четвъртък, декември 29, 2011

Мозък


Трасирам поредния план в главата си. Импулсите вървят по нервонната мрежа из гънките ми и карат пръстите ми да потрепват едва-едва. Познаваш това потрепване, знам. То е като инстинктивното сгъване на пръстите ми в онези сюблимни моменти. Гърч. Няма да има повторение. На екрана всичко е забавен каданс. В живота трае някакви секунди.
Аз си лягам с интелекта ти, не с тялото. Ха! Обичам я тази реплика. Тела бол, мили мой. Потни и мръсни, овъргаляни в соковете си. Черупки. Покажи какво крие кортекса ти и това ще успее да ме докара до ръба и тогава ще викам. Знаеш. Удововолствието при жените се заражда наум. Някъде измежду най-тъмните желания и благоприличието. Граница, която прескачат набързо и се връщат. Пак наум. За да поруменеят и да извърнат глава настрани. Смутени.

След снощи, когато си направих един страхотен интелектуален гъдел за пръв път от много време насам, преди всичко останало, се присещам за любимата му думичка. Напушва ме смях. Безпричинно. Как беше "за мен жените са просто парче месо, което чукам". Псевдо-не-емоционален bullshit, който се разраства в любов? Ахам. Това ще да е. А пък сексът е мръсна занимавка, все някой се изцапва накрая. Разказва за бара и онзи пич, който си завлякъл и двете мадами у дома. Него също го харесвали, с лопата да ги ринеш тези жени, ама той не можел така, бил сериозен. Псевдо-емоционален bullshit. Вземи си избери накрая едно от двете, че в средата те чака мантинелата. Но пък нотката на чиста завист се прокрадна, пък било то и само за секунда. Мечтаем си за тройка, май? Скука.

Разлюбваме и обичаме с мозъците си, с представата за "нещото" отсреща. Наричай черното бяло и за теб всички цветове ще са обърнати. Химия и страст почти не съществуват в свят пренаситен от голотия, а когато ги има, е трудно за преглъщане. Не можеш да го отречеш, защото тече на заден фон в главата ти през цялото време. Дай да не се събличаме тази вечер за разнообразие, какво ще кажеш? Мълчи и не ме занимавай с душевност.
Хората са различни и са скроени с тесни чували на главите си. Сестра му спи в леглото му. Чудно ми още ли го прави? Това е едно от най-сбърканите съзнания, които съм срещала. Аха, аха... и почти инцест. Мозък получаващ удоволствие да спи в "техните чаршафи", представи си, който на мен ми чете лекция за благопристойност. Баща му не си пада да го гледа как целува приятелката си пред него. Моят не се свени да целува майка ми пред всички. Кое е приличното? Пука ми. Аз съм расла свободна с поразвързан език и съзнание. Очевидно е, че са ми спестени завоелираностите на играта на дама между двама души. Дръжте си ги, мерси!

Разкрепостени, та чак развързани мозъци. Интелекти подчинени на задоволяването на една потребност: да не са сами и тази вечер. На кого му дреме, питам се аз, важното е да не сме си безразлични. А това, че не помниш името на поредната и я наричаш с произволно, докато спиш, ще го броим за нормално. 
Четвъртък е и не, пак не стига навреме. Не защото е опитал нещо различно топло вместо кафето си тази сутрин. Умряла работа. За кой ли път в главата ми се връщат чатове изпълнени с вулгарности и то такива, че да не може да стане от бюрото си или поне така твърдеше. На мен не ми личи, а и не ми влияе да си призная. Как и къде точно, коя част са празни думи. Пък и в писмен вид, от другата страна на монитора, всеки може да си позволи да е точно толкова дълбок, многопластов, разкрепостен и интересен, за колкото си мечтае.

Ела ми в ръцете, за да започнат оправданията.
Чакам.

сряда, декември 28, 2011

Неприлично. Непривично. По-различно.


Чета Ин и ми идва да плюя на всичко, което крия през метафорите си. Шегуваме се, че виждаме от двете страни на границата и опознаваме света по различен начин. Тя-бунтарката, която ще ти размаже физиономията, а аз онази тихата, която би ти направила живота Ад, но парченце по парченце. Стига да ме интересуваше достатъчно, де. Никога не ме интересува достатъчно. Твърде лесно си намирам новости.
Издивявам. Разбивам се. Лежа на малинено червения кожен диван и си тананикам редом с Otis. Думите ми стават порой, а една муцунка стои облегната на коляното ми и си проси внимание, докато пръстите ми шумолят по клавиатурата на лаптопа. Кога виртуалното измества реалното? Плътта се свежда до битовете и малкото по-неприлични пози, в които си заснел разчекнато тяло красящи десктопа ти, нали? Семеен спомен за дечицата предполагам.
Представяш ли си да изоставим красивите завоалирани слова и да заговорим на по-разбираем език. На просташкото, неграмотно, грубо и опростено звучене с фрази-клишета и размисли на тема "незнамкъде се намирам". Да спрем да пишем за естетиката, защото тя отдавна е загинала и да се отдадем на проникванията, насилствените оползотворявания на човешкото същество от друга страна. Какво ще кажем да си поговорим за порното в главите ни, садо-мазо и смсите намекващи латексови костюми? Извратеност от-до. Какво ли ще кажат патриархалните родители за съзнанието, което са създали?

Както и да е, си казвам, защото следващата година може и да е последната от живота ни. Всъщност утре може да е последното от живота ни. Замислям се. Защо да не живеем както си поискаме? Сещаш се? Безсънни нощи, танци до зори, разбиване и натискане по баровете като разюздани студенти, така му се казваше нали? Мъже, жени, но на кого му дреме. Никой не подбира в днешно време, мислим си всички заедно преди да се втурнем към поредната лудост. Макар нашите да са по-различни, признавам. Тип "Безсмъртни в Испания".
Обичам хората с истории богати като нашите. Колко ли е неприятно да си нямаш какво да разкажеш? Или да нямаш стотиците белези, всеки от които кара езика ти да се развърже и да се приплъзне в невероятните спомени. Мирис, звук и усещане за допир, които се преплитат. Все така ярки както в мига на създаването им.

Споделяме поезия. Къде тъжна, къде изпълнена с алюзии за сексуални пиршества. Умеем ги, какво да се прави. Директен маркетинг. За хората над, под и до кожата ни. Ала двадесет и четири по седем. Завинаги. Носим си призраци в джобовете на дънките. Обичаме приятелите си. Не ги членуваме. Буквално и преносно. Фингърингът не ни е страст. За сметка на това си падаме по запетайки. Размерът няма значение, споменава едно яко бейби. Има ли?
Забраниха пушенето на обществени места и ето на, почти пропуших отново. Заплашват ме с бой, рак на гърлото и али бали. А всъщност винаги съм обожавала мириса на тютюна по връхчетата на пръстите си, докато завивам цигара. Колко мейнстрийм. Почти като опушените задимени нощи по клубовете, които предстоят.
Говоря с крилатата и с едно много секси червенокосо маце за трети лица в нашите отношения. Триъгълници. Любимата ми фигура. Редовно се оказва, че някой от ъглите е тъп. А като сме тръгнали да се занимаваме с геометрия, нека споделим мнението си за прекрасните успоредни линии. Онези същите, които гледат в една посока, но не се пресичат. Еднаквости. Различности. Равенство. Геометрия и цигари. Фракталност. Сещам се за тройното правило на пламъчето по време на война. Третият винаги си го отнася.

Псува ми се. Фаза четири казват. Идва след момента, в който искаш да си блъскаш главата в монитора, за да наместиш един по-специален ковчег в повече на чертежа или да си сметнеш машиносмените, докато обсъждаш мускулести коли от 69-та. Извратени хора в извратен свят, а можеше да ходя да пия шампанско на Витоша и да наблюдавам мизерията долу. Да се повъргаляме, а?
Всички минаваме за лошите герои в нашите истории. Старите, бити кучета изпълзяли за стотен път от дъното до върха на планината. Пак ще паднем и го знаем, но какво толкова. Бъркате ни породата, струва ми се. Чудя се колко сила е необходима, за да счупи всички кости в едно човешко тяло? Иска ми се да изпробвам какво усещането на хрущенето отново, но се овладявам, за да се засиля от дивана към шкафа с алкохола, където ме чака едно Джони със специален етикет. Балансирам чашата върху клавиатурата, наблъсквам лед. Противопоказно е, знам, но малките неща ми създават атмосферата. Така е било, така и ще остане.
Остават някакви си десет дена, който ще изтекат като пясък измежду пръстите ми. След което още седмица-две и чао скъпа ми Алма Матер. После немски отначало, парапланер и пейтбол в полувоенни условия из гората. Какво ти трябва повече?

Огън, за да гориш.

От онези, които...


Денят започва с ритуал. От онези, които свързват какаовия аромат на маслото за тяло с кожата.  Мека и гладка. Протяга се и се извива като котка, за да разроши косата си, която не реше освен с пръсти и се заиграва с кичури. Махагонова, копринена. Удоволствия за сетивата. От онези, които не можеш да откажеш.

Плътта е топла, отвътре и отвън. Закача се. Дразни. Теб, тълпата и себе си. Запленява и или я обичаш от първия миг, или я заклеймяваш. Емоционално и физическо торнадо. От онези, които променят живота ти.

Гледа мръсни филми посред нощ. От онези, които извикват възмутени викове в благоприличните дами, а нея я карат да огладнява. В подсъзнанието и има демони и ангели. От онези, които не разпускаш да тичат свободно във вечерите си. Контрол.

Перверзна елегантност като бельото свалено на две на три в краката и в коридора. Знае как да прави посещения. Очаквани и неочаквани. От онези, които карат колената ти да треперят с дни след това, а синките да избледняват по-бавно от обикновено.

Знае и как да се докосва сама себе си, а още по-добре как и къде да докосне другимо. Лежи на една страна и създава извивка като на пясъчен часовник. Може да предизвиква да докосваш. Предоставя най-добрата гледка, перфектния ъгъл независимо от светлината или мрака. От онези, които се запечатват като дамга в съзнанието.

Отгоре, отдолу, на колене, изправена на стената в банята, на кухненския плот умее да е също толкова прекрасна. Пълнокръвна. От онези, които дават смисъл на съществуването и носят повече живот в себе си отколкото може да понесеш.

От онези.

Leather dream


Отвън съм гладка до блясък и сатенена. Идеален цвят и форма. Да докосне моята повърхност може всеки, да ме има само един. В мен и с мен е тясно. Толкова, че може да ти прималее. Изненадващо. Може да нахълташ несдържано или да си проправиш път внимателно. Усещането ще е припадащо от началото до края, обещавам. Усукващо, притискащо, докосващо. Почти увивно. Отвътре е горещо. Пъкъл. Ад. Достатъчно, че да сгее всичко в теб.

Можеш да ме пробваш всякак. Обърната наопаки дори. Тяснотата само ще стане повече, а жегата непоносима. Ще ти се прииска още, по-отвътре, по-дълбоко, до края на физическите възможности, че и отвъд тях. Колкото те държат силите, а после постигнал целта си ще се отпуснеш, нали?

Имам сложна изработка, ювелирна. Толкова детайл, че не може да го погълнеш с поглед. Правена съм по мярка. Плъзгам се по теб като нищо друго на този свят, знаеш. Идеално съвпадаща с всяка извивка от върха до основата. Уникално неповторима, но притежавам сестра-близнак. Колкото мен, толкова различна.

понеделник, декември 26, 2011

Лентата


Обичам черно-бели фотографии. Не заради ефекта на сребърните зрънца в Т-формата им, а в усещането за истинско, плътно, реално съществувание, което се затваря в тъмната стаичка. Фотографията е магия, почти като алхимия. Усещането да видиш изплуващата снимка на любимото ти лице изпод червените лампи е неописуемо. Невероятно.

Тази година за пръв път се запознах с магията да проявиш собствената си лента, с това да си с някой друг в абсолютно тъмната кабинка, да му се скараш за светещия часовник. Той да се разсмее и на теб да ти иде да го фраснеш по муцуната, но да държиш ролка, лента, ножица и кутия едновременно на място, където си напълно сляп. А после да търсиш ръцете му в тъмното, за да му покажеш какво трябва да направи. Нищо, че и на теб ти е за първи път. Неопетнено.

После я споделих. Посветих другимо. Изрезки с потъмняването на пробите. Алегория за 18 процентовото сиво и скалите от чисто черно до чисто бяло. 

Днес ми подариха обща рамка за снимки. Неочаквано. Нямам кадри, които да сложа вътре. Кадрите ми избягаха от мен. А тези, които имах от изминалата година изтрих, защото ми се оказват болезнени. Във фотоапарата ми има лента все още. Черно-бяла. Недоснимана.

Може би трябва да я извадя и така. Макар и недовършена.

Двадесет и един


По ирония на съдбата, а може би като подтвърждение, че някъде има по-виша сила от нас, дипломната ми работа в УАСГ, специалност Архитектура, е Траурен дом за граждански ритуали. Противоположно нему стои Радостен дом. Сватби и погребения. 
А ако ли не ти се занимава с емоционалната страна на нещата винаги може да правиш мол. Като не се шегувам изобщо, защото заданията ни са точно такива.

А от мен се искат идеи. Да изстискам от преуморения си, макар и млад, мозък някакво алегорично значение от смъртта. Каква алегория, питам? Смъртта е занимание самотно като по Бредбъри. За мъртвия всичко приключва в момента, в който изчезнат онези двадесет и един грама душа, нали? Но всъщност не можем да бъдем сигурни дори и в това, защото няма как да попитаме.
Тази година починаха четирима мои по-близки познати и приятели. Някои познавах повече, някои по-малко. Все ми се ще да им бях обърнала повече внимание и грижа, докато бяха тук. Всички си отидоха рязко от живота през прекрасния есенен месец Октомври и оставиха да зеят ями в душите на хората, които се бяха докосвали до тях. Нито един не беше над тридесет години, което е стряскащо само по себе си.

Казват и са прави: мъката е егоистично чувство. Както всяка човешка емоция, защото се поражда в нас за самите нас.

Начупеност и разтрошаване. Това ми е усещането за тази тема. Заиграване със светлина и стъкло до момента на пръсването и краят на всичко, което съставя света ти. Има ли значение какво усеща публиката? Ритуалът е за нея, нали? Как да я превърнеш в нещо обикновенно и тривиално, когато със смъртта не можеш да свикнеш независимо дали си на пет, на двадесет и пет или на сто. 
Претръпваш.
Преживяваш го отвътре. Затворено. Стаено. Тровещо те.
Носиш тъга в очите си. Необяснимо. Просто там отвътре зад клепките ти тупти нещо. Депресия.
Денем всичко ти бледнее, а мислите се гонят на купчинки из главата ти. От време на време губиш усещане за датите, за месеците, за годините. Не можеш да работиш нощем, но и не можеш да заспиш. Разхождаш се наум из едно несъздадено пространство, за да опознаеш усещане, което не искаш да имаш никога, за да пролееш сълзи, които стягат гърлото ти.

Остава съвсем малко до края. Някакви дни, вероятно по-малко от месец... а аз още не знам от къде да тръгна. Тревожа се. Как да накарам гласа ми да не трепери, докато се опитвам да обясня какво мисля?

неделя, декември 25, 2011

Посреднощно


Препрочетох дневниците си. Всичките им варианти: дигитални и книжни. Открих съмненията и вътрешното знание, за това какво става и се стреснах колко съм сляпа всъщност. Снощи се събудих в два през нощта с две тънки сини линийки пред очите ми в бяла опаковка. Един стреснат поглед с ужасно недоверие и несигурност, мълчание и отказ. Иди се успокоявай, че всичко е наред и, че да сънищата са до известна степен забравени спомени. Дежа вю, което точно сега се прокрадва едва-едва. Март- Декември.

Представи си по изписаните страници колко много съм споделила, колко съм се отворила истински, до безплътност през тази година. Колко много неща загубих, колко болка понесох и какво спечелих за времето, което подарих другиму. Отдалечавам се до точка в мъглата, само за да се върна със засилка и да уцеля точно между навъсените вежди. Куршум.

Аз съм сойка-присмехулка точно като в книгата, символ на промяна отвътре-навън. Намирам себе си в безброй текстове, за да се загубя в мълчанието си. Не съм влюбена, никога не съм била. Зная само как да обичам безкрайностите.

Изпитвам желание да преподредя света и да дам няколко шанса повече. 

Въртейки се в леглото безспирно се сетих, че не съм си пожелала нищо лично в Коледната нощ. Малко късно е в момента, нали? Прехапвам си устната и завирам глава във възглавницата, защото знам, че само аз изпитвам и нося терзанията си. Студено ми е. Студено. Студено. Студено. Не ми дава да заспя отново и да забравя поне за момент какво се случва.

Пръстите ме сърбят и искам да си запаля цигара... 

Коледно-не-подаръчно


Коледа настъпи по план и ще отмине тихомълком. Хората ще се смеят по трапезите и днес все едно за пръв път се събират, но отвътре ще знаят, че би било прекрасно, ако това се случва по-често и без специален повод. Утре животът ще си продължи сив и опушен като ненужна буца сняг избутана встрани от пътя. 

Обикновенно всички свързват този ден с подаръците. Деца, малки и големи. Не е ли малко материален дори този факт? Но все пак това е част от еуфорията, нали?

Тази Коледа имах много замислени, но неосъществени подаръци. Понякога наистина се случва и подаръците да се озоват без човек, който да им се радва. А има ли смисъл да вложиш сърцето и душата си в нещо, което някой просто ще стовари върху гардероба си измежду всичките ненужни други боклуци там? Заслужава ли си да сътвориш уникалното?

Тази Коледа така излезе, че можеше да подаря едно живо същество на друго живо същество, за да го отгледаме заедно. Отговорна задача, която не е по силите на всеки. Живите неща не могат да стоят само върху шкафа ти. Заличаването, надявам се, не ще остави видими следи върху мен, освен задраскването на едно име. Неродено още в зачатък. Непомислено. Непоискано.

За сметка на това две прекрасни мои приятелки ще съумеят да го направят.

Тази Коледа направих всичко възможно да изпълня едно желание. Да дам верен и обичлив приятел. Много разговори, много търсене, много време и много средства отидоха за едно черно-бяло, ненамируемо на територията на нашата родина куче. Бордър коли. Но кучетата имат нужда от дом, заради което това се озова в чужди ръце накрая, нищо че бе идеалното, избрано специално за целта. Предполагам, че там поне ще го обичат толкова, колкото го обикнах и аз.

Същото се случи и с планирана стена с рамки за снимки.
С едно стихотворение.
Една книга. Сега са две еднакви в библиотеката.
Едно далечно пътуване.
Едно евентуално бъдещо време с план за къща.

Коледата може да бъде много неподаръчна. Това не се случва на онези, които ще подскачат в материално удолетворение тази сутрин, а на онези, които са искали да дадат. В крайна сметка хората умеят да са егоисти дори, когато става дума да получат нещо.

петък, декември 23, 2011

Сняг и страст


От вчера зимата настъпи официално и донесе така искания сняг точно преди Коледа. София се скри под бялата пухена завивка и за няколко часа бе много красива и чиста. Обичам снега дори и в градски условия, макар да предпочитам зимните вечери горе на Балкана, където преспите са по три метра високи, а дядо ми и брат ми копаеха тунели в тях, за да можем да стигнем до площада. Пък слизането до дефилето става само със ски.
Все пак София е прекрасна снежна. От стаята виждам перфектно склоновете на Витоша, която ми е буквално на един хвърлей, а ако ида в другата част наблюдавам зъберите на Стара Планина. Някак инстинктивно винаги свързвам зимата с планините, а не с равнината или морския бряг. С нетърпение чакам походите и ски-ходенето с весела компания на онова специално място, където се събират Родопите, Пирин и Рила.

Остава ми съвсем малко до пълното ми възстановяване, някакви си 2 месеца и после ще грабна сноуборда отново и хайде по планинските склонове. А може би и ските или зимните кънки. Зимни спортове, моя страст. Няма нещо по-хубаво от това да седнеш да изпиеш един топъл чай в близката хижа с тумбата луди след като сте се разбили от каране цял ден.

Ще е време за снежните ни човеци с морковени носове и специално подбрани съчки в задния ни двор и в близкия парк, за замъци построени за войни със снежни топки, за спускания с шейни по онези стръмни и неопознати пътеки в гората, време за ангели на чисто белите поляни, за игра с кучетата ми в снега до припадък, за гоненици и футболни мачове в Южния парк, както и целенасочено хлъзгане по заледените тротоари под капчуците. Време за всички онези малки неща, които те карат да запомниш дните си и носят истории със себе си. Няма да е необходимо да си спомняме какво е да сме деца, защото продължаваме да сме същите пъстри и ярки същества отвътре. Можем да си позволим да сме истински и несериозни дори и да е само за няколко часа, защото пламъчетата ги има винаги в очите ни.

Обичам студа и това как той разлива руменина по бузите ми. Харесва ми да наблюдавам снежинките през прозореца привечер. Преходни и така нежни. А после да рисувам по стъклата с пръст послания, които ще изчезнат. Виелици и бури, както и ясно синьо небе. Разопаковане на три ката дрехи, когато прекрачиш прага на дома си. Всичко това е зимата за мен. Сняг и страст.

сряда, декември 21, 2011

Сладки


Днес е ден за печене на коледни сладки у дома. Магичен ден. Къщата мирише умопомрачително на всички най-прекрасни аромати на този свят. Обичам да готвя, да пробвам нови неща. Винаги има нещо ново, което да погъделичка небцето ми.

Започва се с приготовления още преди седмица. Ядките се мелят на ръка, специално избирани. Какаото е белгийско. Ароматите са истински, някои от тях правени от майка ми. Брашното е най-финното на пазара, маслото е по-така от обикновенно. Не е тайна, че маслото е много важно за печивата. Цели пет стари рецепти, едната, от които е на повече от 200 години донесена от австро-унгарка с благороден произход. Пазена в нейния род още от преди това, подарена на майка ми, защото рецептите трябва да се пазят от хора със златни ръце. Сладкарството е майсторлък. Трябва да обичаш продуктите, а и да си добър химик и да разбираш хранителните процеси. Формичките са най-различни. Имаме звезди, елхи, ботушчета, комети, еленчета, камбани... някои са по-стари от мен, а други са изнамерени и измайсторени по специална поръчка като ръчно направен крокодил с коледна шапка.

Започва се с ванилени рогчета, които се оформят на ръка. После следват 3 вида маслени сладки с различни глазури, бадемови сладки с марципан, ореховки, а последни са любимите ми меденки, които са толкова твърди след опичане, че се изчаква седмица преди да се ядат. Аз ги украсявам на ръка, буквално рисувам отгоре им, за да също толкова красиви, колкото вкусни.

Тази година ще раздам сладки на близките ми хора както винаги заедно с малки подаръчета правени на ръка. Аз самата не мога да ги ям за момента, тъй като все още ми е забранено, но това не пречи да споделя едно от малкото останали ми любими неща и да се порадвам на усмивките им.

Писмо до Д. К.


В последните дни изписах хиляди постове наум, но нямах сили да ги напиша тук. Коледа е след 3 дни. Както всяка година е време за писмо. Едно единствено. Към Лапландия или там, където живее добрия старец. Не знам дали ги чете, твърде рядко изпълнява желанията ми, макар те да са съвсем простички и нематериални, но все пак пиша всеки път. Та...

Мили Дядо Коледа или там, която и да си вселенска сила на добрата воля,

Подаръци не искам, но това предполагам не те учудва. На този свят хиляди хора са без подаръци цял живот. Миналата година си пожелах лично щастие с един определен човек и здраве за семейството ми. Пазиш ли някъде ръчно правената хартия надписана с перодръжка? Старомодно знам, но и Коледата е за старомодни хора, не мислиш ли? За онези, които все пак вярват малко в нещо по-добро и не я свеждат до голямо плюскане три дни в годината. 

Та да си дойда на думата. Искам смисъл, Дядо Коледа. Друго не ми трябва, защото мога и сама да си го съградя. Искам смисъл от онзи, който кара всяка фибра в тялото ти да трепери, такъв, че да заспиваш скапан от работа, но безкрайно доволен, такъв, че да се усмихвам без причина и да танцувам под дъжда. Виждаш ли, за мен безсмислието на живота, който водим, такъв ден за ден е смазващо. 

Останалите неща, които си пожелавам са за хората около мен. На половината ми душа дай спокойствие и увереност, защото и предстоят важни решения. На прекрасната ми червенокоса красавица прати някой, който да накара сърцето и да пее, защото се е смръзнало в ъгъла. На онази, което е повече змей от всичко друго, сбъдни част от невъзможностите и най-сетне махни вътрешната и неизразена тъга. А на онази, която има таланта да направи всичко трагедия, дай някой нов и различен, който да я изненада истински. На него дай успехи. На големия дребен в моя живот, дай благодат. На прекрасната химичка-сладкарка здраве и разбирателство. А на гения на светлината в моя живот вече си му дал Африка и мисля, че още Африка е всичко, от което се нуждае. На нея дай собственото и име, защото радост е достатъчна понякога. 

И още нещо, което макар последно е също така важно. Донеси истини. Много и за всички. Прегръщам те от разстояние, Аз.

неделя, декември 18, 2011

Споделено


Тази нощ не спах особенно добре. Въртях се в леглото до ранни зори. Цяла нощ мислих дали да разкажа тази история или не, но накрая вътрешното усещане, че трябва да подредя себе си и да споделя победи. Правя го за себе си, но и за останалите: за Нев, за приятелите ми, за семейството ми, за неговото и за самия него. А винаги когато съм писала тук е било за мен, не за друг. Никога не е имало някой друг. Това е моето полу-открито място за споделяне, където мога да спестя емоциите на по-ценните за мен хора. Знам, че се чете от мнозина, които не ме познават дори, но не е ли това целта на личните блогове?

Това ще е дълъг пост, няма да е силно сантиментален, нито красив, а по-скоро фактологичен. От него има само една поука и тя е: внимавайте какво казвате, какво пишете и споделяте, внимавайте какво впечатление оставяте в околните. Вчера ми казаха, че наранените хора са най-опасни, вероятно с идеята, че бих могла да стигна и аз до саморазправа един вид. Бих могла. Имам всички средства, но не съм го искала никога и няма да го поискам. Мога да използвам и аз думичките "Мислех си, че ме познаваш по-добре" и може би това е така. А сега започвам.

Запознах се с теб покрай нея много години назад. Никога не съм имала каквито и да е претенции към твоята особа, дори и в онези вечери в Строежа, когато се засичахме почти всеки път. Забелязах те по онзи начин, който е присъщ за хората като мен. Видях същото животно като мен в теб и това ме предизвика да проявя интерес. А ти беше тъжен също като мен. Знаех, че си имаш момиче, знаех, че си също твърде ценен за моето най-близко приятелско същество. Познавах семейството ти от преди това.  Това бе достатъчно, за да стоя просто отстрани и даже да те отбягвам. Ти си беше решил друго. Да и не в задимена обстановка, а после смутени сбогувания.
Нашата връзка започна по твое желание по начин, който сам твърдеше е метод да се освободиш, да затвориш една врата. Завърши пак по твое желание, за да отвориш малко след това пак същата тази врата. Няма да лъжа, че ми стана приятно, но не защото отново ще си с нея, а защото тръгваше пак срещу нещата, които твърдеше, че искаш. Неща, които аз знаех, че са така. Това че беше груб с мен и използва думи, които никога не съм очаквала да чуя от устата ти, не помогна, но ме отрезви. Не отричам всичките хубави неща, които са се случвали. Нито това, че вложих изключително много и не съжелявам за това. Не отричам, че за теб бях готова да си дам живия живот, че се научих да съм по-нежна и внимателна, че наистина исках да заживея с теб, че ти вярвах безпрекословно, че отвътре знам, че ти си ми човекът. Неща, които съм казвала много пъти. Но аз не съм теб. Не мога да знам какво ти минава през главата, а ти никога не ми и каза. 
Станалото, станало. Въпросът и поуката на тази история идва в последствие. Нещата, които правеше, за да ми "помогнеш", изричането на обещания, които знам, че няма да бъдат изпълнени си бяха между теб и мен. Аз се топях, апатията ме обзе, не ми се занимаваше с нищо, не ми се ядеше нищо, продължавах напред по инерция. Оперираха ме. Нещата не минаха по план. Защото съм такава и да, не е приятна гледка. Времето минава лека по лека и аз започнах да се успокоявам. Даже говорихме на някакви безобидни теми: книги, филми и храна. Харесва ми да си говоря с теб, все пак година и нещо ти ми беше толкова близък. Не съм си правила илюзии, че нещо би се променило, но си казах. Ето. Поне се държим цивилизовано, нормално, приятелски. Събиране, разделяне и после следващото.
Само че след това дойде злобата. Не знам защо, нито от къде. Просто се случи. Приех я и нея. Ти каза, че не искаш повече да се намесвам в живота ти, каза да го приема. Заболя, но това бе логично. Не те търсех след това, не ти пишех, не те коментирах. Насилих се волево, въпреки нуждата си. 
Но хората си говорят, споделят и виждат. И измежду всичките глупости казват истини. Пъзелът се нарежда и започваш да разбираш. Предупрежденията, подпитванията... впечатления. Малък град, едни и същи хора, познати и бегли такива. Ти каза да им тегля една майна и майната му и на родата ми. Аз теглих наум няколко. Съжaлявал си за мен и семейството ми, за което дори не намери доблест да срещнеш. Сигурно е така. Те съжaляват, че това ми се случва. Аз, че единствената ми истинска опора страда двойно.

Реалист съм. Може би омесен с меланхолия, но все пак здраво стъпил на земята. Емоционална съм за трима, а имам затворения характер на баща си. Предполагам може да се извади грешна преценка за мен от този блог, от красивите ми текстове, от многото метафори, които ползвам. А той е едностранчив поглед въпреки всичко, но пак заставам зад словата си. Думите тежат. Никога не са ми казвали, че съм лесна личност или че имам ведър характер, но не са ме наричали неуравновесена, лабилна и болна. Изгарям мостове и ги строя наново, и така докато не се получи. Понякога стоя в пепелищата с месеци преди да събера сили за съграждането на нещо по-добро. Кърт Вонегът казва: "Внимавай на какво се правиш, защото ти си това, на което се правиш". Няма по-истински думи от тези.


Надежда


До преди няколко минути все още имах някакви надежди по някои въпроси. Нарича се непоклатима вяра у хората. Имам я все още, макар да знам, че не е имало защо. Усмихвам се, малко накриво, поради усещането, че нещо много сбъркано ми се случва и е най-добре да махна с ръка и да продължа. Отричат се много неща и много неща ми бяха отнети. Борих се докрай поне с всичко в тази гмеж. И тя се бори редом с мен.

Днес говорих с един много истински човек, който има дълбокото ми уважение. Да говорим бе тежко и трудно, защото вярвах на отчаянието и гнева му. Но в разговора прозирах и аз: моята болка и зарастващи душевни рани. Не мога да ги крия, най-тежко ми е, когато разбера как са ме лъгали. Не исках да се стига до това, не исках да ме намесват така. Нито пък нея. Аз харесвам тези хора, аз обичах тяхната плът и кръв. Приех всичко безропотно. Постъпих нормално. Отдръпнах се, за да си запазиш личното пространство и да си доволен и щастлив. Какво да кажа повече. Не съм се оплаквала, всички казват ще мине време. Ще мине. 

Ала в един момент се стои между семейството ти и твоето его, а в следващия между тях и жлъчна отрова. Иде ми да кажа какво като не си ми бил верен? Какво като си ме мамил така? Но просто ми иде да попитам защо не ми каза по-рано, защо не ми спести тази гадост точно сега, когато имах нужда от всичките си сили, за да продължа напред. Не че няма да се случи. Ще стане.

После ми се обаждаш ти. Защо? Разтупква ми се сърцето, искам да се скарам с теб, заради всичко. Сдържам се напряко на желанието, за да ми викаш. Тръгвам към разум, а ти твърдиш, че ти държа сметка. За да кажеш, че не било вярно. Че това са пълни измислици. Не отричам, не обвинявам. Аз давам факти, но те остават нечути. Както винаги не ме изслушваш. Отбраняваш се все едно искам нещо. Не. Давах ти и ти дадох пълна свобода. Нищо не те интересувало. Аз, там, те, онези говорещите. Дори и казвайки тези последни думички имах някаква малка надежда в себе си, че... де да знам... вече не знам. Не съм очаквала истини, но не очаквах и да ме нападнат.

Кажете ми глупаво ли е да вярваш в хората, щом те са толкова озлобени? Или може би трябва просто да се науча, че нещата стоят така. Аз ти подавам ръка, а ти "изколваш" всички около мен, докато ми обясняваш каква ценност съм за теб, след което решаваш, че не съществувам... В крайна сметка стига им толкова на близките ми хора, а и на нея. На нея най-вече. За нея ще ми страда всичко с години. Ще ми е тежко с години по начин непонятен за останалите хора. 

Да. Предполагам, че това е твоя начин. Приемам го, така както приех решението ти. Уважително. Но си признавам, че ми е болно въпреки всичко.

събота, декември 17, 2011

Дъжд и разговори


Да си поговорим, докато капките от дъжда се стичат по прозореца. Да си поговорим така насаме и на тъмно. Имам много да ти кажа, толкова много, че един мой човешки живот не би стигнал. Ти добър слушател ли си? Не мисля. Но все пак има какво да чуеш, ако решиш да внимаваш. Нека си говорим истински лъжи. Ти ще кажеш, че обичаш, аз ще кажа, че ти вярвам въпреки, че знам точно кога възглавницата ти е ухаела на нея и кога си притичвал за тайни срещи. Необходимо ли е? Явно да. А може да се лъжем на много нива, защото ти ме имаш за загубена, а аз се правя на забравяща. Музиката на тангото се носи из стаята и навява някак тъжна атмосфера с привкус на сълзи. Хората като мен плачат ли, когато навън вали или вали, защото плачем? 

Да си поговорим, докато лежим прегърнати в леглото ти. Аз ще гледам в тавана и ще си казвам всичко, което зная наум, но няма да гадая колко още си е измислил, на теб оставям свободата да се въртиш в завивките и да ми галиш внимателно бузата. Истината винаги намира път да излезе наяве, заради това е най-добре да я казваш направо.

Вали, а прекрасното слънце обикаля из стаята в лицето на малко зеленооко момиченце. Става тема на разговор почти моментално с малкото си червено палтенце. Поглеждам ръцете на събеседника си: чисти, поддържани, красиви. Неволно посягам да ги докосна. Усмихвам му се. Говорим си, че хората като нас имат едно по-високо ниво на вътрешно щастие. Прав е. Ние създаваме. Не сме калкулатори, а творци, казва. А после добавя, че трябва да си малко луд за нашата професия, малко ала Вонегът. Аз поне знам какво имам в живота си, едно от тях тепърва расте вътре в мен. А друго скоро ще населява завинаги кожата ми.

Говорим си и дъжда създава призраци. Стъклата се запотяват. Спомените, това е размита материя. Времето знае как да ги притъпява до неузнаваемост. Споделеното не остава, ако не си дал достатъчно от себе си. Кофти, ако нямаш "себе си". От друга страна емоциите завинаги ще пълзят отдолу гъделичкайки те.

Дъжд, дъжд, дъжд... ще се размина с хиляди мълчаливо, всеки в своя малък свят оплетен в разговори. Имаш едно, две, три наум и се множат. Всеки разговор става на танц под звуците на дъждовните капки в локвите. Няма чадър и съм мокра до кости, а речта се чете сама себе си в главата ми. Омръзна ми от хули и нападки. Искам спокойствие като летен дъжд. Нека водата измие всичката гадост, която изсипаха тези хора над мен. Защото аз съм над това, нищо че ме боли отвътре.

Тълпата


Вчера докато пазарувахме за нашата Коледна вечеря в голям столичен магазин и се мотахме измежду рафтовете се отдадох на любимо мое занимание да наблюдавам тълпата. Хора с малко или много пълни колички, навъсени съпрузи, подскачащи деца. Тълпата е като черга оплетена от разноцветни нишки и всяка заслужава да я разгледаш от близо.

Замислих се за моето обкръжение от "отрепки" както ги наричат някои. Разбирайте там влиза контингент от татуирани рокери и музиканти, млади художници, театрални актьори, архитекти и инжинери, фотографи и спортисти. Ние сме активни и излизаме, имаме си нашите мини общества и се грижим за тях. Обичаме да се събираме по градинките, по барове, а и в собствените ни домове. Виртуалната ни тълпа тук в блоговете е не по-малко интересна. Радвам се, че е точно такава и че я има.

Хората казват "Виж приятелите и тогава съди човека". Чергата може да се окаже мръсно сива. 

петък, декември 16, 2011

Нахвърляно за мен


Аз съм добра и наивна. Признавам си го веднага, а и ми личи по усмивката и очите. Може би съм лесна за манипулиране според някои, но пък номерът минава само веднъж. Леснотата ми се дължи на вярата ми у хората, която е константна. Давам я веднага, но ако я изкривиш и счупиш, няма как да ти я дам отново. При мен системата "3 пъти за щастие" не работи, единственото, което действа е едно чистосърдечно "извинявай". Усещам, когато ме лъжат и макар да премълчавам и да се самоубеждавам понякога, че нещата не са такива каквито са, винаги знам крайния резултат. Този път не беше по-различен. Отказала съм се да се боря за обречени каузи. Както да се чудя защо хората не си изпълняват и най-простичките обещания. Което е, е. И толкова.

Не съм изцяло само-достатъчна, но пък компенсирам със самостоятелност, която често се бърка с незаинтересованост, която води до изблици на ревност и фалшиви извинения. Какво да се прави, понякога думичките и тяхното значение убягват, докато се опитваш да изсмучеш причини от пръстите си. Малко като в "Чукча нечитател, чукча писател."
Не ме бива да съм лошата, бизнес кучка, но не ми и трябва. Никога не съм го искала и не ми е било цел. Така или иначе да попаднеш в клишираната зона е достатъчно неприятно само по себе си. По мои наблюдения на жените около мен точно този тип са безкрайно нещастни и самотни, макар да се справят сравнително добре с материалните неща в живота си.

Семейството ми е невероятно. Питайте, когото искате. Никъде другаде няма да ти обясняват за красотата на балистичната крива, докато хапваш нещо на крак гледайки "Професионалистът". Нито пък ще можеш да обсъждаш самолети, коли, машини и двигатели във всеки възможен вариант. А научната фантастика да ти е четена още като си бил дете. Майка ти да е едновременно пилот, състезател по гимнастика и химик, а баща ти цяла техническа енциклопедия.
Тъй като реално съм "принцесата на татко и мама" във всяко едно отношение, никога не ми се е налагало да изпитам тежестите на живия живот. О! Чакай! Налагало се е, но по мое собствено желание. Това май не се брои? Или се... де да знам... вероятно други неща носят повече точки. Трябва да пробвам методите на развълнуваните ученички, май е по-успешно отколкото да се държиш на годините си.

Винаги пожелавам най-доброто на онези, които по някаква причина са решили да ми се подиграят. Лошото в случая е, че се сбъдва и то много скоропостижно. Смея се, когато пиша постовете си, и онези, които ме познават на живо, а не чрез призмата на трети лица, са наясно, че единствено лекарския отпуск е това, което ме държи у дома. Скоро ще пътувам пак. Ще ида по-далече от тук, са да видя много нови неща и така ще завърши моралната дилема. Европа вече е обиколена надлъж и нашир, време е за нови континенти. Предполагам, че  се дължи на дивия ми авантюризъм, на това, че не ме свърта на едно място. Обичам да изпълнявам мечтите си.

четвъртък, декември 15, 2011

Светлина


Можеш ли да грееш? Като хиляди звезди в момента на супер новата към стесняващата се реалност? Или ти си черна дупка свита в някой ъгъл поглъщаща материя? А може би се криеш зад безразличието на съмнението и собствената си задушаваща злоба? За себе си знам, че нося светлината отвътре.  От онази, която прави всичко фалшиво да прозира и го кара да избледнее.

Светлина, която се крие в кожата ми, под клепките ми, в косата ми. Светлина на тялото и духа, на това да изтичаш 15 километра и да не спираш, на това да скочиш в бездната и да се смееш на изкачване, да бъдеш най-добрата след като са те сринали. Светлина, заради която ме наричат сребърна, седефена, златна. Скъпоценна. Светлина, заради която умея да обичам истински и не ми се налага да подлагам чувствата и емоциите си на тестове, нито да ги маскирам в чакане.

Светлина като бяла дантела по кожата ми, докато се излежавам в меките си пухени завивки. Прекрасна, топла, сгряваща. Гали всичко в стаята около мен. Докосва душата ми и извира от нея в същото време. Непреходна. 

Няма за какво да съжаляваш, докато си огрян от слънчевите лъчи. Както не могат да ти вземат нещо, което си дал доброволно. Просто грееш.

Лекар


Последен основен преглед след операцията. Ще се знае дали всичко е наред най-сетне и дали основната част е оздравяла. Стискам си сама палци, защото тези 2 седмици бяха тежки. Времето течеше с променлив успех. Лечението ми също. Все още ме боли, трудно преглъщам и ми се мае главата. Сутрините са тежки, вечерите някак се изпаряват твърде бързо.

Мина една част от живота ми, прекрачвам в нов етап. Почти съм здрава. Още малко остана

Fur Zwei


Имам спомени от онези пътувания из Испания с него преди толкова време. Спомням си колко пропаднал ми изглеждаше, колко пушеше, как се друсаше до припадък. Спомням си, че ми проговори на руски, когато направих забележка по негов адрес, че беше правил опити да се самоубива още тогава. Помня, че караше страхотно скъпа кола, че идваше от доста заможно семейство, че учеше в католически колеж. Беше интересен за останалите заради парите си и доста смотан според мен, но невероятно много ме радваше.

На последната ни разходка там, цялата компания открадна телефон, успя да разруши една телефонна бутка, изгониха ги от 3 бара и една дискотека и се хилихме като идиоти по калдъръмените улици на събуждащия се град. После уж отидохме до квартирата му да събираме багажа му...

Беше странно и магично да намериш някой също толкова объркан като себе си. Да се намерите и разделите почти веднага, защото на следващия ден летите в различни посоки. А после да получиш писмо, след него друго, а после още... Истински писма. Никога не съм вярвала, че ще се справи докрай с демоните си.

Пиша този пост, за да ти кажа, че ме опроверга. Доказа се, пребори се сам със себе си, има те, въпреки че дори и аз вдигнах ръце от теб преди толкова време.

сряда, декември 14, 2011

Ще има


Ще има падащи звезди, представяш ли си? Онези разпилени остатъци космическа плът, която си пробива път към Земята. Красиво и мимолетно. Фалшива надежда за пожелания и мечти.

Ще има падащи звезди. Някъде, но не и тук. Те са за вярващите и можещите, не за предметите, които принадлежат.

Ще има падащи звезди и ще ги видя както винаги прегърната на моя покрив, увита в одеалото и с човека, който ме цени толкова много, че е готов да мръзне редом с мен. Този, който си играе неволно с косата ми и гали гръбнака ми бавно, докато си мисли за неговите неща. А после ще облегне глава на рамото ми и ще ме подуши зад ухото, защото единствено моят мирис го докарва до онова изгарящо чувство отвътре готово да сведе всичко до пепел. Атоми.

Стъклени


Стъклени като многоцветните кълбета, които вадим от кашоните по това време на годината. Събирани и опаковани внимателно, ювелирно изкуство на рисуваните играчки. Някои от тях са по-стари от мен, но все още блестят и разпръскват светлината по онзи начин, който кара пламъчетата на свещите да треперят. Всеки, който е бил в нашия дом, знае какво внимание се обръща на подготовката за Коледните празници, как цялата къща се преобразява, колко обич се влага в цялото това начинание. 

Стъклени и крехки. Винаги вървят ръка за ръка. Появи ли се пукнатината, единственото, което можеш да направиш е да стоиш и да чакаш за звука. Кратко и отчеливо "пук". Играчката се олюлява и пада на земята, където се преражда в безброй кристалчета. Всяка година загиват по една-две от тях и после с много внимание избираме новите, които ще ги заместят. Имаме кълбета носени от цял свят, почти колекция колкото стоката на малък, добре зареден магазин.

Стъклени като самотата, която прогонват поне за 2-3 седмици в годината. Показващи кои са важните неща в живота ти: да можеш да споделиш, да вярваш, че утре ще е по-добре, да знаеш къде са устоите ти, да обичаш семейството си.

Стъклени като класата, на която са символ. Не пластмасови изделия правени на конвейр някъде в дебрите на Китай, а уникати пипани от ръката на артист. Всяко кълбо само за себе си. Без повторение. Счупиш ли го, няма да има друго еднакво нему.

Още десет дни и идва. Стъклена. Обичам Коледа. Не заради подаръците и вниманието, а защото ми напомня за уют и нежност. Коледата мирише на сладките на майка ми и моите торти, на печива и на вкусна храна, която споделяме, както със скъпите ни хора, така и с бездомника, който живее в задния ни двор. Коледа ми е любовна, без сълзите, навява спомени и носи надежди като ми дава възможност да се погрижа за приятелите си и да споделям. Коледа е глупави романтични комедии със сняг, нежна музика и прегракнали гласове под светлинките. А също така мирис на дървесина и смола, на канела и чай на следващия ден, на това да те целунат по бузата преди да разчупиш домашната погача с късметите, които баща ти е написал на ръка и измислил съвсем сам специално за повода. Коледа е и прошка и време за опрощение сам пред себе си, но и да се присетиш за призраците и.

Много Коледа, навсякъде Коледа. С всичките имена, с които я наричаме. Някой ме беше питал навремето защо не я празнуваме... отговорих, че празнуваме Новата Година, че това е нашия празник. Не излъгах. Празнуваме и астрономическото измислено настъпване на нова земна обиколка около Слънцето, така както не зачитаме раждането на човека-религиозен символ. Но празнуваме всичко останало. Това че ни има и тази година, това че има нещо на масата, това че вярваме. А то е достатъчно.

?-си


Главоболието ми заплашва да ме погълне. Изчиствам се, казват. Имам си някакви тревоги, но те са безсмислени на фона на всичко останало. По цял ден ми обясняват колко по-добре изглеждам и са прави, знам това. Значително по-добре отпреди седмица, признавам си го дори сама на себе си. Лицето ми е бледо все още с разлята руменина на бузите ми, там където си личат част от луничките ми.

Пиша повече отколкото ми се иска, но душата ми пее, а това се преобразува в текст. Няма друго решение, освен да пусна словата си на свобода. По цели нощи умът ми преде неща, които си мислех, но не смеех да изкажа на глас, за да не нараня. Вече няма за какво да внимавам, така или иначе няма кой да ги чуе. А и се убедих, че няма и да бъдат разбрани. Това не пречи да се появяват моментни картини и да поставят своите въпроси.

Въпроси, на които няма да получа отговори.

Мъглата


Навън мъглата е гъста като памук, а вчера бе ден изпълнен със слънце. Протягаш ръка и я губиш в млечната течност. Някъде там има други като теб, които стоят на прозореца си и наблюдават в нищото, сигурна съм. Градът е скрит по един особен начин и сякаш не си в него. Улиците са звук, съседите само шум по стените, въздухът залепва по теб и е почти мазен. 

Мъглата е лъжовна измамница. Хем я има, хем я няма. Изплъзва се от прегръдката ти на тънки струйки дим и ти се подиграва предизвикателно. Не можеш да я уловиш. Нито върху белия лист, нито на снимка. В такива дни аз рисувам. 

Препрочетох стари разговори и се чудя дали да не ги изтрия и тях. Бялото поле пред прозореца ми няма да ми даде отговор. А рибите мълчат.

вторник, декември 13, 2011

Божествена частица


Виждаме се и тя грее. Лицето, усмивката, кожата. Излъчва божествена светлина. Прекрасна е от връхчетата на пръстите на ръцете до крайчетата на косата. Излъчва такава топлина и нежност, че ме боли да я гледам чак, а не мога да откъсна поглед. И гледам, гледам, гледам и попивам.

Божествената частица е там. В нея, а аз осъзнавам колко много се радвам напук на всичко около мен и съм готова да сторя всичко, за да я защитя. Тя заслужава това. Заслужава да е спокойна, да се грижат за нея. Просто прекрасна до край. Ще получи точно това, за което други мечтаят, а нея я плаши, но знам, че тя ще се справи великолепно. Ще даде живот. Искам да я прегръщам, докато се свърша на малки прашинки и да полепна по стените наоколо. Не може да се изпитва такова вътрешно удолетворение.

Все още не мога да повярвам, когато си тръгва и ме оставя сама с мислите ми. Аз ще трябва да почакам още ден-два, за да разбера какво става за себе си. А не искам да разбирам, но ще се наложи.

Хората са като...


Хората са като планини. Не знаеш кога ще изригнат, нито какво ще изригне от тях. И все пак са просто студени и мъртви под зелената обвивка на гората.

Хората са като вода. Повърхността е надиплена от милиони кръгчета, подвижна, затоплена от слънчевите лъчи, но дълбините и остават несмутимо студени и тихи. А там отдолу се крие чудовището, което ще те разкъса за секунди. Докосваш едва-едва границата и веднага даваш отражение. Няма несвързани действия, всяко следва предното. Не можеш да изолираш мига и да спреш времето. Няма минало, има само настояще.

Хората са нетрайни и ефимерни същества. Като картини по пясъка изрисувани чрез танц, които изчезват с първите вълни рано сутрин. Рано или късно ехото на грохота им затихва и оставя само спокойствие.

Човеците са друга история.

понеделник, декември 12, 2011

Музика


Тя звучи лекичко из стаята. Джаз и блус се омотават около тялото ми и ме карат да се разтопя в дрезгавите гласове, държаща в ръка любимото си питие: истински южен бърбън с дъх на праскови, който специално ми носят с много любов. Носи спомени за откритите веранди, люлеещите се столове, цикади в тъмното, шум на полета, акцент, който кара краката да ти омекнат, мъже по-черни от нощта и жени създадени за грях и вуду магия. Чашата е висока, кристална, пълна с квадратни кубчета лед и парченца замразен плод.
Накланям глава и се отпускам тотално. Хармония от усещания и звуци. Тактувам си крак и гледам едната половинка на перфектния чифт италиански кожени обувки за танци, който обгръщат ходилото ми в кадифена прегръдка. Роклята ми се плъзга по тялото ми в копринени отблясъци и го гали. Съвършенно.

В душата ми звучи друга тип музика, когато ръце пропълзяват по гърба ми. По-агресивна, повече рок. Изотвътре, почти като AC/DC и тяхната Stiff Upper Lip, с текстове, които изкарват руменина на бузите ми и ме карат да си прехапя езичето и да разтръскам глава, за да разпилея косите си и да ги пусна на свобода. Рок като извор на енергия, почти водопад.

Има и друг тип музика... тя е за онези, които чакат принца/принцесата с мерцедеса и чрез лесния живот. Животът като чалга песен. От онези с обилното количество мешани алкохоли, изневери, интриги, брокат и силикон... има я. Понякога може да се потопиш за кратко, колкото да забравиш за скритата тъга в джаза. Останалото е пошлост.

Три


Когато даваш, не винаги ще получаваш. То е като да се разпрашиш по вятъра и да се надяваш някой път да се събереш отново същият на края на пътуването си. Оставаш си със самозаблуждението, че това е възможно, а вихрите се кълбят в небето и формират облаци. От тях не ще се сипе дъжд, за да съживи земята, знаеш ли?

Когато освобождаваш, трябва да не забравяш, че с оковите се свиква и даже липсват.  Дори и тези от разстояние, а после се оказва, че някак си забравил да скачаш и можеш само да пълзиш и да чакаш. След което търсиш причина да не се променяш и да останеш закован там долу в ниското. Но и това е вид сигурност, безрискова ситуация. И също толкова безплодна.
Сигурността идва от стериотипите както разбирам. Жена и 2 деца... котка, рибка или куче евентуално, а може би и къща. Да казваш празно "обичам те", но все да мечтаеш за другото, вероятното. Живот за теб, а не с теб, независимо какво казваш. Защото с теб започва да поставя неудобни въпроси с времето като "Ами ако?".

Псевдо-Сигурността идва от малките желания и лесните отговори в свят, в който всичко е толкова преходно, а най-добрият ти приятел е предмет. Хората са писали книги за това. Хиляди книги, които ще останат непрочетени, защото отварянето на очите е болезнен процес. "Три" е универсалния отговор за онези въпроси. Колко, много ли, ама наистина ли... всичко е три. Неродени деца, неизпълнени желания, ненамерени истини... и те са три. Бъдещето, миналото и настоящето и те са три. Все "три"...

А понякога просто искаш някой да те извади от унинието и да те заведе да танцуваш, за да усетиш какво е животът отвътре. Буза в буза.

Голота


От розовеещата кожа се измъкват струйки пара. Водата е била гореща, чак изгаряща. Хавлията е бяла и обгръща внимателно тялото, докато притежателят му стои и чака да се отцедят няколко капки в повече от косата му. Обръща се и чак сега включва вентилатора на банята, до момента е било тъмно там вътре. Всичко е наопаки.

На тъмно е лесно да си представиш това, което искаш и то мимолетно да се окаже в ръцете ти. Това докато стискаш зъби и се самообгрижваш. Почти холограмно. Извиква измъчени усмивки и онова чувство за осъзнатост отвътре. Леглото го чака празно, но какво от това, нима няма да го запълни след време с месо? Задоволен е за момента.

Няколко крачки по навътре изпод розовеещата кожа, в душата продължава да е тъмно. Там няма дневна светлина да го разсее. То си знае, че тъмнината му е непреходна, защото единствено там си себе си изцяло- голо, слабо тяло свито в единия ъгъл. Няма как да избягаш от себе си.

Красиво


Красиво като планината рано сутрин, която поглеждаш едва-едва през мрежата на клепките си. Спал си като къпан, но не искаш да напуснеш пределите на белите пухени юргани, които те затискат в нежна и неумолима хватка. А навън вятър поклаща леко клоните на близките борове върху фона на кристално синьото небе.

Красиво като ръбчето на устните, по което се прокарва палеца му в същото това легло под юрганите, докато те гледа в очите и се опитва да разгадае погледа ти. 

Красиво като извивката на гръбнака ти, докато връзваш косата си високо горе на конска опашка, а дрете къдрави кичурчета се разбягват над ушите ти. Като усмивката извикана в равнината на огледалото отразило стената със семейни фотографии над леглото.

Красиво като облаци и бяла памучна дантелена рокля и прашни крака обути в сандали, защото циганското лято е в разгара си. Стегнати прасци и гладка кожа, бедра дълги три мъжки педи преди да стигнеш до ръбчето на бельото и. Кожа като коприна с цвят на канела, разстилаща се изпод пръстите, които я разбридат на нишки сладост.

Красиво като очите на тази жена пушеща тайно в двора, които макар тъжни, заради вчерашната загуба, греят срещу мен. Тя е силна и прекрасна, но и сама. Толкова сама, че прозира между жестовете и останали неразбрани от останалите. Разочарована. Тревата изсъхва под слънцето, а просто стоим и мълчим.

Красиво като бриза по езерната вода, сред гората, докато първите капки дъжд падат върху земята и карат мъглата да плъзне над водната повърхност. Почти магично, нереално и божествено.

неделя, декември 11, 2011

Думи


Словоблудствие. Празни думи, които макар и красиви обезценяват значението си. Думи, които отлитат на вятъра. Всичко е станало консумация, тоалетна хартия и после в кошчето. Влагаш, влагаш и после край. Рязък и внезапен като по Хичкок. Не харесвам хора, които не знаят тежестта на думите.

Книгата се топи изпод пръстите ми. Страница по страница. Хартията е истинска, не виртуално самозадоволяване. Има мирис и вкус, леко грапава изпод пръстите ми. Норман Мейлър и неговите изречения от по страница и половина. Американска класика. Голите и мъртвите. Идеално показва колко заменими са хората.
Брак.
Тела.
Смрад.
Материя.

За някои материята стои над всичко. Да се протегнеш и "нещото" да е там. За останалите тя е просто начин да получиш нещо в повече. Носиш хубави дрешки, пиеш скъпото си уиски и си някак в повече. Отваряш вратата на спортната си кола и "нещото" влиза вътре наготово. Лесно като детска игра.

Думите са такива курви и служат покорно, но тежат на врата ти като оловни окови, и, ако не ги зачиташ, рано или късно ще те повлекат надолу. С чиста съвест ли ще застанеш зад всяко изречено нещо, когато знаеш стойността му? Или ще се оправдаваш с още словоблудстване?

събота, декември 10, 2011

Панаир


Тя се е събудила посреднощ, заради една лилава рокля на принцеса. Старателно се отбягва "Панаирът", въпреки че всичко ни влече натам. Чете ми се пак Пратчет, но минах на психологически трилъри и поезия. Пак е нещо, други дори не умеят да четат. А някои хора пишат вадейки думите директно от главата ми. Или са в "Шовинист", но са се изгубили безнадеждно, макар да им беше показан пътя.

Тази сутрин се събудих и кадифената му кожа ме милваше по лицето. Усмихвах се неволно, въпреки болката. Някои неща не спират да са до теб никога, дори и да са препътували половината свят, за да го постигнат. Други се крият и гледат в пода.

Аз мисля не в лилаво, както винаги, а в бяло. А то отива на цвета на кожата ми и на усмивката ми. Както казаха толкова painfully sexy, че трапчинките ми набраздяват бузите. Това лято отново ще е бяло. Време за любимото ми питие. Отново.

Слушам Лени заедно с нея. Не ми е до лигава музика и сантиментални песни, но гласът му  ме упоява. Изхвърлих част от бельото си, заедно с остатъците. Взех си "нещата" и те също отидоха в коша.

Косата ми е пусната и блести от здраве в махагоново-кестенови отенъци. Прокарват пръсти в нея и леко я разрошват.

Аз искам да се снимам, а тя е готова да облече въпросната лилава рокля, ако някой намери ярко розово-зелен спандексов костюм и го носи само 2 минути. Приятелите ми са прекрасни, без да дават измъчени съвети. Но винаги са там, за да ме сритат в задника, ако се налага. Както и да ме носят нужното време, докато стъпя на краката си.

Разговаряхме за сериалите, които гледаме. За компютърните игри, които ни радват. Кои други момичета гледат обсъжданията на StarCraft, така или иначе, мечтаят да гонят дракони и чакат Диабло 3 като второто пришествие...

Намерих си първия годежен пръстен в малка кутия във формата на сърце, другия захвърлих преди време в една канафка, заради желанието на дете-егоист. А ми правят амулет, защото ме обичат истински. 

петък, декември 09, 2011

Размислих


Заблуждавала съм се. Цели 497 дни пълно заблуждение. Интересното е как най-малкото нещо ме накара да го проумея. Тук и сега. Фактът, че "не знам" се повтори още стотина пъти пред мен. Приех го. Някак с това, че са ме "отебали" напълно и, че компанията му ме смята за там каквото ме смята. Особенно симпатично казано от устата на човек, който ме е виждал всичко на всичко десетина пъти. Но пък благодаря за отношението.

Стана ми смешно. Цялата история се сътвори в един болен на тема съмнения мозък и там ще си и остане. Размислих. Плановете са, за да ги нарушаваш. Живеем за сега. Не за момента, а за сега-то. Днес. Миналото е просто минало. Независимо дали се вкопчваш в него за втори, трети или пети път, то ще си остане минало и няма да ти донесе бъдеще, ако не си променен съществено. Уравнението дава все един и същи резултат. Ти си хикс, другият игрег, а онези километри тънкото плюсче в цялата работа. Някои хора умеят да имат връзки само от разстояние. Комплекс на недостижимостта го наричаме. Искат да имат само онова, което осъзнават, че не могат да притежават. Едно небъдеще в позитивна светлина, надеждата, че някой ден може би ще те повикат там в далекото, но успокоението, че няма как да се случи.

Аз нямам защо да бъда успокоявана, в мен има нещо, което никога не ще бъде притежавано. Свободата е сладка, нищо че цената и е висока. Човек винаги губи собствените си илюзии.

:")

Преди


Преди броях третите дни в началото на всеки месец. Сега броя тринайстите. Преди знаех, че някъде там в тъмното има две ръце, които искат и чакат да ме прегърнат независимо в колко часа пристигна. Сега те прегръщат друго женско тяло. А моето ще лежи в непознати постели вечер след вечер, нека само да събера сили.
Предполагам, че тя е нещо 'по' в твоите очи. Така би и трябвало. Както аз бях в началото, но не достатъчно, за да се пребориш за мен със самия себе си. Ти ще си повече в нейните, защото взе всичко от мен безкомпромисно. Преди чаках с трепет всяко хранене, сега храната ми напомня на теб и няма вкус, а ти ще и готвиш до припадък. Не. Просто не ми се яде повече от минималното, за да преживея. Лиши ме дори от това ми удоволствие. Преди си мислех, че си силен, сега знам, че макар да ме обвини в нестабилност, макар и куха аз съм по-силната от двамата. Преди си мислех, че наистина е имало причини, за да ме унищожиш, но сега знам, че не са били необходими. Защото всичко онова, което заклейми в мен, сега си ти: писането, танците, книгите, излизането навън с хора, желанието да научаваш нови неща. А уж точно тези ни различия, ни осъдиха в очите ти.
Преди щях да се засмея като чуя някоя песен и дори да тананикам малко, сега веднага ще я сменя. Адел, Елла и Нора са загубени за мен. Преди щях да танцувам и да подскачам, сега ще стоя самотно на бара и ще пия. Разменихме си ролите. Аз отмих мъката ти и я взех със себе си. Ти я предаде с лекота и ми отне мен. 

Нищо де. Бъди щастлив.

четвъртък, декември 08, 2011

IMPORTANT


Ако някой иска да има разрешение за четене на този блог, моля да ми прати или напише е-маила си. Минавам на лично съдържание, защото се злоупотреби с личното ми интернет пространство от хора, които не съм очаквала да го сторят.

Благодаря Ви много. Очаквам адресите

If someone wants to follow this blog I will ask for your e-mails to give you personal permission. Please send them to me or write them down in the comments here. I am going personal, because someone used the information from here to hurt me and my family. This is not what I want writing here.

Thank you. I am waiting for the addresses.

сряда, декември 07, 2011

За мен и листчетата в зелено и цикламено


Те още стоят в шкафчето. Останалите неща свалих преди ден в кутия до кофата за боклук на улицата. Не че в нея имаше нещо чак толкова. Неща, които правех аз за него. Труд и часове безценен труд вплетени в рисунки, стихове и писма. Един недовършен готварски журнал и парче черна кожа за корицата му, малко изсъхнали портокалови цветчета от разходка там много далеч, една книга и първата снимка, която проявих в живота си. Останалото бе лесно, така или иначе Shift+Del действат безотказно. Нямаше мелодрама, заради липсата на каквито и да е материални неща. Всичко бе в главата ми.
Започнах с листчетата. Една част са предадени. подарени един вид. Но при мен има останали доста, някак изплъзнали се от останалите. Посланията върху тях, макар и спонтанни, са много обмисляни. Останах сама и ги извадих. Последна бримка един вид. Зачетох се. Нека е зелено листче първо. Любим цвят. Помня как избирах хартията.

... да те видя как излизаш от банята увит в онзи халат. А после да дойдеш до мен и да ме целунеш...

Друго. Цикламено. И така докато не свършат. Моите последни желания.

...обещай ми, че ще се грижиш за мен и мечтите ми, а аз ще се погрижа за теб и твоите :")

Обеща. Не го изпълни. А всъщност аз вярвах. Листчетата са толкова много, като водопад.

...искам да знаеш, че те искам, искам да ме целуваш и прегръщаш без причина, искам да ме съблазниш отново...

Може ли да ти прочета приказка някой път?

Искам да идем на кино заедно и да ядем пуканки.

Остави ме да оправям леглото ни сутрин, за да може да се пъхнеш под опънатите завивки.

Да ми направиш супа и да ме храниш с лъжица като малко дете.

Погали тялото ми по всички възможни начини. Повтори го. 

Нацелувай всичките ми бемки, така както аз целувам твоите и ги преброй. За себе си. Наум.

Има още. Някои изпълнени с чисто сексуални желания, които ще останат завинаги несподелени, други с имената на неродените ми деца, за това, че щях да ти взема името, за кучето, за някои дребни неща. Някой просто с думичката целувка. Много и различни. Неразбрани.

вторник, декември 06, 2011

Сутрините


Сутрините са ужасни. След цяла нощ на пресекулки, в която съня ми бяга, ставам и в устата ми има вкус на гнила плът. Моята собствена. А ще става все по-зле. Гърлото ми е пресъхнало като пустиня, погледът ми се мае и завърта света до едно огледално положение. Опитвам се да си повтарям как всичко ще се подреди, но пред биологичната преграда на собственото ми тяло нямам решение. Отслабнала съм. Но не по онзи красивия начин, а тотално. Мога да сваля още десетина килограма преди наистина да заприличам на скелет, но идните дни ще си ги вземат със сигурност. Ребрата ми се броят, мускулите ми са се стопили до жалки ивици месо под жълтата ми кожа, които едва ме крепят изправена. Устните ми са напукани, а по мен греят синини достойни за уличен побой. Призрак. Болен призрак.
Започва нов ден, еднакъв на предния. Мъчение за всяка глътка въздух и вода. Стискам зъби и се насилвам. А толкова по-лесно ще ми е просто да не стана от леглото днес, а после и утре, вдругиден и така докато не изчезна.Уморена съм до безкрайност, че и отвъд. Боли ме дори, когато дишам. А лекарствата отмиват усещането само за минута-две. После то се завръща и ме поглъща отново.
Днес ме изписват официално от болницата. Всички са доволни от мен там. Аз съм красивото, тъжно момиче с бадемовите очи. Не знам защо, но думичките търпеливост, инат, кураж, стоицизъм ми се струват така странни изречени от тези хора, макар да знам, че са истина. Толкова труд, за да стана по-добре. Дежурната сестра е прекрасна, изпълнена с емпатия жена и много хубав глас, която всеки път ме пита защо предпочитам агонията и не я оставя да ми сложи система, за да забравя всичко поне за няколко часа. Опитах се да и обясня, че моята агония ще си я нося така или иначе. Пита ме какви са ми плановете. Какво ще правя по-натам. Аз и отвърнах, че най-вероятно ще завърша, ще си измисля и изпълня "новата" кожа, а после не знам на къде ще поема. Светът е широк. Този грим ти отива, казва тя имайки впредвид операцията, изпитите ми скули и бледата кожа на фона на тъмната ми рошава коса. Знам. На мен винаги ми е отивал. Приличам на дете, на икона според останалите в стаята. Икона, заради примиреното страдание, което излъчвам. 

Боли. Боли. Боли. А сутрините са кошмарни и ужасни.

неделя, декември 04, 2011

Планове


Има една стара поговорка: ако искаш да разсмееш боговете, разкажи им плановете си. В последно време много са се смели за моя сметка предполагам. Неделя е. Съботите и неделите са ми най-тежки, минават най-бавно в самотата на леглото ми, а мисълта ми чертае неща, които никога няма да ми се случат.

Моите планове... как ще завърша съвсем скоро, как ще си намеря работа и ще започна да прекарвам повече време с човека, когото обичам. Всичките вечери и няколко дни в повече. Планове за седене на масата рисувайки в журнала, докато се приготвя вечерята. За това да изиграеш една игра и да се смееш на воля на грешките си заедно с другите. За ставане рано сутрин, за да направя закуска, а после да се вмъкна отново в леглото. Да ти направят супа, докато си болен и лежиш на дивана.
Близки и далечни.  За бяла памучна рокля и червен конец на крака, за усмивки. Планове за къщата в близост до гората, за големия прозорец на дневната и аз там сгушена на креслото. Мечти за семейство и дом, за грижа и нежност, за единственото, което реално искам да имам. За деца, за бебешки обувки, за мек парфюм и за сладък аромат на горящо дърво. За черно-бяло куче и една овца в нищото, за два люлеещи се стола и за огромни семейни сбирки по празниците с хора, които те обичат. Планове за Коледите, планове за обикновенните дни. За това да танцуваш чело в чело пред камината под звуците на Елла и да се разтапяш вътрешно под пухените завивки след това. За невидяните театрални изпълнения и филмите вечер. За излежаването и гледането в тавана докато спиш, а стомахът ти се свива от нещо необяснимо. За миналото ти и моето захвърлено в канафката, за голотата и химията между кожата ни, за настръхването, за дъха, за виковете ми.
Планове за истини и измислици, планове за бъдещите трудности, за ужулени колена и безсънни нощи до люлка, за дълги телефонни разговори и горещи прегръдки на прощаване. Планове за неокапали сълзи, за падналите вече такива, за водата в тъмното, където можех да плача без да ме усетиш. За споровете, за имената, за общото и за разделеното. За това, че сме повече като, отколкото бихме могли. За истинското влюбване и устояването на изкушенията, за чакането и за рисковете. За прескочените огради и извървяния път.

Планове за нещата, които никога няма да имам с теб...

Трябвало


Трябвало да ми чуе гласа. Последните дни му се видели кошмарни, представи си. Трябвало да ме види, да ме усети, да разбере как съм. Парите били без значение, времето също. Отне ми половин час да му обясня, че не трябва да хваща първия самолет Мюнхен-София. Не защото причините бяха дълги, а защото всяка дума за мен е агония. Боляло ме, казва той и усещам как гласа му трепери. Да. Боли. Всичко ме боли. Тялото, душата ми, сърцето ми. Всичко. 
Пита ме няма ли кой да се погрижи за теб? Защо си сама? Отвръщам, че шест години са ми достатъчни. А той, че винаги е знаел, че никой не може да ме обича както него. Словестно ритане по кокалчетата. Само това умеем. 
Помислил си, че умирам. Казах, че е прав. Вътрешно умирам. Гърлен смях и единственият коментар, който знам, че ще получа: не започвай да се друсаш като мен, не помага. Знам, отвръщам по навик. Аз все зная, но някак все ми убягва онова знание за щастието. Знам също, че за разлика от него, мен няма да ме пратят в Коста Рика, за да се възстановявам. Както знам, че няма второ същество, което да е като мен, което да се жертва доброволно и да ме извади от депресията и самоунищожението. Но ти си винаги била по-силната. Не лъже. Бях.
Много си тъжна този път, казва, а после пита и защо. Няма ми я душата, отвръщам. Той знае и мълчи, след което заключи: дала си я някому. Прав е. Аз мълча на свой ред. Знаеш коя песен искам на погребението си, казва ни в клин, ни в ръкав. Знам, а ти знаеш моята. Изсвири я някой път на момчетата, добавям.

Само, ако се налага. И затвори.

Този разговор заболя повече от откритите ми рани. Защо някого, за когото съм никого от толкова време, се интересува повече за мен от самата мен? А друг ме смени почти веднага...

събота, декември 03, 2011

Болката


Операцията мина тежко. Бе усложнена, продължи двойно по-дълго. Започна с "Нощи в белия сатен" и завърши с моя неконтролируем плач за ужас на хирурзите и фактът, че кървя... ясно ми се запечата всичко в мозъка напряко на изгарящата болка.

-Не плачи, красавице... Хайде събуди се... Хайде, Елена! Отвори очи... Докторе, кърви отново...

Не искам да отварям очи. Някъде там мъката ми се изля директно от мен, през болката и агонията да те дерат на живо. Не искам да ставам, оставете ме да заспя. Там имаше птица, аз летях с нея високо в небето. Моята птица. А те ми я отнемаха...

-Хайде, красавице... Защо плачеш? Отвори очи...

А после болка. Болка от тук до края на света. Болка и плач за ужас на всички в стаята. Разкървавени устни, стегнати юмруци и аз там хваната в капан. Казаха, че ще ми мине. Всичко ще си тръгне и аз ще съм свободна.
В момента тялото и душата ми са едно. Болка. Без глас. Без сили да тръгне напред. Няма кой да ги утеши. Това, което те искат си остана на операционната маса и загина. Нещо от мен си отиде. Завинаги.

четвъртък, декември 01, 2011

Без


Безмълвно Ви казвам, че Ви обичам. Но вие го знаете. Надявям се. И все пак: обичам Ви. Всичките.
Тъгата ми е огромна. Аз не съм себе си вече. Нищо от мен. Не искам повече да бъда. Това е. Това, което съм, утре ще тръгне по тунела. Не към светлината, а просто на някъде. Където успее. Ако успее.

Обичай те ме...

Просто още един


Пиша тук, защото нямам глас. Нямам повече сили. Утре е денят. А после какво? Ще ти мине като на кученце. Това ми повтарят всички, а душата ми е в кутия. Целият си живот го измервам в планове, в надежди, в мечти. Опитвам се да поярвам, че ей-там, зад ъгъла се е скрило моето светло бъдеще, моето щастие... и точно да надникна, да усетя вкуса му и ме захвърлят отново в тъмното. Няма да ми мине. Никога. Ще зейне още една дупка до другите две и аз ще се опитвам да я маскирам. Доколкото мога. В един момент просто ще е там. Навсякъде. А аз ще се свия още повече в ъгълчето си.

- Семейно положение?- пита сестрата.
Иде ми да извикам сама, да обърна бюрото, да разхвърлям листите и да си излея душата там. Вместо това стискам зъби и казвам: Неомъжена.
-Ваш близък, на който да се обадим, ако...- думичката никой не я изрича. Как ще да е. Мой близък. Кой близък? Баща ми. Той ще да е. Човекът, с който си проговорихме истински, когато станах на 14.
-Баща ми...- изреждам три имена. Представи си, не ги бърка.
Подписвам се. Един, два, ...10 пъти. Че няма да ги съдя, че съм парче месо...че знам рисковете, че да, че не, че какво толкова. И наистина какво толкова.

Прибират ме. Свободата ми се отказа от мен и ме изрита от живота си като ненужен парцал. Сведе ме до тяло, до физическото едва ли не, друго нямало и това беше. Няма емоция, няма нищо в него. Кухост. Празнота.
Мисли за друго...мисли за друго...за какво? За кого? Когато отдаваш всичко, което имаш. То става веднъж. И плача ли, плача. За себе си. За това, че бях наивна  глупачка, че повярвах. Че се отдадох, но не бях оценена. За това, че се опитвам да контролирам емоциите си, че всички уж знаят и разбират какво става в главата ми, но всъщност това е едва повърхността на водовъртежа. Меланхолията, която удържа болките ми.

Искам да се свърша. И ще се свърша. Доброволно.

вторник, ноември 29, 2011

Ако


Ако аз бях там в леглото, за да го затопля преди теб всяка вечер. Ако бях там и всяка сутрин, за да съм първото, което ще те докосне този ден. Ако бях самото докосване, ако бях сънят, ако бях водата, която се стича по гърба ти. Ако минавахме онези няколко метра заедно, за да продължим деня си разделени в пространството, но заедно в мислите си… Ако аз четях книга, докато чакам. Ако се чудех какво вкусно нещо ме очаква прибираща се на мястото, което неволно наричах „у дома”. Ако сгъвах дрехите ти вече почти по навик, за да сложа моите до тях. 

Само ако. Всичко е сиво без теб. 


Ще


Ще докосвам тази нощ в сумрака
Ще съм аз и ще бъда по-лирична.
Защото между истините на телата
Ще търся аз път към светлината.

Когато ме побеждаваше, бореше се с мен в хватка по-стара от света. Когато капчиците пот рисуваха формички, а моето дихание излизаше насечено. Когато светлините не пречеха, тъмнината не помагаше, а останалото бе без значение. Когато пръстите се вплитаха в косата ми, а извивката на гръбнака ми бе почти до пречупване. Когато танцът завършваше, за да се срина с вик в бездната и да полетя. Когато обожанието и богът се преплитат един в друг, за да се отпуснат.

Това бе истина. Не мога да спя. Тази нощ искам да съм другаде, по друго време. Да си спомня какво е страст и пълно доверие, да създам вселени и да ги взривя всичките в един огромен фанфарен звън. Да се слея. Да се стопя и да се преродя отново в себе си изпълнена с абсолютно спокойствие на сърцебиенето и тишината. 

Изгарям, полудявам, обичам. Това никой не може да ми го отнеме.

понеделник, ноември 28, 2011

Говори с мен


Това всъщност не е призив, а заглавието на една книга. Не. Реално е призив. Точно така. Изразява една моя потребност, едно вътрешно тънко гласче, което винаги се е осланяло на градивните междуличностни спорове. А личности много, дори в мен не е една.
Определят ме като меланхолична. Такава съм. От-до. Прекрасно отвеяна и меланхолична. Лилава. Индигова. Наситена. И все пак... това не ме прави по-малко щастлива от другите. Напротив. Ако веднъж си извикал усмивката на лицето ми, може да си сигурен, че тя е там наистина заради теб. Те не е фалшива, а идва от най-затънтеното място на душата ми.

Говори с мен, защото има какво да опознаеш.

Обичам. Но това го знаеш, а аз не ще спра да го повтарям. Дори и да замлъкна завинаги. Написаните слова не изчезват.

‎"Там се крие слабото ти място, Демиан — продължи Дебелия — в предположението, че знаеш как ще приключат нещата, преди още да са започнали. Ние, хората, сме такива идиоти, че когато сгрешим в предвижданията си, страдаме повече, отколкото когато ни застигнат последствията от тях. Каква глупост! Ако се откажем от суетното желание да познаваме бъдещето, ще открием онова, което трябва да научим, че нищо не гарантира края на една история..."

Да се разпилееш


Моите страхове са осъзнати. Аз съм ги приела и обгърнала с нежност. Те са винаги с мен, заради което гледам да не ги изпускам от поглед. Това не означава, че са опитомени или впримчени, а че просто ги има и аз знам къде са. 
Един от най-големите ми ужаси приближава ден след ден и няма да има измъкване. Мога да си представя как тези 3 часа ще са за близките ми хора и как един поглед ще стане цяла вечност. Какво е да заспиш под светлината без да можеш да кажеш нищо, без обичам те, без дори едно кратко чао, защото дори не желаеш да обмисляш този вариант. Какво е да прегърнеш студенината на стоманата и тя да е тази, която ще те милва и докосва в стерилна обстановка, лишена от емоции.
Да се разпилееш на части и мозъкът да престане да съществува. Той, който е теб. Не ме страх за мен, аз няма да бъда вече, но ме боли за останалото. За неизживяното, за прегръдките, за това да споделя себе си с някой друг. Притеснена съм, че ще си отида неразбрана докрай. Че обичам, но това ще изчезне с мен.

Страх ме е. Плача. Имам нужда от устоите си.

Обичам неизпълнените и невъзможни мечти. Обичам близките ми хора. Обичам половината си душа. Обичам и себе си. Не се страхувам единствено от това измежду всички ужаси и болка. Поне ще знам, че съм го казвала всеки ден.