сряда, декември 28, 2011

Неприлично. Непривично. По-различно.


Чета Ин и ми идва да плюя на всичко, което крия през метафорите си. Шегуваме се, че виждаме от двете страни на границата и опознаваме света по различен начин. Тя-бунтарката, която ще ти размаже физиономията, а аз онази тихата, която би ти направила живота Ад, но парченце по парченце. Стига да ме интересуваше достатъчно, де. Никога не ме интересува достатъчно. Твърде лесно си намирам новости.
Издивявам. Разбивам се. Лежа на малинено червения кожен диван и си тананикам редом с Otis. Думите ми стават порой, а една муцунка стои облегната на коляното ми и си проси внимание, докато пръстите ми шумолят по клавиатурата на лаптопа. Кога виртуалното измества реалното? Плътта се свежда до битовете и малкото по-неприлични пози, в които си заснел разчекнато тяло красящи десктопа ти, нали? Семеен спомен за дечицата предполагам.
Представяш ли си да изоставим красивите завоалирани слова и да заговорим на по-разбираем език. На просташкото, неграмотно, грубо и опростено звучене с фрази-клишета и размисли на тема "незнамкъде се намирам". Да спрем да пишем за естетиката, защото тя отдавна е загинала и да се отдадем на проникванията, насилствените оползотворявания на човешкото същество от друга страна. Какво ще кажем да си поговорим за порното в главите ни, садо-мазо и смсите намекващи латексови костюми? Извратеност от-до. Какво ли ще кажат патриархалните родители за съзнанието, което са създали?

Както и да е, си казвам, защото следващата година може и да е последната от живота ни. Всъщност утре може да е последното от живота ни. Замислям се. Защо да не живеем както си поискаме? Сещаш се? Безсънни нощи, танци до зори, разбиване и натискане по баровете като разюздани студенти, така му се казваше нали? Мъже, жени, но на кого му дреме. Никой не подбира в днешно време, мислим си всички заедно преди да се втурнем към поредната лудост. Макар нашите да са по-различни, признавам. Тип "Безсмъртни в Испания".
Обичам хората с истории богати като нашите. Колко ли е неприятно да си нямаш какво да разкажеш? Или да нямаш стотиците белези, всеки от които кара езика ти да се развърже и да се приплъзне в невероятните спомени. Мирис, звук и усещане за допир, които се преплитат. Все така ярки както в мига на създаването им.

Споделяме поезия. Къде тъжна, къде изпълнена с алюзии за сексуални пиршества. Умеем ги, какво да се прави. Директен маркетинг. За хората над, под и до кожата ни. Ала двадесет и четири по седем. Завинаги. Носим си призраци в джобовете на дънките. Обичаме приятелите си. Не ги членуваме. Буквално и преносно. Фингърингът не ни е страст. За сметка на това си падаме по запетайки. Размерът няма значение, споменава едно яко бейби. Има ли?
Забраниха пушенето на обществени места и ето на, почти пропуших отново. Заплашват ме с бой, рак на гърлото и али бали. А всъщност винаги съм обожавала мириса на тютюна по връхчетата на пръстите си, докато завивам цигара. Колко мейнстрийм. Почти като опушените задимени нощи по клубовете, които предстоят.
Говоря с крилатата и с едно много секси червенокосо маце за трети лица в нашите отношения. Триъгълници. Любимата ми фигура. Редовно се оказва, че някой от ъглите е тъп. А като сме тръгнали да се занимаваме с геометрия, нека споделим мнението си за прекрасните успоредни линии. Онези същите, които гледат в една посока, но не се пресичат. Еднаквости. Различности. Равенство. Геометрия и цигари. Фракталност. Сещам се за тройното правило на пламъчето по време на война. Третият винаги си го отнася.

Псува ми се. Фаза четири казват. Идва след момента, в който искаш да си блъскаш главата в монитора, за да наместиш един по-специален ковчег в повече на чертежа или да си сметнеш машиносмените, докато обсъждаш мускулести коли от 69-та. Извратени хора в извратен свят, а можеше да ходя да пия шампанско на Витоша и да наблюдавам мизерията долу. Да се повъргаляме, а?
Всички минаваме за лошите герои в нашите истории. Старите, бити кучета изпълзяли за стотен път от дъното до върха на планината. Пак ще паднем и го знаем, но какво толкова. Бъркате ни породата, струва ми се. Чудя се колко сила е необходима, за да счупи всички кости в едно човешко тяло? Иска ми се да изпробвам какво усещането на хрущенето отново, но се овладявам, за да се засиля от дивана към шкафа с алкохола, където ме чака едно Джони със специален етикет. Балансирам чашата върху клавиатурата, наблъсквам лед. Противопоказно е, знам, но малките неща ми създават атмосферата. Така е било, така и ще остане.
Остават някакви си десет дена, който ще изтекат като пясък измежду пръстите ми. След което още седмица-две и чао скъпа ми Алма Матер. После немски отначало, парапланер и пейтбол в полувоенни условия из гората. Какво ти трябва повече?

Огън, за да гориш.

11 коментара:

  1. Ще става все по-зле, предупреждавам. Напоследък започвам да прехвърлям хаоса от кожения си тефтер директно тук...

    ОтговорИзтриване
  2. Е, @жору, излагаш се! Чак сега ли? :-D :-P

    ОтговорИзтриване
  3. По-добре в някакъв момент, Бейби :") А знаеш, че аз от скоро минаха на български, което е далеч по-освобождаващо за нещата, които се въртят в главата ми.

    ОтговорИзтриване
  4. Ян, нито думичка за мен и моето присъствие. Осезаемо, а ти мълчиш.

    ОтговорИзтриване
  5. Оплетени сме, Ин. Всичките като черва. Функционираме заедно. Не може едното без другото. А по-добре е да пусна мислите на свобода. Крайно време им беше.

    ОтговорИзтриване
  6. Е, Ин... аз да не ви се меся! ;-) Знаеш ме колко съм възпитана и дискретна.
    Карантии, Лени, висим като одрани животни на куките и ни изкормват, после ни готвят дреболиите и ги ядат недосварени, недоопечени, почти алангле пред очите ни да си видим срама в очите. ... Но ще дойде време ролите да се разменят, а аз няма да съм толкова банална! ;-)

    ОтговорИзтриване
  7. Усещам аз някаква нотка на садизъм да се прокрадва в теб. Много -изми носим, да знаеш.

    ОтговорИзтриване
  8. Защото многостта ни прелива! ;-)

    ОтговорИзтриване