вторник, декември 06, 2011

Сутрините


Сутрините са ужасни. След цяла нощ на пресекулки, в която съня ми бяга, ставам и в устата ми има вкус на гнила плът. Моята собствена. А ще става все по-зле. Гърлото ми е пресъхнало като пустиня, погледът ми се мае и завърта света до едно огледално положение. Опитвам се да си повтарям как всичко ще се подреди, но пред биологичната преграда на собственото ми тяло нямам решение. Отслабнала съм. Но не по онзи красивия начин, а тотално. Мога да сваля още десетина килограма преди наистина да заприличам на скелет, но идните дни ще си ги вземат със сигурност. Ребрата ми се броят, мускулите ми са се стопили до жалки ивици месо под жълтата ми кожа, които едва ме крепят изправена. Устните ми са напукани, а по мен греят синини достойни за уличен побой. Призрак. Болен призрак.
Започва нов ден, еднакъв на предния. Мъчение за всяка глътка въздух и вода. Стискам зъби и се насилвам. А толкова по-лесно ще ми е просто да не стана от леглото днес, а после и утре, вдругиден и така докато не изчезна.Уморена съм до безкрайност, че и отвъд. Боли ме дори, когато дишам. А лекарствата отмиват усещането само за минута-две. После то се завръща и ме поглъща отново.
Днес ме изписват официално от болницата. Всички са доволни от мен там. Аз съм красивото, тъжно момиче с бадемовите очи. Не знам защо, но думичките търпеливост, инат, кураж, стоицизъм ми се струват така странни изречени от тези хора, макар да знам, че са истина. Толкова труд, за да стана по-добре. Дежурната сестра е прекрасна, изпълнена с емпатия жена и много хубав глас, която всеки път ме пита защо предпочитам агонията и не я оставя да ми сложи система, за да забравя всичко поне за няколко часа. Опитах се да и обясня, че моята агония ще си я нося така или иначе. Пита ме какви са ми плановете. Какво ще правя по-натам. Аз и отвърнах, че най-вероятно ще завърша, ще си измисля и изпълня "новата" кожа, а после не знам на къде ще поема. Светът е широк. Този грим ти отива, казва тя имайки впредвид операцията, изпитите ми скули и бледата кожа на фона на тъмната ми рошава коса. Знам. На мен винаги ми е отивал. Приличам на дете, на икона според останалите в стаята. Икона, заради примиреното страдание, което излъчвам. 

Боли. Боли. Боли. А сутрините са кошмарни и ужасни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар