понеделник, декември 26, 2011

Лентата


Обичам черно-бели фотографии. Не заради ефекта на сребърните зрънца в Т-формата им, а в усещането за истинско, плътно, реално съществувание, което се затваря в тъмната стаичка. Фотографията е магия, почти като алхимия. Усещането да видиш изплуващата снимка на любимото ти лице изпод червените лампи е неописуемо. Невероятно.

Тази година за пръв път се запознах с магията да проявиш собствената си лента, с това да си с някой друг в абсолютно тъмната кабинка, да му се скараш за светещия часовник. Той да се разсмее и на теб да ти иде да го фраснеш по муцуната, но да държиш ролка, лента, ножица и кутия едновременно на място, където си напълно сляп. А после да търсиш ръцете му в тъмното, за да му покажеш какво трябва да направи. Нищо, че и на теб ти е за първи път. Неопетнено.

После я споделих. Посветих другимо. Изрезки с потъмняването на пробите. Алегория за 18 процентовото сиво и скалите от чисто черно до чисто бяло. 

Днес ми подариха обща рамка за снимки. Неочаквано. Нямам кадри, които да сложа вътре. Кадрите ми избягаха от мен. А тези, които имах от изминалата година изтрих, защото ми се оказват болезнени. Във фотоапарата ми има лента все още. Черно-бяла. Недоснимана.

Може би трябва да я извадя и така. Макар и недовършена.

4 коментара:

  1. Понякога е по-добре да сложиш края. Точката, от и към която няма завръщане.
    Ей тъй, за да дадеш ново начало. И нова отправна точка. Точно като 18-те % сиво…

    ОтговорИзтриване
  2. Аз съм по многоточията, знаеш. Разтягам всичко в безкрайностите и оставям да си ме попълват както им е удобно. Понякога май точно тук ми е грешката. Не поставям ограничения. Нито на мисълта, нито на тялото.

    Можем всичко, нали така?

    ОтговорИзтриване
  3. Ти си ми многоточието. Аз съм ти точката.
    И много можем да понесем. Но няма да ни се наложи.
    Просто няма да ни се наложи.

    ОтговорИзтриване