неделя, декември 18, 2011

Надежда


До преди няколко минути все още имах някакви надежди по някои въпроси. Нарича се непоклатима вяра у хората. Имам я все още, макар да знам, че не е имало защо. Усмихвам се, малко накриво, поради усещането, че нещо много сбъркано ми се случва и е най-добре да махна с ръка и да продължа. Отричат се много неща и много неща ми бяха отнети. Борих се докрай поне с всичко в тази гмеж. И тя се бори редом с мен.

Днес говорих с един много истински човек, който има дълбокото ми уважение. Да говорим бе тежко и трудно, защото вярвах на отчаянието и гнева му. Но в разговора прозирах и аз: моята болка и зарастващи душевни рани. Не мога да ги крия, най-тежко ми е, когато разбера как са ме лъгали. Не исках да се стига до това, не исках да ме намесват така. Нито пък нея. Аз харесвам тези хора, аз обичах тяхната плът и кръв. Приех всичко безропотно. Постъпих нормално. Отдръпнах се, за да си запазиш личното пространство и да си доволен и щастлив. Какво да кажа повече. Не съм се оплаквала, всички казват ще мине време. Ще мине. 

Ала в един момент се стои между семейството ти и твоето его, а в следващия между тях и жлъчна отрова. Иде ми да кажа какво като не си ми бил верен? Какво като си ме мамил така? Но просто ми иде да попитам защо не ми каза по-рано, защо не ми спести тази гадост точно сега, когато имах нужда от всичките си сили, за да продължа напред. Не че няма да се случи. Ще стане.

После ми се обаждаш ти. Защо? Разтупква ми се сърцето, искам да се скарам с теб, заради всичко. Сдържам се напряко на желанието, за да ми викаш. Тръгвам към разум, а ти твърдиш, че ти държа сметка. За да кажеш, че не било вярно. Че това са пълни измислици. Не отричам, не обвинявам. Аз давам факти, но те остават нечути. Както винаги не ме изслушваш. Отбраняваш се все едно искам нещо. Не. Давах ти и ти дадох пълна свобода. Нищо не те интересувало. Аз, там, те, онези говорещите. Дори и казвайки тези последни думички имах някаква малка надежда в себе си, че... де да знам... вече не знам. Не съм очаквала истини, но не очаквах и да ме нападнат.

Кажете ми глупаво ли е да вярваш в хората, щом те са толкова озлобени? Или може би трябва просто да се науча, че нещата стоят така. Аз ти подавам ръка, а ти "изколваш" всички около мен, докато ми обясняваш каква ценност съм за теб, след което решаваш, че не съществувам... В крайна сметка стига им толкова на близките ми хора, а и на нея. На нея най-вече. За нея ще ми страда всичко с години. Ще ми е тежко с години по начин непонятен за останалите хора. 

Да. Предполагам, че това е твоя начин. Приемам го, така както приех решението ти. Уважително. Но си признавам, че ми е болно въпреки всичко.

3 коментара:

  1. Не е глупаво да вярваш в хората, но нещата стоят ПОНЯКОГА така...:(

    ОтговорИзтриване
  2. Знам. Нали все пак вярвам... и приемам нещата, които стоят така.
    Просто се усещам как принудително ми отнемат част от тази моя вяра. Едва ли не е процес на израстване. Губиш съвсем детето в себе си.

    ОтговорИзтриване
  3. Важното е, любима, да имаш много от "тази твоя вяра", точно както аз имам, въпреки огромното количество, което са ми отнели... за да ти остава още! Много сила се иска, но ние можем! ;-)

    ОтговорИзтриване