събота, април 09, 2011

Echo...


Old short story. An echo of passed things. It is untranslatable. 

БРЯГ

„А времето изтече - ситен пясък
И самото то не знае как го стори
През извивките на парчетата стъкло
Горко му! Дори не може да ми проговори.”

Вървя по брега и си мисля за теб. Мечтите ми, така мили и близки до сърцето ми, сега бавно се стопяват на хоризонта като измъчен залез на фона на синята равнина на водата. А преди те бяха моята енергия, движещата сила на съществото ми и ума ми...но не! Колко жалки сме хората! Как пропиляваме времето си в напразни копнежи! Каква гнет ме трови отвътре и тежи над мислите ми!
Ти.
И ето, че ми се иска да ругая и проклинам деня, в който те видях и усетих за пръв път. Но просто нямам сили. За това бавно стъпвам по мокрия пясък и отчаяно впервам поглед във водната шир и нейното позатъмнено огледало. Няма никой наоколо. Теб също те няма...няма и да се върнеш отново при мен.
Няма, няма, няма.-повтарят безпирно вълните, безчувствени и лишени от идентичност, стигат до нозете ми и мокрят стъпалата ми отмивайки пясъка измежду пръстите ми със студена милувка. Те не знаят какво е да прегърнеш някого, да го вкусиш, да се стопиш отвътре само, за да го стоплиш. Няма и да научат забързани в своя ход: една след друга, една след друга. Толкова близко са, че пръските солена вода се протягат към устните ми, мокрят лицето ми и търсят своите другари сълзите...
А имало ли е нещо, о, морски богове! Съществувал ли е смисъл в наредбата на този хаотичен свят или всички сме просто прашинки безжалостно подхвърляни от водната маса, разбъркани и разпиляни, неспособни да създадем нещо трайно. Чудя се. Има ли защо да плача?
Не.
Слънцето се процежда през сивотата на облаците, хвърля по някой лъч на надежда и после изчезва изведнъж. Да вдигна ли поглед към него и да го допусна да стопли отново душата ми, макар да се съмнявам да успее. Заслужава ли си усилието да влагам пак от себе си в замяна на илюзии?
Не.
Осъзнавам крайното си самоотрицание, но то не е породено от желание да спася някого. Нито себе си в този ред на мисли. То е отчаяние и вик за помощ, който водата заглушава без особенна трудност. Същата тази вода, която лежеше послушно в краката ми преди време. Загубила се е връзката ни, нали?
Ти и аз, море! Вече не си говорим, дори не се караме. За мен остана жалкото успокоение да вървя по брега и да те гледам застинало в своя безпирен цикъл, насред движение и бяла пяна, и да не съм способна да те стигна. Наказана. Отхвърлена.
Хайде! Бушувай! Бъди свободно, защото аз не мога да те опитомя отново. Не мога да ти дам душата си, защото е твоя вече. Не мога и да си я взема, тъй като не иска да се върне при мен. Живей! Гали нечии други нозе и ги стопли с вълните си. Дай им мечти и крила! А после им изтръгни сърцата...захвърли телата им на пясъка и ги остави на жаркото слънце. Нека изсъхнат и се изгубят за теб и света. Празни черупки, без емоция. Песъчинки оставени на твоята милост. Тълпа от безверници.
Това сме хората за теб, нали?

„А времето изтече- ситен пясък...
И самото то не знае как го стори
На въпроса си не успя да отговори
Има ли  прашинка без отблясък?”


вторник, април 05, 2011

I am a mess...

This one has no order. My thoughts are relentless, ranting and running trough my head so fast that I don't see a point to write all of them...

Like I didn't knew it before. I am a mess. Emotionally I am at the bare edge of big depression. And when I say big I mean a nasty, long, sleepless, painful journey. God, right now I hate this country, I hate it medical system, I hate myself, I hate the whole world and I want to hurt someone badly and aaaargh, maybe I will take all over myself again! Because I am stupid, uncontrolled idiot!

My body is deserting me... for the last three days I broke more things than the whole last year. My fingers tremble and do not listen to me. My arms are weak. My legs hurt from nothing. I am like a balloon full of hot air. Light but with no control. My sight is merging the focal points and the space is changing all around me.

I feel useless and deserted. And alone. The only thing that was holding me these days is gone. And I am so tired...so,so tired. And I want a hug, and laugh with my friends, and somebody who cares for me. I want home. I want... I count every day and just wait for the next to come. I am bored to death, overwhelmed with work to do and with no desire for anything apart of seeing the end of this... apart of this I am troubled for myself and my future. 

14 days more...10 days more... then 10 days at home...then another 3 months here far away from my place...

And I feel guilty... I feel ungrateful towards all the things that my family does for me. I feel out of place. I hate the people here. I don't have anybody to talk with. I pass my time with earphones listening to the same songs over and over again. I am starting to hate them. I reread my old posts, I search for my talismans. I cry in the metro and under the hot water in the shower. No desire to get out of my bed, no need to go out, a never-ending hunger and nausea. And all I can do is wait. And I wait. And wait. And wait. And wait...

So what I do? I try to sleep but there is only staring at my ceiling, I eat chocolate and spit the last chew on the ground because everything is tasteless, I search company and find it nowhere.

That's it. I am reduced to a bloody mess. Will someone put me out of my misery?