолия”. „Да.” отвръщам. 

„Човекът цял филм е направил, за това какво става в главите ни.” 

Замълчавам, защото е прав.

неделя, април 08, 2012

Три точие или София по време на празници


Неделя е. Цветна, намусена и осеяна с трупове на върбови клонки. А аз се разхождам по къси панталонки и адските ярки зелени чорапи из Борисова с приятел. Говорим си за Германия, защото той заминава отново и този път няма да се върне тук повече. Шегувам се, че още малко и ще го последвам. А той, че ще ме глътне някой "богат германец" в момента, в който стъпя там. Сменям темата. "Предпочитам откачалки, знаеш." отвръщам и отиваме да ядем кексчета с мента и шоколад в онази малка уличка зад БНТ. 

Обичам София, когато е празна. Напомня ми за детството ми и един по-чист и подреден град за живеене. Улиците са пусти, пресичаш без да поглеждаш, хора няма никъде. Пейките в парка са свободни, а дядото на Орлов продава вкусни пуканки както винаги. София по празници е София, такава каквато трябва да бъде. Поне за мен. Защото се оказва, че развивам хронична непоносимост към тази гадост, в която родното ми място се е превърнало. 
Обичам този град. За това и реално не ми се заминава, защото там, не е тук. Въпреки всичко.

От трапезарията ми все още имам перфектна гледка към Витоша, а въздухът е достатъчно чист днес. Излизам на терасата с чаша идеално кафе с мляко и белгийски шоколад. Вдигам поглед от перилата и отпивам. Преди я снимах всеки ден, за да следя как се променя планината. Сега просто и се радвам,  че още е там. Тя поне ще е там и след мен, нали така?

Правя перфектно risi e bisi за семейната вечеря, макар и малко по-рано отколкото повелява традицията. Идната седмица ще е време за козунаци и изваждане на колекцията от рисувани керамични яйца. Къщата ще се промени отново, за да отбележи април и една трета от 2012, която се изплъзва измежду пръстите ми...

вторник, април 03, 2012

Ревизор


Всички се нуждаем от ревизия на душите ни. 

Направи ревизия на моята и извади от там всички мои стаени „греховце”. До последния ги разголи и раздай на публиката. Омърси мерзавците, оцапай онези, които се имат за ангели. Направи така, че да ме намрази от страх и обикне от слабост. Продай ме за хартийки, а аз ще те лиша от съществуване. Бъди „столично парче”, не дишай този „селски въздух”, въздигни се над останалите. А после я чукай на задна, докато и обясняваш проникновено, че го правиш за любовта. О, тази велика саможертва няма да бъде забравена! 

Приеми решенията си и поеми към бездната. Защото, когато опре ножът до кокала, всички сме свински мутри. Нали така? А добрите хора са онези, които ти угаждат. 

Остава да гледаш геният, който кърши ръце и произнася „Не съм виновен” по-примирено от малко дете. Така, че извиква усмивката на лицето ти. А после… очите му стават въглени и прогарят през нея право в сърцето ти, което е замръзнало в собствените си сокове и е просто топка кайма. Устискай презрението си към девойките с добре показана почти- ама– не– точно- толкова непорочност, защото всеки е опитал всекиго в днешно време и отдавна му се е наситил. Изплакни очи с мускулестия пич в поддържащата роля, защото често се оказва, че онези на задна линия се справят по-добре от отличниците, но в крайна сметка си остават загубеняци. А прасковени боксери и копринен халат не подхождат на всеки. 

Ревизор. Комедия, която показва, че най-много ни е страх от това да ни видят истински, а не ангели. Защото не сме. 

П.П: Мариус е гениален, а на Юлиан Вергов се оставям в ръцете винаги. Леонид Йовчев е обещаващ. Жените ми дойдоха малко прекалено фалцет, но Владо Карамазов бе прекрасен "секс символ", ала малко по-така, което го направи търпим за мен. Горещо препоръчвам.

събота, март 31, 2012

Pleasure me Red


Събуждам се облята в пот. Чаршафите са усукани около тялото ми, а на мен всичко ми трепери, пеперудите в стомаха ми са станали на гневен рояк и не ми дават мира. Затварям очи и образът се появява на задната страна на клепачите ми, за да ме последва в съня ми. Тя е тук, обгръща ме в огън и ме отнася на едно по-добро място. 

Тя е жената в червено. Само и изцяло моя. Заслепяващо слънце от положителна енергия и супер новата на моята обич. 
Тя е страст в крехка опаковка със сложна ключалка. Искаш я всичката на куп, но можеш да си вземаш само по малко. Счупиш ли я, ще се разлее океан, който ще те помете. Жената в червено не прощава. Никому. Никога. 

Усмивките и оставят белези. 

Обичам да докосвам нейния профил и да заравям пръсти в косите и, да усещам как се разтапя и обляга глава на рамото ми. Ходейки по улицата устните и ме докосват едва–едва и ме маркират в ярко червен отпечатък видим за всички зяпачи, но с неуловимо за тях значение. Перфектно очертани устни върху моята скула, малко под лявото ми око, в пълен контраст с очната ми линия. Устни в цвят 547. Черешови, малинени, кървави, загатващи сърца. 

Отбелязвам, че ме е маркирала и тя самодоволно отвръща, че съм нейна. Чия мога да бъда, отговарям на себе си и добавям, от както ти си в моя живот, аз съм само твоя и това е, заради един слон… Звънък смях оглася тясната уличка. Греем. От щастие на взаимна принадлежност. На сплетени дълги пръсти и опрени едно в друго чела. На ярко червено и опушено оловно сиво. 

Тя е огън, аз вятър. Природни стихии с променлив характер. 

четвъртък, март 29, 2012

Глад


Казва „Здравей” на смуглата девойка със зелените кецове, която така небрежно се обляга на вратата на автобуса. „Кимни, направи нещо” заповядва разумът, но очите си шарят сами. Може да ти направи впечатление, че тя всеки ден пътува в този автобус. Срещала съм я много пъти, нея и кожените ѝ якета, мирисът на свежа лимонова трева, прасковен цвят и бадеми, които остава след тялото ѝ. Заради нея си готов да пренапишеш Зюскинд. Можеш да я опишеш от глава до пети с нежности по спомен. Но вместо това я зяпа на онова място, където се срещат вътрешните тигели на стегнатите ѝ дънки. Там, знаем, че се намира съкровището, което иска. Същото, което осмисля ставането му рано сутрин за работа, мърморенето на колежките и мъкненето на пазарски чанти от магазина. И майка му… той е роб на желанията си и го осъзнава, но хич не му се иска да си го признае. Не и този път. 

Обух си зелените кецове. Любими. Незаменими. А музиката в слушалките ми дъни пак. Спасение от всички навлеци. Спасение от моите собствени мисли. Премятам дъвката в устата си и прекарвам език по устните. Сухи и разранени. Нацелувани сутрешно. С дъх на чай с мляко с две лъжици мед. Такива устни не се разхождат безопасно в малките часове на деня. 

Слизаш от автобуса. Продължаваш с наведена глава през подлеза на Окръжна. Тази обител на добрите намерения и грижа. Разбитият паваж ще занимае съзнанието ти за идните минути, а фасът, който премяташ в потната си длан, ще влезе в употреба. Нека заглуши усещането за недокосната ѝ кожа загнездило се на върха на езика ти и гъделичкащо небцето ти. 

Рано е и дъхът ми излиза на пресекулки. Загръщам се повече и по-плътно. Тилът ми настръхва до степен, в която юмруците ми инстинктивно се свиват в джобовете. Усещането за жертва и преследвач се появява от нищото, за да ме залее с ледените води на паниката. Неволно ускорен ход, препъване в стълбите, недоглеждане дали идва кола… 

Тя знае, че идва. А той, че аз виждам. 

Глад. За нея. За зелените кецове, стегнатите дънки и влагата между бедрата ѝ. Неспирен глад, незадоволим. Глад, който не признава норми и правила, нито любовни излияния. Впускам се в бяг, макар да е нелогично. Но можеш ли да спреш инстинктите си? 

Като шахматни фигури по дъската ходовете ни са напълно предвидими. Зелените кецове затупкаха по паважа с лекота присъща на птица. Страхът също умее да дава криле, преди да те парализира с отровата си. Неговите стъпки се ускориха в тромав бяг, зазвънтяха с екот, тежкото му дишане бе осезаемо. 

Усмихнах се на нищото. Нямаше да я стигне. Не и този път. 

неделя, март 25, 2012

Ставам


Ставам. След нито миг сън. Сънят е за слабите, така казва крилатата. 
Ставам в сумрака, за да изпиша агонията си. Думичките се редят мънистено върху дланта ми, където ще преседят достатъчно, че да ги запечатам в ума си. Мълчаливо, така че да не преча. Не го изплакваш това усещане, просто преглъщаш. 
Ставам. Нито миг спокойствие. Много мигове по-рано и аз бях повече себе си отколкото някой друг. 

Ставам. От „теб и хирургията” остана само касапница. Ти ли ще извадиш тумора от гърлото ми или да го запазя за онзи, в чиито очи ще съм полу-девственица? Да минем направо към клишетата и да се направим, че помагат и този път. Послушно ще изслушам познати до болка думички. Забрави ги след мен, а аз ще те намразя както желаеш да направя. 
Ставам. Студено ми е и ми липсва плът. Изтърбушени органи и накълцани на дребно планове. Обещах да не съм емоционално копеле. Защото знаем, че от емоция боли толкова, колкото от липсата ѝ. Оперирай ме от мен, за да запазиш себе си. 
Ставам, а сили нямам. Никакви. Стопих ги в зъзнене, знаеща, че отново ще се самоунищожим, за да се изградя отново. Пак. Отново. Пак. Сама срещу огледалото. 

Ставам. Прегръщам своята уродливост. Свършващо мастило на бял лист в шест и двадесет и осем сутринта. А всички сме деформирани отвътре. Аз още повече. Цирков екземпляр. Последни усилия, за да стигна до болката си. Не знам как и кога това ще заздравее. Нито кога ще ми идва да се усмихвам ей-така без причина. Навън пред прозореца има топола с гарвани. Грачат. Не е зловещо, защото отвътре в мен е само сиво. 

Ставам. След падане в бездната, друго не ти остава. 
Ставам. Ще отрежа косите си. Поднасям ги за изкупление пред безлик Бог. 
Ставам. Мантра за разрушените ми духове. Уморена съм да казвам истината и да ме карат да лъжа. Ще сменя целите си. С откровение не става. 

Освирепявам.

събота, март 10, 2012

Дантелена


Лежи в леглото до мен. Прекрасна е рано сутрин. Клепки в нежен цвят, гъсти мигли, лека усмивка, руменина по бузите. Косата ѝ, ухаеща на горчив бадем и прасковен цвят, се разстила върху възглавницата във водопад от нюанси и ме гъделичка по носа. Винаги ми се иска да прокарам пръсти между неумиротворените кичури, но се спирам. 
Уморена е, не смея да я събудя. Снощи си легна късно и спа неспокойно до тялото ми. Прегръщахме се, притискахме се изпод одеялото и разменяхме части от душите си. Двете ранени еднакво, по свое собствено желание. Лежим на сърцата си и ги усмиряваме в непрестанното им тупкане нагоре-надолу в гърдите, за да ги изравним до перфектна права линия. Дантелени, крехки същества разкъсвани и пришивани наново едно към друго.

Ръката преминава бавно надолу по гърба ми. Изненадващо докосване от нищото, за да се спре точно на кръста ми и да ме подпре. Тогава ще си отвори очите, знам това, за да впие пъстроцветния си поглед в моя и да види отражението си. Самовлюбена ексибиционистка си, мила моя. Отлично осъзнаваш какво си мисля и усмивката ти се заражда накриво, за да оголи белите ти зъби и да ме повлече в целувка. 

Съботните сутрини бързо превалват в съботни следобеди, а ние няма да се измъкнем от леглото. Наслаждавам се на краткотрайното спокойствие сътворено изпод пръстите ти и мога само да съжелявам, че не мога да те притежавам всяка вечер. Така както не мога да те имам целодневно.
Мисля си как да те завържа с онези невидими окови, които винаги ще те връщат при мен, но дълбоко в себе си знам, че не мога да го направя. Ти си ми единственото влюбване в живота и смъртта едновременно, онова прекрачване на всички прагове, достигането до звездите и докосването им с пръсти. Ти си ми еднаквост до болка и различия до безкрайност, който се сливат във водовъртежите на времето, което споделяме заедно. Време, което толкова години по-късно продължава да ме осмисля като никое друго на света. За това те оставям да обикаляш свободно и да вкусваш от всичките цветове на емоциите, за да те приютя отново тъжна в тъмно синьо и да те възродя щастлива.

четвъртък, март 01, 2012

Флуидно-не-културно


Тънка червена линия рисува зигзази иззад очите ми. Музиката се надига, за да ме погълне и всичко да стане рок. Първа линия сме както винаги и нямаме спирка. Туптим заедно, една в друга, залепени и оплетени, а около нас се сриват светове и се въздигат хиляди нови вселени. Опирам чело в твоето, докато се свличам на колене, за да боготворя по пътя надолу краката ти и перфектната извивка на вътрешната страна на бедрото ти. 

Дай да издигнем фетишите си до небето и да ги пръснем на конфети, за да оцветим света на сивите и скучни тълпи около нас. Макар, че това няма да ги накара да прогледнат. Пускам косата си и се отърсвам от цялото напрежение на отминалите месеци. Това ми е мястото. Винаги е било и такова ще си остане. 

Опирам те плътно в колоната, където ще мога да си поговоря насаме с блузката ти. После няма да чувам нищо няколко дни. Басовете почти разбиват белите ми дробове на пяна, ала това не ме спира и извиква ясния ти смях. 

„Следващият път искам по-малко дрехи” изсъсквам и те повличам към тоалетните. Знаеш, че когато хвана някого, няма изпускане. Както аз знам, че ти няма да побегнеш. Отивам към бара за поредното твърдо питие on the rocks. Не ми се налага да отварям уста, за да поръчам. Вече знаят какво и как го обичам, четат усмивката ми, когато получавам чашата. Разминаваме се флуидно с тълпата. Кимваме си прилежно един на друг. Клубна-не-култура измежду съвършени непознати. Групата е свободно избираема, една небрежна тройка. Стари приятели решили да забият в приятна компания и тази вечер. Аз ще вдигна чашата за поздрав, а те ще ми изсвирят обещаното AC/DC, за да ме накарат да издивея докрай. В почивката ще поседнем на сцената за малко, за да разгледаме татуировките си и да обсъдим следващите си идеи. Да успокоим пулсовете си, които галопират в слепоочията ни. Да си поговорим за гръцкия Иисус Христос на плажа, който спасява от скуката с The Doors, за нощите с бърбън и гмуркането в кристалните води на заливчетата след дългите концертни нощи. 

Хора с клубна история. Съвършени непознати, червена светлина и един розов бас.

Сезони


Боса. Джапам из локвите. Аз съм на толкова колкото искам. Три, пет, петдесет. Колко точно пролетен дъжд е необходим, за да ме направи щастлива? 

Половин кофа. Да вдигна глава и да усетя капките да се стичат по профила ми. Напоително. Безропотно привлечени от гравитацията. Косата ми ще се разбунтува и накъдри леко от влагата. Знаем каква плетеница ще последва от това, но какво толкова. Навън вали, а аз мога да танцувам. 

Луничките ми стават по-отчетливи през лятото заедно с червения нюанс на инак тъмните ми коси. Родовите белези се проявяват и в един шоколадов пръстен в ирисите на очите ми, който потъмнява, когато се гневя или се разочаровам. С напредването на същите тези летни дни въпросните лунички пропълзяват надолу по врата ми и се разпростират по гърдите и ръцете ми правейки ме да изглеждам златиста. 

Есенно време избелявам до своето Снежанково копие с бяла кожа и тъмни коси с махагонови отблясъци, които си хармонират с листата на кленовите дървета растящи в резиденцията до дома ми. Топли цветове и аромати в контраст с очакваното бяло покривало. Мисля си за месеците без „р” в името, макар да е още зима, при това неизживяна. Зима с дъждове и лед, а не сняг. Неразвързана в градската си усмирителна риза. 

Всеки сезон сме в различна премяна, но все още просто аз и ти. Всеки път сме нови лица за опознаване, нови случки и нови спомени, разочарования и звънък смях по улиците. 

И този сезон не ще бъде по-различен.

понеделник, февруари 20, 2012

Out of you, into us


Посрещаш ме навъсен, сърдит и настръхнал. Готов да ме смажеш с гнева си, да ме разчастиш и оставиш без дъх. Невероятен си ядосан, когато блестиш до нажежено бяло. Караш ме да примижавам, за да те обхвана с цялата ти яркост, да те прегърна измежду миглите си и да залюлея образа ти там.

Знам, че ще ми причиниш болка, която ще ме осакати с дни. А аз ще издера гърба и гърдите ти до червено, докато кръвта избие и оцвети кожата ти, за да се примеси с моята, за да станем едно цяло за пръв и последен път. Ти ще съсипеш дрехите ми, ще ме оставиш по дрипи в студените обятия на незатоплената стая, за да жадувам още теб, още повече топлина, още повече от сладката умора в крайниците ми. Накрая ще заспя безпаметно щастлива свита в краката ти. А на сутринта ще се събудя в ръцете ти и там ще започва и свършва целия ми свят. 
Знам, че ще те мразя и обичам едновременно, точно като в извратени филми, които дават по обяд по треторазрядни канали. Ще тичам по теб и кожата ти, ще пригладя разрошените ти вежди и ще се изгубя в борово зелено. Не знам какво се таи в теб, нито накъде да поема по профила на тялото ти. Малко ми трябва и ще бъда нежна, но ти няма да го поискаш от мен, защото винаги си предпочитал да издивея в обятията ти. Можем да се сливаме и разливаме до пълното ни разтапяне. Втвърдена от възбуда плът на ледени висулки. Ще падаме и ставаме един през друг лавинообразно до пълно изтощение. 

Адреналин, ендорфин, окситоцин. 

Знам, че ще развия Стокхолмски синдром и ще искам да се върна при теб ден след ден, че ще линея за ударите ти, за пропаданията, за милувките след тях, за топлината и перушинените завивки, с които ме обграждаш за извинение понеже си се отнесъл в грубостта си. Защото с теб забравям за всичко, ти ми подаряваш сокерици и щастливи викове, осмисляш стенанията ми, стиснатите зъби в сюблимните моменти, синините по колената ми. Раздвижваш кръвта ми до точката на кипене както никой друг, омотаваш ме в краткостта на съществуването ни, там, един в друг, под тоновете чисто бял сняг. Докато те има теб и аз съществувам в това си измерение, рошава и къдрава, многоцветна и задъхана, с порозовели от студа бузи, малинено-червени устни и зелено каре. Събуждаш детето в мен, за да се попързаля с найлонов плик, за бой със снежни топки, за ангели и демони в преспите, за въргаляне и опитване на чужда кожа опряна плътно в твоята, за дихания върху замръзналите ми пръсти, за вино и домашна баница, боровинково сладко със сирене и припуквания на камината.

Нека сме извън теб, по-малко в мен, повече в едно. Безбожници, но не и бездушници.

четвъртък, февруари 09, 2012

Понякога и шоколад


Понякога ми става тъжно безпричинно. 

Познай какво. Понякога и най-сладките лакомства са непоносимо горчиви за небцето. Получавам писмо от готварски сайт за това как да избера перфектния шоколад за половинката си. Ако можех да подаря нещо, то би било много по-трайно от смесица на масло, мляко и какаов прах. За сметка на това мисля да си подаря сладострастие в кутия. Такова каквото не го продават в магазин. 

Понякога в старанието си да обичаме някой друг, забравяме как да обичаме истински себе си. А после на свой ред ни заявяват, че не сме това, което бяхме. 

Не. Не сме. 

Имам хронична непоносимост към романтични комедии и лигави филми. Обръща ми се стомаха само при мисълта да седна да ги гледам, камо ли да служат за любовно обяснение. Клишетата са най-големият страстоубиец. Заведи ме да тичам в боровите гори на Пирин, не ме затваряй в застоялия въздух на примирението си. Изхвърлям стари писма и обяснения и обмислям да напиша едно ново. 

Ей-така. За разнообразие.

неделя, февруари 05, 2012

Като за сбогом


Аз идвам тук при тебе цяла-целеничка
Като за сбогом, ще правя най-нежната любов
За няколко минути ще бъда по-лирична
Любов се прави само, ако си готов.

Надигам се и бавно в котешка извивка
Гръбнакът ми рисува телесен цвят дъги
Опитвам се едва сега да те докосна
А пръстите покорни твои са слуги

Ще потрепервам в унисон със дисхармонии
Създадени от дихание и оплетени тела
Да обичаш би могло да бъде и агония,
Ако несподелени останем ний сега.

Аз искам силно и мога да те взема
Част от теб ще заживее в мен, нали така?
Останалото ще бъде топъл шоколад и зима,
Любов зад едва притворена врата

Преди те галих с фини женски пръсти
Сега ще милвам душата ти със слова
Показах ти и най-съкровените ми ласки
Като за сбогом, нима не искаше това?

Let it rain


Навън вали. Капките тупкат по покрива, монотонно барабанене, което ме приспива успешно в ръцете ти. Ти дори не помръдваш, замислен зяпаш към прозрачната равнина на стъклото над главата ти. Мълчим си и тишината ни обгръща давайки на дъжда главната роля в общуването ни. 

Утре си тръгвам. Знаем го и двамата и ужасното е, че сме го приели. Както винаги. 

Утре ти оставаш. Отново. Квартирата ще е пуста без мен. Знам го, повтарял си го много пъти. 

Изровихме скелетите от гардеробите си, за да ги погребем окончателно в градината. По-голямо спокойствие от това няма на света и аз се отпускам тотално в ръцете ти. Представям си, че е малко по-различно този път и не. Не плача. По навик пръстите ти обхождат гръбнака ми и правят внимателни кръгчета около прешлените. Малко повече натиск на едно-две места би разрешил много дилеми. Малко повече сила, докато притискаш врата ми към възглавниците, без звук, за да се спасим един от друг и край на терзанията. Железни пръсти и захват се стягат около кожата ми. Ще останат синини за показване. Маркираш ме като своя, нищо че не принадлежим никому. Доверявам ти се и се оставям на загубените глътки въздух. Има ли смисъл да ме убиваш сега, при условие, че така или иначе и двамата умираме? Ти, който никога не си ме наранявал, би ли събрал сили? 

Едва ли. 

Поглеждам те въпросително. Ти се усмихваш и очите ти греят с лека зачервеност, която контрастира на цвета им, само за да ги направи още по-ярки и запомнящи се. Устните ти произнасят името ми, но не излиза никакъв звук. Изсъскваш и рязко ставаш повличайки тялото ми със своето. Към пода и драскотините по паркета, за да го разглобиш. Към разярено довиждане, защото теб те боли, а мен не. Към физическа саморазправа на клетъчно ниво в опит да ме накараш да те запомня за идните месеци, въпреки че е невъзможно. 

Караш ме да се извивам в опит да се изплъзна и почти ме задушаваш с тежестта си. Ритам и хапя. Бивам ухапана в отговор точно над бемките-близначки над лявата ми гръд и викам. Дера гърба ти със свободната си ръка и след малко и тя се оказва прикована към пода. Прося си да ме озаптиш както само ти можеш, защото си наясно как да се справиш с мен. Без строги погледи, а с несвяст. Под барабаненето на дъжда разкъсването на парчето плат, което разделя плътта ни една от друга, определя кога ще се слеем. Прекъснатият ми вик и дишането ми маркират точния момент. Досущ като черно-бял филм, в който ние сме главните актьори и всичко върви към липса на щастлив край. Френетично движение и трескави тела под изстиващия покрив, изпарения и гняв на музикален фон от хиляди сълзи.

И едно "..." произнесено през стиснатите ти зъби до ухото ми. 

Non-Material, Non-Ethereal


Споделяме се един друг. Телом, не духом. Не сме дорасли за второто и не претендираме за това. Обичаме си различностите и сме влюбени в еднаквостите, които не са много и точно това му е хубавото. Шегуваме се, че в една друга реалност, аз бих била момичето с високомерния поглед, а ти накърнения принц с ниско самочувствие. В нашата сме любимите диванета на всички. Ти програмист-барабанист-бохем, а аз сериозно „разхайтено” лошо момиче. Ни един от двамата нормален. 

Ставаме по обед и ядем на крак от разхвърляните наоколо мръсни чинии, размотаваме се около бара и си сипваме по едно малко още от сега. За отскок и събуждане, защото докато предната вечер останалите се надпиваха, ние имахме други занимавки. Време е за кратка почивка, не е ли? Пускаме си джаз, ей-така индиферентно за фон. Декадентска музика в студена Германия. Ще танцуваме под покрива като аз ще облегна глава на гърдите ти, а ти ще се свираш да подушиш косата ми. Ще се смеем на настъпванията си, поради липсата на каквато и да е координация в крайниците ни. Ще се целуваме изпод съпровода на дрезгави гласове. А после ще играем карти с разсъбличане и аз ще губя планирано както винаги до момента, в който не ти издържат нервите и не ми се нахвърлиш. 

Лежа гушната в теб след това и играем на въпроси и отговори. Знаем ги всичките, но не ни е омръзнало да ги задаваме всеки път отначало. Кожата ми мирише на споделеност, почти лепне. Ръцете ти са увити около гърдите ми и ми служат за дреха. Джазът се разстила около нас и се надипля около душите ни, за да придаде емоционалност на ситуацията. Напълно излишна, но няма да го спрем. 

Излишностите са неизменен съпровод на битието ни. Казваш, че съм най-нематериалният човек на света в отговор на недоизречените ми мисли и аз възразявам, защото всъщност знам каква глезла съм. Как и доколко завися от всичко, което ме заобикаля. Отвръщаш, че никога не ми е пукало кой какво притежава и това ти е любимата ми черта. Парадокс. Разсейваш ме с докосванията си и не мога да кажа нищо, само примижавам и отмятам глава назад, за да срещна погледа ти. „Всичко е пари.” промърморвам накрая „Идването ми дотук е пари, престоят ми е пари, свободата ми е пари. А парите на свой ред са усилия…” 

Глупости. Лежа в ръцете на най-невероятния човек и мисля за глупости. Разсмивам се сама на себе си и се извъртам в прегръдката му. Целувам костта между гърдите му и се отърквам в кожата му. Искам да танцуваме легнали. И нека да е rock & roll.

четвъртък, февруари 02, 2012

Positives


Съквартирантът ти се прибира. Йохан. Внимателното му почукване на касата на вратата е в момента, в който обличам произволна твоя тениска, която ми стои почти като рокличка. Кимвам му и той ми се усмихва както винаги и вдига торбите с покупките за вечеря за поздрав преди да прекрачи в стаята. Ти от твоя страна продължаваш да се излежаваш полу-не-дозавит на леглото и дори не си правиш труда да помръднеш. Знам, че идните дни ще изкараме точно така. В леглото, на почивки, несъобразявайки се с останалите обитатели на къщата. 

Йохан ще готви. Той винаги готви за мен, когато съм ти на гости, изтъква на глас, че и за него трябва да има и положителни страни от моето пребиваване. Аз съм опитното зайче на кулинарните му търсения. Отрицателните са ясни на всички, не сме от най-дискретните помежду си и никога не намерихме смисъл да се крием. 

Промъквам се отново при теб между завивките, чиста проба мързел в тези следобедни часове. Чувам съсредоточеното кълцане на подправките откъм бара, усещам как пръстите ти тактуват по кръста ми в същия този ритъм и почти ми идва да се разсмея на глас каква безумна симбиоза сме си създали. Вдигам глава към твоята и прочитам в усмивката ти хищното животно, което обожавам, макар че знам, че съм твърде уморена, за да се боря с него точно в момента. Теб това не те интересува, за това преглъщам оплакванията си наум. Времето ти с мен е ограничено и както винаги искаш да си го уплътниш на максимум. 

„Долу. Сега.” произнасяш отчетливо и ставаш повличайки ме със себе си към дървеното стълбище-библиотека, което води към долния етаж. Не стигаме до края му. Бивам затисната между стената и теб моментално. Някъде между Мария-Ремарк и тялото ти разбирам, че поезия може да се пише и без думи, гърди в гръб, кожа в кожа, с дъх на хартия и стари корици. Стига да я носиш отвътре. Косата ми е пораснала достатъчно, че да се увие около китката ти преди да усетя пръстите ти впити в скалпа ми. Няма време за разкази и обяснения. Тук и сега, всичко се свършва в няколко строфи. 

Лягам на стъпалата, искам аз да съм отгоре ти, но няма как да те преместя. Сега не му е момента на словоизлиянията. Не заспиваме обичайки се. Отдавна сме съблекли този театър на сенките, за да се радваме на истинските си Аз. 
Поне докато можем.

Легло под небето


Леглото ти е под наклонен прозорец, който гледа към небето. Обърнато е наопаки, заради мен и това, че ненавиждам да спя от вътрешната страна. Не че има някакво значение, защото когато сме един до друг не съществува различно място за мен от обятията ти. Татуирани ръце, които не ме пускат дори за миг независимо от въртенето ми нощем. 

Предната вечер заспахме в малките часове, докато си наваксваме с приказките неизказани за тези години. Прекрасна смесица от езиците, които владеем, наш собствен диалект неразбираем за останалите. После ме научи отново да викам и да сътворявам музика с гласа си, онази която в последните месеци бе тотално изчезнала от мен. Изкусен учител по солфеж с вещи пръсти, които да дирижират концертното ми състояние. 

Отоплението нарочно е изключено, отново заради мен. Жест изграден с годините на нашето познанство. Знаеш, че сухият въздух дразни гърлото ми. Опитвам се да се измъкна от леглото, но всичко е безуспешно, защото само затягаш ръце около мен и с пробуждането ти чувам неразбираеми слова на немски да се усукват. Почти заповедни, изискващи както винаги. Сутрин трудно превключваме езиците, но има ли значение, щом наизуст знам какво искаш да направиш. Одеялото ти служи за окови. Оплакваш се, че ти ръбя заради изпъкналите ми плешки, но това не те спира да продължиш изучаващо, почти изпиващо. На светло цветята ми греят ярко и те чувам как възкликваш от удоволствие, защото съм те изненадала с решението си. Не се опитвам да ти обясня смисъла, чудесно познаваш всички символи на смъртта, които ме красят вече. Преброени дни за доизживяване на максимум, в които аз съм главно действащо лице. 

„Къде ми е тъжната Лена сега, а?” мърмориш под носа си и трасираш гръбначна извивка, която завършва с трапчинки. Потрепервам. Винаги ти треперя като лист. Съсредоточавам се в една точка преди да ме накараш да примижа и да загубя сетивност. И тогава мислите ми да се слеят в едно ахколкодобрезнаешкакдапипаш

Обикновено ставам първа, за да ти направя кафе. Истинско силно и черно, а не нес, което пиеш с пълномаслено мляко и задължително без две лъжички захар. За разлика от моето, което е подсладено. Днес не мога да се вдигна от слабост, разглобил си ме до последната частичка и лежа там на леглото под светлината на наклонения прозорец, само с небето за завивка, а ти ми се усмихваш от кухненската част иззад бара. Надигам се едва-едва, за да ти направя място да седнеш до мен и получавам чаша ароматно прераждане. Целуваш пръстите ми и ги засмукваш един по един, за да вкусиш соленост и плът. 

„Носиш всички аромати на света, момиче!” 

Кафето ще изстине и тази сутрин.

Munchen и ветровете му


Баварската столица винаги ме посреща с ледените си ветрове, а ти с гореща прегръдка. Очаквам и двете с нетърпение.

Тичаме по улицата към квартирата ти в онова прекрасно таванско помещение, което носи много младежки спомени от студени зими преди години. Ром, цигарен дим и въргаляне по пухени килими. Толкова бързаме, че забравяме да спазим благоприличието и вдигаме шум за цяла компания посред нощ. Обажда се твоята френска черта в престорения акцент, който винаги използваш, за да ме разсмееш, щом се замисля.

„Много мислиш, Лена” промърморваш на ухото ми и го захапваш преди да влезем във входа. Прав си, разбира се, но нали си тук, за да ме разсейваш. Бузите ми поруменяват, когато се присетя за методите ти.
Целуваме се пред вратата ти най-нахално в тъмното, докато без да искам не опирам с длан звънеца на съседите. Подкачам стреснато само за секунда, когато стъпките приближават от другата страна. Открехват вратата и я затварят прибързано. Очевидно възмутени от поведението ни, но и твърде запознати с него, за да си правят труда да критикуват. Навеждам се да търся ключовете из дамската си чанта, само за да чуя изръмжаването зад гърба ми и проблясването на твоят чифт в ръката ти. Отново с една крачка по-напред.
Прекрачвам прага и първото, за което си мисля е как да сваля ярко сините си ботуши от премръзналите си крака. Уви, грешно съм преценила твоите намерения и се озовавам на пода, върху хвърленото ти яке. Изритвам ботушите с последни сили, а ти затапваш устата ми с длан. Хапя те силно, почти до кръв, а ти ми се смееш. Оголваш врата ми и отъркваш наболата си брада в него за наказание, а аз се гърча в ръцете ти. Как мразя да го правиш и колко обичам да съм точно толкова беззащитна под теб. Точно толкова обездвижена.

„Добре дошла, Лена, както винаги.” и една ледено студена ръка, която намира бавно пътя си измежду слоевете дрехи, за да изрисува нежни картини от настръхналост по кожата ми и да ги приглади грижливо след това. Копчетата ми се поддават на твоето обаяние без да издадат звук. Следват ги циповете с премерено съскане. Оприличаваш ме на внимателно опакован сладкиш, докато слой по слой ме разголваш до кадифено състояние. Намираш някакви секунди, за да съблечеш блузата си, докато разглеждаш новите попълнения по тялото ми в сумрака. Пресни още, недовършени. Пръстите ти се плъзгат по ребрата ми, точно под сърцето и описват ръбовете на съцветията там, за да се впият секунди по-късно в хълбока ми. Простенвам. 

Мюнхен и ветровете му, които ни пригласят изпод входната врата. 

вторник, януари 31, 2012

Да...


...благодаря на онези, които бяха до мен, както и на онези, които не бяха. На тези, които избягаха от работа, за да видят кулминацията на шест годишен труд в лицето на моето дипломиране без да съм им казвала датата. На тези, които не дойдоха, защото се успаха, забравиха и ги нямаше, но после се обадиха посред нощ крещейки от радост, защото са разбрали. Както и на онези, които не казаха нищо. Благодаря на всички, които вярваха в мен малко или много и нито веднъж не поставиха възможностите ми под съмнение, на преподавателите ми, които дойдоха да ме видят след толкова години, на момчетата от печатницата за свършената работа и мъжката ръка в пренасянето на огромните табла. Мерси, момчета!

... благодаря на душата си, на крилатата и нейната принцеса и на онази малка тумба хора в залата, които чрез аплодисментите си ме накараха да съм най-самодоволното същество на земята за следващите часове.
...благодаря Ин и Ян за часовете подкрепа, когато не ми се занимаваше повече с трупове и ковчези и просто исках някой да ми разкаже деня си.
...благодаря за домашното посрещане, за тортата и за букета с лалетата, който ме чакаше в стаята ми. Благодаря, мило ми семейство!
...и благодаря на един специален човек, който се погрижи да си прекарам добре вечерта, за масажа на уморените ми рамене и смеха през сълзи над чаша вино.

Благодаря за свободата си и личния триумф, а и за многото нови възможности, които смятам да пропилея тази година, защото може да си нямам утре, а днес отминава безусловно.

...още веднъж благодаря за всичко.

вторник, януари 10, 2012

Разводнености и почерци


Говорим си с красиви думи. Отнасям се по текста, който пиша, за да сътворя още една частичка от магичния си свят. Чета по няколко книги наведнъж, мисля в множества и разнопосочност. Не ми пречи. Изследвам за себе си всички варианти и възможности, за да създам пълната картинка в главата си, където мога да я разглеждам как е спряла на спокойствие. Все едно се намирам в музей на абстрактното изкуство, където творбите са а ла Малевич.
Прекрасната ми червенокоска е загубила музите си, а сега не смее да си ги поиска обратно. Защото написаното на белия лист е прекрасно, но процесите зад него са болезнени. Най-нежни слова се раждат в агонията, защото са мехлем за душата ни.

петък, януари 06, 2012

Портокалово-архитектурно


Ще запаля свещ с мирис на портокалови цветчета тази вечер, защото обичам да гледам как трепти пламъка. В движение, топъл, истински. Разтоварва ме и ме кара да се замислям без да бръчкам вежди. Напомня ми за редиците от винаги зелени корони с оранжеви плодови топки и непрестатен дъжд от нежни съцветия. Независимо то това, че всички лампи ще светят наоколо, може да се пренесем за кратко в сумрака на онази далечна стая преди толкова време и да си полежим върху голямото легло. Иска споделеност.
Мога да разкажа за плановете ми, фасадите и разрезите, които определят моя живот и да ти позволя да ги направиш малко по-цветни. Евентуално. Един тон по-зелени. С портокалови дървета. За да усетиш какво е пространството и как то се заражда от белия лист изпод молива ми. Линия след линия, която гради среда и формира личности, създава впечатления и съкрушава характери.
Разбира се, това е нещо така чуждо и далечно за теб, че не съм и очаквала да проявиш интерес. Архитектурата е почти като вивисекция. Сградите са мъртви, но пространството, което режеш и оформяш е живо. Диша, расте, смалява се, остарява.

Замълчавам, за да помисля върху детайл, който е непотребен извън моето съзнание. Мога да създам къщата на мечтите си и да я бутна колкото пъти е нужно, докато не зазвучи в хармония с мен и да си създам дом. Гледам в пламъка, който се клатушка и осъждам наум стилово ужасяващо грозния полилей, който днес висеше заплашително над главата ми, докато чаках ред за документи. Отново наум се съгласявам сама със себе си, че всеки има право на мнение и то грешно такова, но това означава ли, че трябва да го приемаме безропотно? Едва ли. Захапвам парче плод и то ме опръсква със сока си, оставям го да се стича по брадичката ми. Просто така. Чувам я как се смее до мен и ми става весело, защото винаги съм можела да бъда просто Аз до нея. Без преструвки, без високопарности, без сдържаност.

Говорим си, че възприемането на средата за нас е различно, защото не е необходимо да сме били някъде, за да можем да си създадем точна представа за мястото. Малко като в Inception, където представата и реалността се контролираха от съзнанието на едно крехко момиче-архитект от Сорбоната. Можеш да я сгънеш, насложиш, прекопираш и нарисуваш със затворени очи, но останалите ще трябва да я обитават. Моят преподавател повтаряше, че си способен да създадеш цяло поколение луди с правилната обстановка.  Затвори ги в неприветливи помещения  с определени пропорции и си отгледай психопати. Понякога се чудя дали няма съблазнили се от идеята колеги впредвид шизофреничната вълна, която се е надигнала из моите познати.
Споменавам портокаловите градини в арабските замъци, които обикаляхме толкова години назад, защото ароматът на свеща събужда спомени. Нарича ме портокалово момиче, защото още тогава не съм се сдържала и съм си откъснала един от стройната редица. Оранжево кълбо щастие. Един портокал на стойност петстотин евро във вид на глоба. 

-Носеше го като най-голямото съкровище на света.- смее се тя.
-Той струваше цяло съкровище.- контрирам аз на шега.
-Тогава не ти пукаше особенно много. Сега би ли го повторила, да си откъснеш един?
-И питаш! Без да се замислям. Може би два даже. И без това глобата е една и съща. Единият ще ти го дам на теб после. Да си имаш.
-Непоправима си. Непоправима.

Седем шест


Държим си ръцете на спирката, докато чакаме да дойде автобуса. Обича да я изпращат, а за мен тези няколко мига в повече с нея и допира и са всичко, което ме крепи цяла и реална. Колко е по-лесно, когато държат сърцето ти добре скрито и на топло, когато виждаш истинската загриженост в лешниковите очи срещу твоите. 

Пристига със скърцане. Седем шест. Колко такива пътувания до другия край на града правех и аз в миналото с надеждата да зарадвам човек, който не умее да е щастлив. Часове и часове загубено невъзвратимо време по спирките, в студа, в жегата, в дъжда. Прибиране посред стръмните улички на квартала загърната сама около себе си, докато се молех да не ме срещне отново някой в тъмното. Жертви и реверанси. 
Крача в снега и през главата ми прехвърчат забравени отдавна картини. Моето съзнание е визуално насочено, макар отлично да умея мимикрията и да се преструвам на това, което не съм. Трябват ми стимули, за да продължавам да проявявам интерес. Хората ми омръзват и стават просто част от фона наоколо. Уморяват ме многоточията и празните реплики, които се разменят безлично. От друга страна си струва да положиш усилие, за да намериш някой "нов" в старата черупка и да го разплетеш на слоеве и нишки, нали? Екзистенциалности. Въпроси. Побутване по склона, за да усетиш доколко си приличате и дали изобщо си струва. Всичко опира до споделеност в този живот. Когато не е физическа, душевната възтържествува. Или поне така ни се иска да си мислим. 
Друго си е да може едно същество да те доведе до ръба, да те бутне в пропастта на тоталното забвение и удоволствие с едно прокарване на език по устни. А после да те върне, за да разстели  вътрешностите си пред теб, да ти повери себе си и да ти е интересно да го разглеждаш с часове. Ала магически реализъм със забавено тиктакане на стенния часовник в хармония с бавно потрепващи мигли и премълчани преглъщания. 

А аз искам пълнокръвност. Не мечтая за нея, изисквам я. Като това да те изпратят на спирката с целувка по бузата и да проверят стигнал ли си у дома. Като една целувка на рождения ти ден. Като цвете без повод. Като гушкане на дивана, докато вали. Като масаж, който те залепя за леглото след скапващите те работни срещи. Като това да не ти заспиват всяка нощ посред разговора, защото просто не ги интересува достатъчно какво имаш да кажеш, за да смотолевят после ”Да. Ти май спомена.” Цялостно изпълване от край до край, на нано и микро нивата на душевността ми, която е незавършен лабиринт от случки и усещания. Залепващо нежно за порите на кожата ми от вътре, но без пеперудите в стомаха ми, които хапят до кръв преди да се избият една друга стръвнишки. 

Седем шест. Оранжев, мръсен и грозен символ на обичта и бездните между нас.

четвъртък, януари 05, 2012

Червено ли?


Дай да се опишем в думи, звук, картини, лепкавост и сладко от къпини. Прокарай наум ръце по гърба и и открадни от него нежността на кожата и, за да помилваш после празните чаршафи до себе си и да се сетиш за кой ли път за нея и междубедрието и. Няма да я има повече, нито него. Мъртвите не се връщат.
Увий се в скъсаното си одеало, за да завреш глава под възглавницата, право в матрака си напомнящ за хилядите женски тела минали през него. Не ти е до тях, нито до аромата им, нито до гънките им, нито до влагата им, нито до пълнежите, нито до оголените кокалчета на тазовете им, които се опират в теб нощем и не ти дават да спиш. Най-малкото ти е до себе си, до празнината, до забравата, до загубата и до безметежните часове чакане. Кога отново ще си по-млад? Невъзможно е, знаем.
Ще станеш, за да смениш чаршафите, да се захвършиш на стола с чаша в ръка и поредната цигара. Пламъчето ще проблесне в тъмнината, за да освети призраците населили стаята. Не можеш да ги изгониш, а те не могат да се приютят в пустинята на душата ти, но ще замлъкнат за кратко. Не помниш и това ти служи за крепост, иззад чиито стени замеряш останалите с кал и мерзост.
Докато други майстори на любовната лирика са стреляли с истински куршуми по обичните си, за да осмислят ревността си. Ала на теб са ти непознати тези чувства предполагам.

Аналогично на нея след време, момиче с кърваво червено на цвят бельо ще се разсъблича бавно, за да покаже прелестите си. Дантелите не прикриват много, но извайват желания и в това им е силата. И тя ще умее да разпознава звуците на тангото в диханията и да танцува опряна буза в буза с теб, докато не се свърши в ръцете ти притисната в ъгъла. Както и ти в нейните колкото и да не ти се иска. Защото краят идва и за двамата.
За да разбереш, че не е същото.

Всичко избледнява за теб в момента, в който го притежаваш. Цветовете ще се размият и разводнят в медено-кафявия нюанс на уискито. На сутринта ще имаш само усещанията и един червен сутиен оставен небрежно на стола ти.

Сувенир.

вторник, януари 03, 2012

Кристалната


Гледам я и си мисля. Препсувам наум, защото пред нея никога не губя контрол. Прегръщаме се на тръгване и се обичаме по начин необясним за останалите. Аз съм нейния пристан, а тя е моят кораб обикалящ световните и вселенски океани.
Говорим си за секс, за храна и за кучетата ни, докато разискваме политика под кестеновите дървета на езерото с лилиите в Борисова. Смеем се на глас, а после прикриваме устите си леко небрежно, когато минувачите се зазяпат в оплетените ни тела.
Красива е. Текст със зелени очи и устни с перфектно ръбче. Обичам и всичко. От пръстите на ръцете до високо обръснатия и врат. Шеметна. Дантелена. Мога да и хвана намеците, твърдеците, дирекностите и премълчаванията. Мога да я слушам, докато пее, когато ни готви и прави поредната чаша чай, както и да я разбирам изцяло и усещам истинска дори да не сме се виждали с години.

Кристалната е танц, динамика, нощно къпане в Атлантика, тичане голи по плажа, снимки и хвърчила, сови и хъскита, фадо и крайните квартали на града. Тя е представителна дори по пижама сутрин с разрошена коса измъкнала се от леглото току-що, когато прави кафе. Има навика да прехапва устна, когато се замисли. Повдига учудено вежди и се възмущава на перфектен английски с британски акцент. Цитираме си Purple и сънуваме рок. Ядем шоколад от онзи най-горчивия, който залепва за небцето и го вкусваш с часове. Тя е любов от пръв поглед, едно кимане и красиво изписаните ми стихове, гол гръб с перфектна извивка, дантелено бельо и муранско стъкло. Обича Лем и Айзимов. С нея мечтаем вселени и пресъздаваме космически пътувания лежейки на дивана в хола.

Животът ни е записан на страниците в кожени тефтери с писалките ни измежду мастилени петна предизвикани от смяната на нялягането в самолетите. Тичаме между терминалите, четем английски вестници и обичаме съобщенията по мегафоните. Аз ненавиждам Шарл дьо Гол, но пък обожавам Франкфурт. Тя, сигурна съм, познава Лондонските Лутън, Гетуик и Хийтроу наизуст. Двете сме въздушни течения в симбиоза. Дъжд и летни бури. Дъга и тичане под пръските на фонтаните на НДК. Тя е космополитна, каре и Лондон. Аз бяла дантела, трапчинки и навсякъде.

Минало-бешало-несбъднато


Чета Маркес. В оригинал. Другак ми звучи постно.
Обичам му двусмислията, интонацията, усещането. Непревземаем.
Пипам книгата и усещам парфюма по страниците да се разстила между възглавничките на пръстите ми. Кожена подвързия със златен кант, която мога да погаля на отваряне и на затваряне, триста мига душевно удоволствие.

Планирам пътуване по стъпките на главния му герой, но с крайна дестинация Бразилия. Той ще завърши в ковчег. Предвидимо за един генерал без армия. Но в края на краищата всички умираме, но не всеки е Симон Боливар.
Харесвам му жените. Липсата на ласкавост в тях е затрогваща. Прекрасни, плътни, ароматни жени. Стоят будни, мокри и в калта, за да издиша онзи в ръцете им последния си дъх.  Не плачат, перат белите си ризи и яздат най-отпред в редиците. Вземи този топъл женски образ.

Описание на неговия боен кон в продължение на две страници. Съществуват ли толкова синоними на сребърно на друг език? Едва ли. Проза, която звучи и се лее, като поезия. Напомня ми за гимназията и безкрайните тетрадки-речници дебели като тухли, за рисунките ми в празните графи, за състезанията и скандалите в почивките, за словото, което залепва за теб и те омагьосва за  цял живот. Казват, че разбираш колко добре владееш един език, когато можеш да напсуваш някого на него, така както би го сторил на родния си. Цветно, рязко, без замисляне.

Минало-бешало-несбъднато. Съществува, в Маркес.