неделя, декември 18, 2011

Споделено


Тази нощ не спах особенно добре. Въртях се в леглото до ранни зори. Цяла нощ мислих дали да разкажа тази история или не, но накрая вътрешното усещане, че трябва да подредя себе си и да споделя победи. Правя го за себе си, но и за останалите: за Нев, за приятелите ми, за семейството ми, за неговото и за самия него. А винаги когато съм писала тук е било за мен, не за друг. Никога не е имало някой друг. Това е моето полу-открито място за споделяне, където мога да спестя емоциите на по-ценните за мен хора. Знам, че се чете от мнозина, които не ме познават дори, но не е ли това целта на личните блогове?

Това ще е дълъг пост, няма да е силно сантиментален, нито красив, а по-скоро фактологичен. От него има само една поука и тя е: внимавайте какво казвате, какво пишете и споделяте, внимавайте какво впечатление оставяте в околните. Вчера ми казаха, че наранените хора са най-опасни, вероятно с идеята, че бих могла да стигна и аз до саморазправа един вид. Бих могла. Имам всички средства, но не съм го искала никога и няма да го поискам. Мога да използвам и аз думичките "Мислех си, че ме познаваш по-добре" и може би това е така. А сега започвам.

Запознах се с теб покрай нея много години назад. Никога не съм имала каквито и да е претенции към твоята особа, дори и в онези вечери в Строежа, когато се засичахме почти всеки път. Забелязах те по онзи начин, който е присъщ за хората като мен. Видях същото животно като мен в теб и това ме предизвика да проявя интерес. А ти беше тъжен също като мен. Знаех, че си имаш момиче, знаех, че си също твърде ценен за моето най-близко приятелско същество. Познавах семейството ти от преди това.  Това бе достатъчно, за да стоя просто отстрани и даже да те отбягвам. Ти си беше решил друго. Да и не в задимена обстановка, а после смутени сбогувания.
Нашата връзка започна по твое желание по начин, който сам твърдеше е метод да се освободиш, да затвориш една врата. Завърши пак по твое желание, за да отвориш малко след това пак същата тази врата. Няма да лъжа, че ми стана приятно, но не защото отново ще си с нея, а защото тръгваше пак срещу нещата, които твърдеше, че искаш. Неща, които аз знаех, че са така. Това че беше груб с мен и използва думи, които никога не съм очаквала да чуя от устата ти, не помогна, но ме отрезви. Не отричам всичките хубави неща, които са се случвали. Нито това, че вложих изключително много и не съжелявам за това. Не отричам, че за теб бях готова да си дам живия живот, че се научих да съм по-нежна и внимателна, че наистина исках да заживея с теб, че ти вярвах безпрекословно, че отвътре знам, че ти си ми човекът. Неща, които съм казвала много пъти. Но аз не съм теб. Не мога да знам какво ти минава през главата, а ти никога не ми и каза. 
Станалото, станало. Въпросът и поуката на тази история идва в последствие. Нещата, които правеше, за да ми "помогнеш", изричането на обещания, които знам, че няма да бъдат изпълнени си бяха между теб и мен. Аз се топях, апатията ме обзе, не ми се занимаваше с нищо, не ми се ядеше нищо, продължавах напред по инерция. Оперираха ме. Нещата не минаха по план. Защото съм такава и да, не е приятна гледка. Времето минава лека по лека и аз започнах да се успокоявам. Даже говорихме на някакви безобидни теми: книги, филми и храна. Харесва ми да си говоря с теб, все пак година и нещо ти ми беше толкова близък. Не съм си правила илюзии, че нещо би се променило, но си казах. Ето. Поне се държим цивилизовано, нормално, приятелски. Събиране, разделяне и после следващото.
Само че след това дойде злобата. Не знам защо, нито от къде. Просто се случи. Приех я и нея. Ти каза, че не искаш повече да се намесвам в живота ти, каза да го приема. Заболя, но това бе логично. Не те търсех след това, не ти пишех, не те коментирах. Насилих се волево, въпреки нуждата си. 
Но хората си говорят, споделят и виждат. И измежду всичките глупости казват истини. Пъзелът се нарежда и започваш да разбираш. Предупрежденията, подпитванията... впечатления. Малък град, едни и същи хора, познати и бегли такива. Ти каза да им тегля една майна и майната му и на родата ми. Аз теглих наум няколко. Съжaлявал си за мен и семейството ми, за което дори не намери доблест да срещнеш. Сигурно е така. Те съжaляват, че това ми се случва. Аз, че единствената ми истинска опора страда двойно.

Реалист съм. Може би омесен с меланхолия, но все пак здраво стъпил на земята. Емоционална съм за трима, а имам затворения характер на баща си. Предполагам може да се извади грешна преценка за мен от този блог, от красивите ми текстове, от многото метафори, които ползвам. А той е едностранчив поглед въпреки всичко, но пак заставам зад словата си. Думите тежат. Никога не са ми казвали, че съм лесна личност или че имам ведър характер, но не са ме наричали неуравновесена, лабилна и болна. Изгарям мостове и ги строя наново, и така докато не се получи. Понякога стоя в пепелищата с месеци преди да събера сили за съграждането на нещо по-добро. Кърт Вонегът казва: "Внимавай на какво се правиш, защото ти си това, на което се правиш". Няма по-истински думи от тези.


8 коментара:

  1. Ти си достатъчно трудна личност за да те обичаме много, с характера ти, с усмивката ти, с мелагхолията ти и с пепел около тебе - понякога. Все пак преди пепел имало огън. Ти си този огън който, винаги може да топли нашето сърце.
    С много любов - едно мъфинче!

    ОтговорИзтриване
  2. Огън и пепел, нали? Вървят ръка за ръка.

    ОтговорИзтриване
  3. И измежду всичките глупости казват истини.

    Във всяка лъжа има малко истина. И сигурно това е, което ни кара да се държим като слепи дори когато виждаме очевидното.
    А ти.... ти си знаеш.

    ОтговорИзтриване
  4. Знам си да. За това казвам, че е много важно какво говорим, какво пишем, как се изразяваме. Обидите си имат начин да се провират, разни скрити истории също...

    Това е последен пост по тази тема. Най-директният, който съм писала по нея. Надявам се да се замълчи вече...така както аз няма да я споменавам директно повече.

    ОтговорИзтриване
  5. Магия, огън и пепел, момиче. И то толкова повече от първите две, че пепелта не си заслужава споменаването.

    ОтговорИзтриване
  6. Знаеш защо я споменавам. Самоизяснение. Някой бе казал: "Не се оплаквай и не съжалявай".

    Нямаше да се стига до тези редове, ако зависеше само от мен. Но не зависи. И да. Вътрешно си обичам всичко, което ме кара да се развивам като човек.

    ОтговорИзтриване
  7. Помни: не губи време да сравняваш живота си
    с този на хора, които ти изглеждат по-щастливи.
    Да си щастлив означава да си в хармония със
    себе си, а не колко имущество или луксозни
    придобивки имаш. Постарай се от сърце да
    постигнеш хармония с това, което си. / Док Чилдре/

    ОтговорИзтриване
  8. @Анонимен: Благодаря!

    Аз не се сравнявам с хора, които са по-щастливи. Напротив, радвам им се. Обичам хората да са доволни и винаги правя всичко по силите си да е така.
    Не съм материално момиче, а хармония със себе си имам. Все пак 20 години съм все аз. Понякога, макар и де не искам, някой ме разклаща. Да. В тези моменти съм наистина мизерна. После ставам, изтупвам се и продължавам.

    ОтговорИзтриване