събота, декември 17, 2011

Дъжд и разговори


Да си поговорим, докато капките от дъжда се стичат по прозореца. Да си поговорим така насаме и на тъмно. Имам много да ти кажа, толкова много, че един мой човешки живот не би стигнал. Ти добър слушател ли си? Не мисля. Но все пак има какво да чуеш, ако решиш да внимаваш. Нека си говорим истински лъжи. Ти ще кажеш, че обичаш, аз ще кажа, че ти вярвам въпреки, че знам точно кога възглавницата ти е ухаела на нея и кога си притичвал за тайни срещи. Необходимо ли е? Явно да. А може да се лъжем на много нива, защото ти ме имаш за загубена, а аз се правя на забравяща. Музиката на тангото се носи из стаята и навява някак тъжна атмосфера с привкус на сълзи. Хората като мен плачат ли, когато навън вали или вали, защото плачем? 

Да си поговорим, докато лежим прегърнати в леглото ти. Аз ще гледам в тавана и ще си казвам всичко, което зная наум, но няма да гадая колко още си е измислил, на теб оставям свободата да се въртиш в завивките и да ми галиш внимателно бузата. Истината винаги намира път да излезе наяве, заради това е най-добре да я казваш направо.

Вали, а прекрасното слънце обикаля из стаята в лицето на малко зеленооко момиченце. Става тема на разговор почти моментално с малкото си червено палтенце. Поглеждам ръцете на събеседника си: чисти, поддържани, красиви. Неволно посягам да ги докосна. Усмихвам му се. Говорим си, че хората като нас имат едно по-високо ниво на вътрешно щастие. Прав е. Ние създаваме. Не сме калкулатори, а творци, казва. А после добавя, че трябва да си малко луд за нашата професия, малко ала Вонегът. Аз поне знам какво имам в живота си, едно от тях тепърва расте вътре в мен. А друго скоро ще населява завинаги кожата ми.

Говорим си и дъжда създава призраци. Стъклата се запотяват. Спомените, това е размита материя. Времето знае как да ги притъпява до неузнаваемост. Споделеното не остава, ако не си дал достатъчно от себе си. Кофти, ако нямаш "себе си". От друга страна емоциите завинаги ще пълзят отдолу гъделичкайки те.

Дъжд, дъжд, дъжд... ще се размина с хиляди мълчаливо, всеки в своя малък свят оплетен в разговори. Имаш едно, две, три наум и се множат. Всеки разговор става на танц под звуците на дъждовните капки в локвите. Няма чадър и съм мокра до кости, а речта се чете сама себе си в главата ми. Омръзна ми от хули и нападки. Искам спокойствие като летен дъжд. Нека водата измие всичката гадост, която изсипаха тези хора над мен. Защото аз съм над това, нищо че ме боли отвътре.

3 коментара:

  1. Ако бунтарите говорехме докато сме спокойни, това щеше да излиза от нас.

    ОтговорИзтриване
  2. Да. Това излиза. Аз съм спокойна, но обидена и огорчена. Толкова много, че искам просто да вали... нека само да вали...

    ОтговорИзтриване
  3. Много текстове напоследък си записвам в папката "Любими", а това сега е едно от малкото хубави неща, които ми се случват, учудващо за мен, на фона на всичката гадост.
    <3 <3 <3 <3 <3 <3

    ОтговорИзтриване