вторник, ноември 29, 2011

Ако


Ако аз бях там в леглото, за да го затопля преди теб всяка вечер. Ако бях там и всяка сутрин, за да съм първото, което ще те докосне този ден. Ако бях самото докосване, ако бях сънят, ако бях водата, която се стича по гърба ти. Ако минавахме онези няколко метра заедно, за да продължим деня си разделени в пространството, но заедно в мислите си… Ако аз четях книга, докато чакам. Ако се чудех какво вкусно нещо ме очаква прибираща се на мястото, което неволно наричах „у дома”. Ако сгъвах дрехите ти вече почти по навик, за да сложа моите до тях. 

Само ако. Всичко е сиво без теб. 


Ще


Ще докосвам тази нощ в сумрака
Ще съм аз и ще бъда по-лирична.
Защото между истините на телата
Ще търся аз път към светлината.

Когато ме побеждаваше, бореше се с мен в хватка по-стара от света. Когато капчиците пот рисуваха формички, а моето дихание излизаше насечено. Когато светлините не пречеха, тъмнината не помагаше, а останалото бе без значение. Когато пръстите се вплитаха в косата ми, а извивката на гръбнака ми бе почти до пречупване. Когато танцът завършваше, за да се срина с вик в бездната и да полетя. Когато обожанието и богът се преплитат един в друг, за да се отпуснат.

Това бе истина. Не мога да спя. Тази нощ искам да съм другаде, по друго време. Да си спомня какво е страст и пълно доверие, да създам вселени и да ги взривя всичките в един огромен фанфарен звън. Да се слея. Да се стопя и да се преродя отново в себе си изпълнена с абсолютно спокойствие на сърцебиенето и тишината. 

Изгарям, полудявам, обичам. Това никой не може да ми го отнеме.

понеделник, ноември 28, 2011

Говори с мен


Това всъщност не е призив, а заглавието на една книга. Не. Реално е призив. Точно така. Изразява една моя потребност, едно вътрешно тънко гласче, което винаги се е осланяло на градивните междуличностни спорове. А личности много, дори в мен не е една.
Определят ме като меланхолична. Такава съм. От-до. Прекрасно отвеяна и меланхолична. Лилава. Индигова. Наситена. И все пак... това не ме прави по-малко щастлива от другите. Напротив. Ако веднъж си извикал усмивката на лицето ми, може да си сигурен, че тя е там наистина заради теб. Те не е фалшива, а идва от най-затънтеното място на душата ми.

Говори с мен, защото има какво да опознаеш.

Обичам. Но това го знаеш, а аз не ще спра да го повтарям. Дори и да замлъкна завинаги. Написаните слова не изчезват.

‎"Там се крие слабото ти място, Демиан — продължи Дебелия — в предположението, че знаеш как ще приключат нещата, преди още да са започнали. Ние, хората, сме такива идиоти, че когато сгрешим в предвижданията си, страдаме повече, отколкото когато ни застигнат последствията от тях. Каква глупост! Ако се откажем от суетното желание да познаваме бъдещето, ще открием онова, което трябва да научим, че нищо не гарантира края на една история..."

Да се разпилееш


Моите страхове са осъзнати. Аз съм ги приела и обгърнала с нежност. Те са винаги с мен, заради което гледам да не ги изпускам от поглед. Това не означава, че са опитомени или впримчени, а че просто ги има и аз знам къде са. 
Един от най-големите ми ужаси приближава ден след ден и няма да има измъкване. Мога да си представя как тези 3 часа ще са за близките ми хора и как един поглед ще стане цяла вечност. Какво е да заспиш под светлината без да можеш да кажеш нищо, без обичам те, без дори едно кратко чао, защото дори не желаеш да обмисляш този вариант. Какво е да прегърнеш студенината на стоманата и тя да е тази, която ще те милва и докосва в стерилна обстановка, лишена от емоции.
Да се разпилееш на части и мозъкът да престане да съществува. Той, който е теб. Не ме страх за мен, аз няма да бъда вече, но ме боли за останалото. За неизживяното, за прегръдките, за това да споделя себе си с някой друг. Притеснена съм, че ще си отида неразбрана докрай. Че обичам, но това ще изчезне с мен.

Страх ме е. Плача. Имам нужда от устоите си.

Обичам неизпълнените и невъзможни мечти. Обичам близките ми хора. Обичам половината си душа. Обичам и себе си. Не се страхувам единствено от това измежду всички ужаси и болка. Поне ще знам, че съм го казвала всеки ден.

събота, ноември 26, 2011

Очакващо


Цял ден и цяла нощ ми бе очакващо. Виртуално. Почти нереално, пред рухване. Няма те, не мога да се докопам до лаконичничните ти отговори никъде. Писах навсякъде. Не помогна да укроти пеперудите в стомаха ми, даже напротив. Направи ги по-гладни за отговор. Някакъв. Какъвто и да е. Бях съвсем сама в празното вкъщи, всеки има при кого да отиде. А аз затворена в стаята си гледам безжизнените прозорци на екрана на лаптопа и се опитвам да се успокоя, че всичко е наред.
Събуждам се нощем и търся за какво да се хвана, да се облегна, да заспя на него. Ако ли не идва съня ми поне да бдя над неговия. Да докосвам слепоочия и контури в тъмното и да си въобразявам, че усмивките са заради мен. Не искам и не мога да повярвам, че няма място за мен в света ти, защото моят свят си ти. Ти го изпълваш на слоеве, всеки по-сложен от предния, на плетеници от мисли и неизказани думи, на ранно сутрешен делириум и успокоено гушкане, на дихания и издихания, емпатия и разпиляност. 
Не желая да докосвам другиго, не желая да докосвам и себе си дори в самотата. Аз, за която допирът е начин на изразяване. Дори и сега, затварям очи и протягам пръсти в нищото. Очакващо. Виртуално. Почти нереално. Наум мога да опиша до перфектно копие чертите ти. На живо искам просто да ги поглъщам с цялото ми същество, ръце, уста и поглед.

петък, ноември 25, 2011

Без заглавие


Пиша, защото обичам. Пиша, защото не знам какво друго да сторя със себе си. Пиша, защото това е единственото, което ми е на душата в момента. Това е лепилото, което задържа парченцата горе-долу на мястото им и ми позволявя да функционирам. Или поне да симулирам функция. А ще пиша на български, защото осъзнавам как чуждия език ме отдалечава и дистанцира от словата ми тук. Слова, които пълнят слепоочията ми и се изливат чрез сълзите ми безгласно.
Никога през живота ми не съм била толкова сама в себе си. Никога не ме е било толкова страх да се прибера в празната си стая, защото мислите ми ще рукнат през стената, която съм изградила и буквално ще ме удавят във водовъртежите си. Искам да мога да хвана нишката, която свива гърлото ми на топка, събира се в стомаха ми и задушава сърцето ми. Да я оплета на топла завивка и да се свия изпод нея. Да се скрия и да изчезна, докато излекувам болките си и ми се заживее отново. Докато ме заобичат отново истински. Ако ли не, просто ще съществувам там.

Обичам, обичам, обичам. Това повтаря цялото ми същество и нищо не може да го промени. Нито болката ми, нито отчуждението му, нито мълчанието. Обичам се прокрадва като се присетя за очите му, обичам е там, когато си лягам за поредната безсънна, уморителна нощ, обичам е в коледните филми, обичам е, когато ни прави нещо за ядене, обичам, когато усетя допира му до кожата си, обичам го има и в небрежно облегнатото ми чело на рамото му, докато отпива от уискито си вечер, обичам е мечтите ми и в неизказаните смехове, то бе всичко, което ме изпълваше на всяко ниво, галеше ме с пух и ме караше да грея. Обичам и обожавам. Всичко. Всяка частичка, дори онези скритите, които си мислиш, че не прозират, замислеността, вечното търсене, детето и мъжът, прекрасно доминиращият ме и притеснено загриженият, отдаденият на работата си, но вярващ в семейството.

Казаха ми, че да обичаш само не е достатъчно, за да проработят нещата. А ако да обичаш е единственото и всичко необходимо? Любов със здрави основи. Уважение. Разбиране. Привличане.

Cracking silence


I lie in my bed. It is an early morning and last night was restless. Again. No sleep for me even thought I try hard to get some. Everybody around me says that I am looking tired and weak. I am. I tend to lose balance and conciousness while walking alone on the street so I try always to be with someone. 

Crack, crack, crack...

I imagine the ring tone of my phone. Or the beeping sound of skype. Then I start to thing about the little things just to pass time until the morning. Like why I never got a special melody... Strange thought. Never mind it. Or when I was left alone even when we had a deal to do something together... another one... when you said that I wasn't helping with the cooking while I was washing the dishes in the other kitchen listening to your ringing phone... as I said never mind. I wanted to do those things. I still want to.

Crack, crack, crack...

I thought in some moment that my love is transparent and visible even in the smallest things that I have done. Like coming to hold you for a while when you are sleeping and the rest of your family is at the table. Or just staying to the small hours in the night so to have a little bit more time with you. Or trying to hold your hand at every single moment when we are somewhere. Kissing your eyelids and drinking your tears even thought my soul was screaming from inside and then saying that everything is going to be fine. It wasn't a lie. You are going to be fine. I am already damaged.

Crack, crack, crack...

My tears when you were rude with me because you were searching for reasons to strip me bared and analyse me. And I left you to do it hoping that at least this would bring you some satisfaction and calmness. My want to hide, to withdraw in my shell and in the same time to be in your arms solely. My smile when I feel your heartbeat. My want to live my life next to you, to care and to see some of your dreams fulfilled.

Crack...

Some time ago an really old man said to me that as my name means light I will be devoted to bring light and warmness to the people around me. And then added that I need to choose wisely who to nurse close to my soul, because you know, I won't be able to spread light over myself. A paradox. Sad but so true. He also added the thought that had always guided me: You are as fragile and strong as swan, my darling. 

Crack...

When they choose their partner swans mate for life, don't they?

сряда, ноември 23, 2011

Mono(Di)-A-logue


You are busy. I know that. I appreciate your work and I know that I have no more right to bother you. All day I try really hard to control myself and not to call you, not to write when I see you on-line...and then I lose my grip. I check my phone every minute for a message even though there will be nothing. In and out from my mail... searching for you. I want to hear your voice. No time for me this week. You said that you were so tired. More than usual. I wanted to talk just a little bit more with you, but I shied away. Now I write here, because I feel... whatever.

When I say "nothing", when I get desperate, you turn to anger. And then when I oblige, because I never ever wanted to see you this way, you say I gave up. A couple of nights before you told me to jump from your terrace if I want to commit suicide. I still wonder if... Said that, now I am learning to be more positive. At least I try. Reining my pain and emotions behind a fake smile and empty glazed eyes. Some of them are eating me up from inside but I am strong enough and I stiffen them.

Still can't let you go. I don't want to. I will keep repeating my soft "I love you" because I really do. I may be stupid and naive but in my little world love is the greatest thing above all and it is worth all my soul. 

I want my black hole back. Good night, love.

Spilled thoughts...


It starts with accumulation of silence. Unsaid feelings and inner truths. Then comes the no-believe in the future. I may not be a really positive person, but I do believe in my happy future because I deserve it and I work for it.

... I fight for the things I love and need. I always will do.

I just need a clear aim and I conquer.

I still dream about the small house in the mountain and the black-white border collie. A fireplace. A big and cosy chair. Alone and isolated faraway from all the people. With a friend. A true one who never will desert me. A dogs year.

I still remember the pain you felt when you were deserted. As I do remember the joy.

Society is overrated. I do not crave it. I still prefer the security of my own home, the comfortable sofa with many pillows... or the intimacy of your home, with its chaos and unruly mess. I long for that.

Even if I stay near, I feel like you would not call me any more. I am patient. Still... is there a reason to stay if you won't call me and you don't need my presence around you?

Alienating. I will not give up. I need to feel the passion.

Yesterday called one of my old "friends"... 6 years with no touch at all between us. He said that hearing my voice brings him hope. I, the hopeless. Me. I, the bright and warm. Me again. He said I am like light, that I will get far and he is so proud of me. I, who never quit. Me.

"I love you" whispered in your ear by the person you hold means so much more than all the theories about personalities and intimate success.

Also yesterday I explained to my mother why I still cling in this situation. Then she asked me if I will beg at the end. I want to believe that I won't.

I want Christmas. And I have only one wish... Imagine that.

неделя, ноември 20, 2011

One week later


This week was strange and somehow twisted. My emotions are still an unruly mess. I wish I could read yours but it is impossible. 

We are still together in some way, not as before... but still... we are parted.

Yesterday I talked with my brother who strongly disapproves what I am actually doing now. He said that I am simply prolonging the agony. He may be right from what I feel deep down inside me, but I don't want to let go. I can't let go. I can't imagine my world without you. My stubbornness and vibrancy can't fill the hole, can't jump the gap that is there, but they push me towards the edge.

My nights are long and lonely. My days a minute-by-minute existence. Inside I am a storm, outside I try to stiffen my tears and keep them to myself. I reread all of our conversations from the very beginning although it causes me pain to see all the smiles, hidden appreciations, love notes...

Yesterday I was in your arms all the time and there I was so happy and so tranquil. I really want it to be the same for you.

When you get closer to me, it is noticeable. I give my all to the ones I love. I give my time, my love, my body and soul, my future and my plans, my dreams and hopes, my existence, my trust and my care. This is what makes me complete and strong, what makes me happy, what gives me power to meet the obstacles of my daily life, to shine, to excel in my sphere, to be what I am.

I need that like I need air. Without it I just slowly die inside.

събота, ноември 19, 2011

This night...


This night the sleep eludes me. I can't close my eyes and think about something else than you. I am tired as hell, my heart races and in my tummy a bunch of butterflies tries to get out. That is. Sore reality. All me wants all you. It is almost a physical pain.

This night I was meant to be in your arms like every single night before it. Solely yours, devoted and loving. All I want are the falling stars and a little bit of warmness in you.

This night I wake up from my nightmares cold and numb. Emotionally drained and weak. My fears stun me, but I can't let go. I live only for the briefest of your touch, your smile, the way you hold your cup of coffee and smoke a cigar... I can describe you the brightest detail, vivid and true, as I love you with all of your complexity and crabby moods. 

As I said. All me wants all you.

вторник, ноември 15, 2011

Love impossible


He loves me not, I love him too. Love impossible between our souls. I feel so stupid and sad, an empty shell devoted of everything. Worst is that I can't fully understand him except for the inner feeling that he doesn't really want me any more.
I want to fill the gap between our souls with my never ending tears. To construct a sea, to be able to cross to the other shore, to him. To be able to hold him like before without the hidden tension in his body. I want to give my everything, my broken pieces, the shards that I hold which cut me from deep inside. 

Or drown.

I cry all the time, I cannot sleep, I cannot eat. My mind is constantly thinking : Why?. Only why. Nothing more. I do not want to change him, nor his decision. As I know that there deep in my soul, for the first time I really loved. As one friend of my once explained : He is like music player that plays the most beautiful music, but you ran out of battery. So you guard it and you wait. 

But mine would never play for me. 

Some time will pass. Months, years. I do not fear the solitary existence as I am bound to it in too many ways. They always say that I should be strong, to hold myself and contemplate. And I do. But this time, only this time I want to flow with my sorrows, to express my inner pain, my confused reality, my fears, to let my music loud.
Today "I have nothing" which lyrics are more than me now. 

Share my life, take me for what I am
Coz I'll never change all my colors for you
Take my love, I'll never ask for too much
Just all that you are and everything that you do

I don't really need to look very much further
I don't want to have to go where you don't follow
I won't hold it back again, this passion inside
Can't run from myself
There's nowhere to hide

Well,don't make me close one more door
I don't wanna hurt anymore
Stay in my arms if you dare
Or must I imagine you there
Don't walk away from me...
I have nothing, nothing, nothing
If I don't have you, you, you, you, you, you...

You see through, right to the heart of me
You break down my walls with the strength of your love mmmmm...
I never knew love like I've known it with you
Will a memory survive, one I can hold on to

I love you, darling. I always will do, lovely.

неделя, ноември 13, 2011

About that awful feeling that creeps in my soul again


It is there. Again. Cold and swift. And it is so intense, almost pitch black in purple shades, it could make me faint from the vibrancy alone. My guts are wrenched. I know the end of something important for me is near. Really near. Touchable, sensitive. There at my fingertips. 

I hate metaphors. Distant words and explanations of why, when, where, who... My head gets all foggy at the thought of the nearing decision-making point. I need a resolution. So I will say all my chaotic fears one after another. Asking myself how to fulfil and replenish my soul.

As I leave piece by piece I am always remembered. Why don't they care about me when I am around? When I sacrifice my body, feelings, emotions, time, friends, soul and mind for them. Why they see me at the razor thin edge of insanity after lonely days and even lonelier nights? I am only a milestone for everybody? And then it hits me one more revelation: they always treat me differently than the other-ones. I am the not so pampered, not so loved, not so cared about, not so very special, not so dependant one, not so interesting, not so clever, not so beautiful, not so sufficient, not so great al all. In two words not so. But then again I am the one which is seeing their real image.
I wish I was a rag doll. Emotionless. Able to fulfil desires and then to simply get up and go away in the closet until her future use.  It would be so much easier on my mind. Not to be chained with confusion. Like a toy.
I want to believe but my ability is stoned from what I see all around me. When actions don't follow said promises, it is hard to place your trust over and over again. I want to care for and be cared about. Like remembering why I will spend next days in the hospital, why I am so scared about myself and my future (here people die every other day from medical mistakes), why I need to take my medication or simply to open up the window because I can't breath again. It is the same caring that makes me wish "good night" when I want to cry with frustration.

I am difficult. As I am easy. Even better if you let me inside. 


неделя, ноември 06, 2011

Hiatus


Pause. Break. Hiatus.

I want it. 

It is time for a long walk and empty thoughts. It is time for the last falling leafs from the November trees and me standing right there in the middle. Time to rethink and sleep mindlessly with no memories. Time to curl in the bed under the covers, body cold like the death itself. I am restless, my mind is racing with unbelievable speed, my all hurts, my spine aches. I cannot breath. I cry a little too tired to do anything else. Then when I get up I will spend all my day perfectly alone at home. Because as it turns as always: home is the only real place where I can stay. I may white a little, read a couple of old love poems and stare from the dirty window into the grey lifeless sky.

I often think that I am like the summer rain. Water pouring under the messy clouds. But I will cut myself to pieces to make you save path to cross. Although it hurts. Although right there I needed something else.   

Hiatus. That is. The only solution. Everybody had theirs. I just want mine now.