понеделник, ноември 28, 2011

Да се разпилееш


Моите страхове са осъзнати. Аз съм ги приела и обгърнала с нежност. Те са винаги с мен, заради което гледам да не ги изпускам от поглед. Това не означава, че са опитомени или впримчени, а че просто ги има и аз знам къде са. 
Един от най-големите ми ужаси приближава ден след ден и няма да има измъкване. Мога да си представя как тези 3 часа ще са за близките ми хора и как един поглед ще стане цяла вечност. Какво е да заспиш под светлината без да можеш да кажеш нищо, без обичам те, без дори едно кратко чао, защото дори не желаеш да обмисляш този вариант. Какво е да прегърнеш студенината на стоманата и тя да е тази, която ще те милва и докосва в стерилна обстановка, лишена от емоции.
Да се разпилееш на части и мозъкът да престане да съществува. Той, който е теб. Не ме страх за мен, аз няма да бъда вече, но ме боли за останалото. За неизживяното, за прегръдките, за това да споделя себе си с някой друг. Притеснена съм, че ще си отида неразбрана докрай. Че обичам, но това ще изчезне с мен.

Страх ме е. Плача. Имам нужда от устоите си.

Обичам неизпълнените и невъзможни мечти. Обичам близките ми хора. Обичам половината си душа. Обичам и себе си. Не се страхувам единствено от това измежду всички ужаси и болка. Поне ще знам, че съм го казвала всеки ден.

Няма коментари:

Публикуване на коментар