понеделник, декември 26, 2011

Двадесет и един


По ирония на съдбата, а може би като подтвърждение, че някъде има по-виша сила от нас, дипломната ми работа в УАСГ, специалност Архитектура, е Траурен дом за граждански ритуали. Противоположно нему стои Радостен дом. Сватби и погребения. 
А ако ли не ти се занимава с емоционалната страна на нещата винаги може да правиш мол. Като не се шегувам изобщо, защото заданията ни са точно такива.

А от мен се искат идеи. Да изстискам от преуморения си, макар и млад, мозък някакво алегорично значение от смъртта. Каква алегория, питам? Смъртта е занимание самотно като по Бредбъри. За мъртвия всичко приключва в момента, в който изчезнат онези двадесет и един грама душа, нали? Но всъщност не можем да бъдем сигурни дори и в това, защото няма как да попитаме.
Тази година починаха четирима мои по-близки познати и приятели. Някои познавах повече, някои по-малко. Все ми се ще да им бях обърнала повече внимание и грижа, докато бяха тук. Всички си отидоха рязко от живота през прекрасния есенен месец Октомври и оставиха да зеят ями в душите на хората, които се бяха докосвали до тях. Нито един не беше над тридесет години, което е стряскащо само по себе си.

Казват и са прави: мъката е егоистично чувство. Както всяка човешка емоция, защото се поражда в нас за самите нас.

Начупеност и разтрошаване. Това ми е усещането за тази тема. Заиграване със светлина и стъкло до момента на пръсването и краят на всичко, което съставя света ти. Има ли значение какво усеща публиката? Ритуалът е за нея, нали? Как да я превърнеш в нещо обикновенно и тривиално, когато със смъртта не можеш да свикнеш независимо дали си на пет, на двадесет и пет или на сто. 
Претръпваш.
Преживяваш го отвътре. Затворено. Стаено. Тровещо те.
Носиш тъга в очите си. Необяснимо. Просто там отвътре зад клепките ти тупти нещо. Депресия.
Денем всичко ти бледнее, а мислите се гонят на купчинки из главата ти. От време на време губиш усещане за датите, за месеците, за годините. Не можеш да работиш нощем, но и не можеш да заспиш. Разхождаш се наум из едно несъздадено пространство, за да опознаеш усещане, което не искаш да имаш никога, за да пролееш сълзи, които стягат гърлото ти.

Остава съвсем малко до края. Някакви дни, вероятно по-малко от месец... а аз още не знам от къде да тръгна. Тревожа се. Как да накарам гласа ми да не трепери, докато се опитвам да обясня какво мисля?

5 коментара:

  1. Ще се наложи. Знаеш колко трепери...

    ОтговорИзтриване
  2. Знам... но... не го спирай напълно... просто го туширай... Не е лошо нещо, а и е вредно да си вървиш срещу природата - мен слушай за това! *кимам*

    ОтговорИзтриване
  3. А ако се развикам? То също е там отдолу.

    ОтговорИзтриване
  4. Е... затова казах - пред онези, които няма да разберат, го туширай!... Т.е. не крий емоцията, но се опитай да я овладееш! ;-)

    ОтговорИзтриване